Дядовите корнишончета! Как хрупкат сладко сладко, а как боцкат – дядо, дядо, дай ми кластавичка... Пълнят се чувалите, пълни се пайвагонът. Но и за мен остава място в него. А баирът е тооолкова голям. Как си успявал, дядо, да го избуташ до върха, че и с мен вътре между чувалите? Я да видим сега това чувалче колко тежи, я и това другото чувалче дето шава и то на кантара – опаа, колко си тежка станала дядовото, добре те храни баба с мекички и палачинки, че и за дядо остава по някоя, голяма да ми порастеш.

А пък на връщане - надолу с празен пайвагон, ехааа – по-бързо, по-бързо дядооооо!

Кога пак? Искам пак!

Утре-вдругиден, нека да пораснат малко корнишончетата... А днес ще ги полеем хубавичко, че са жадни. И докато поливаме, ще напълним и металното корито с вода, за нула време ще се сгрее на това слънце...

А сега... сега ми се иска да го повозя аз. Иска ми се да го върна поне за мъничко ако не в неговото, то поне в моето детство. Защото функцията на внучетата каква е, ако не да подаряват второ детство? Знам, че ще се съгласи, и знам, че ще му е почти толкова забавно, колкото и на малкото шаващо чувалче...

Но пайвагон отдавна няма...