Това е детското ми креватче, което сега е на село. Майка ми е "обновила" някогашното украсително покривало тип "направи си сам" - то предствалява влакче с вагончета, в които пътуват пътници. Вагончетата са джобчета с носни кърпички, а колелетата са копчета. Пътниците са истинските ми гумени играчки, кравичката е с нагризани ушички, другите са по-читави, но са избелели. Понякога наистина си представях, че съм във влак.
Някога баща ми махаше от пръчките от оградата, за да мога да си лягам като в нормално легло. Помня, че сестра ми се премяташе през парапета - можеше и напред, и назад. Едва ме изчакваше да стана от леглото и започваше такива гимнастики.
Сигурно и вие сте имали такова креватче?
(Още едно приложение на носните кърпички с картинки)
Добавено от freja:
А пък моето креватче...
Не, много избързвам. Преди креватчето имах кошче 👶 :
И кошчето на isi
Напълно екологична изработка, с дървени крака и дъги под краката. Не помня как съм заспивала в него, естествено, но помня, когато четири години след мен в кошчето спеше сестра ми. А когато тя стана голямо бебе, влизах при нея, хващах се отстрани и го залюлявах. И ни беше весело!!!
По това време аз бях вече голяма, петгодишна, отдавна бях напуснала кошчето и се разполагах в детското креватче. Да, ама не креватче, ами кошара му викахме. Същата, с онази "рибарската" мрежа.
Само мрежата днес липсва... Но докато я имаше, изглеждаше така:
А може пък и да не липсва, а просто да е свряна в някой ъгъл на село, където още не съм ровила. Да, кошарата е складирана на село, след като спряхме да я ползваме и ни прехвърлиха на ъгловките...
Цялата я бяхме облепили с лепенки и ваденки, защото тя нямаше никакви картинки по себе си. За разлика от кошарата на братовчедите ми (също отдавна на село), която е абсолютно същата, само че зелена, а на таблите си има фабрично изрисуван Зайо:
и кученце:
Тази кошара я обичах повече, а Зайо и кученцето колко пъти съм ги гледала и рисувала, не мога да изброя. Зайо специално го смятах за мой приятел и си говорех с него, когато ми беше тъжно за нещо (за нашите например - като ме оставяха през ваканциите на село за по-дълго). И великата реплика по време на някакъв адски студ, която баба ми до края помнеше: "Зайо-Байо, няма одиш ънка, тото тудено!"; ами загрижена съм била за приятеля си, да не настине...  Или по-скоро съм търсела на кого да си го изкарам, като не са ме пускали мен на снега...  😄
И рисунките от същото креватче на mia.yaneva:
И "моето" креватче като вашите отиде разглобено на село и поради цвета на стаята там бе пребоядисано на това червено. "Моето" в кавички, защото така и никога не го заобичах. След като и аз минах през кошчето на Иси и леглото на Боровинка аз порастнах, появи се брат ми да заеме моето място в стаята при майка и татко и мен ме преместиха в детската в това легло, което се появи от братовчедите ми. За мен пък то бе истински затвор. Особено мрежата. Дюшекът беше много ниско, тоест мрежата бе много над главата ти, таблите бяха високи и бе абсолютно невъзможно да се прескочат, металната летва на мрежата заяждаше и нямах сили да я махна, макар, че ми разрешаваха. Какво като съм голяма, чувствах се като изпаднала в дупка! А и не ми харесваше никак този материал - металът! Много студено ми се виждаше в това легло... Някак леден дъх излъчваха таблите. А отгоре на всичко, не знам кой и незнайно защо, беше измислил картинките да са отвън, а не отвътре (забелязвате и на снимките), та децата не можеха да ги виждат като лежат. Логиката на това така и никога не ми се изясни тогава... Явно са мислели за украсата на детската стая, не за детските чувства...
Ето и креватчето-кошара на Павлинка:
На снимката племенницата ми е прясно донесена от родилния дом и се
вижда как баткото й е подредил или подарил за малко най-скъпите на сърцето
му играчки, т.е. оръжията. Пък аз съм много горда наистина с
декоративно-шивашките си постижения.
|
Предишна страница Следваща страница Начало на страницата