|
Дали защото е това време на годината, но напоследък виждам някак по-ясно и малко на забавен кадър. Дървета, стари огради, стари усмивки от опърпани некролози. В такива дни си мисля, ако само успея да уловя връзката, без бутафорни сълзи и патос, без кофите за боклук, в които цял преход ровят пенсионери. Догодина Пулицър, после имение с дракони като на Стивън Кинг...
Вече сериозно, имам лукса да живея в стар квартал, в който претендирам и да познавам всяка по-уродлива ограда, котка и куче, и наистина познавам по физиономия и повечето лица от некролозите. Не че съм морбидна натура, напротив. Но когато единият наследник дреме в количката, а другият брои Х6-ците, на мен ми остава пейзажа. А пейзажът тук е определено интересен, живописно кирпичен или със соц привкус, сиреч и в двата случая обречен.
Всеки ден обикалям любимия си количков маршрут като един леко побъркан Индиана Джоунс. Какво ли съкровище пази онзи полегнал дувар? Каква загадка крие замръзналата усмивка на Ботю Ботев? Дали му е неприятно, че вовеки смениха ьо-то му с нелепото ю? И какво прави сега семейството, опечалено лепнало дядо си на трафопоста? Нямат ли си врата?
А може и да е по-мъдро, защото дуварите и вратите изчезват, и моите лелеяни съкровища лъсват вече под формата на сбръчкани асмалъци и дограма в карамела на стари дантели. На стената на калкана се появяват, неприлично разголени, зелени фаянсови плочки. Трогателните в своята кривота останки от стените – ама може ли да са били толкова малки стаите! И ниски, покривите на класическите кирпичи ми стигат до брадичката. Едно време хората бяха великани, сега са джуджета. Ето че и Умберто Еко греши, но пък аз подло извадих вопъла му от контекста.
После пристигат багерите и всичко свършва. Не е тъжно, по-скоро неизбежно и кои сме ние да спираме пътя на прогреса и добруването на собствениците. Истински тъжно ми стана само веднъж, на ръба на изкопа стърчеше разкошен трендафил. Ален, а всичко наоколо бяха руини в сепия, като нагласена военна снимка. Не минах по тази улица година, а когато пак го направих, там стърчеше вече залиняла кооперация. Трендафилът го нямаше.
Тъжни са другите къщи, без некролозите. Там просто спират да кърпят счупените стъкла със копченца, да подрязват чемшира и да хранят котките. Къщата залинява, първо очите, после язвите по зида, тревата удавя мъхестите листа на смокините. Понякога по каменните блокове пред вратата – нали ги знаете, там посядат бабите на „конушмак" – понякога на камъка дълго още стои метнато шарено чердже, заявка за валидност, билет за този свят. Или летящо килимче към отвъдния, което собственикът в бързината е забравил, него вече го няма и къщата е мъртва.
След къщите започват панелките, абсурдно разкривени дори на фона на кирпича. Не се гаси туй, що не гасне? И все пак някой е окачил дантелени перденца на стълбището. Няма стъкла, но има перденца.
P. I (sic) Които изобщо нямаше да видя, ако не бях с новите си очила или това горното все пак не е вдъхновение, а ефимерно избавление от обичайното ми слабо зрение. Сиреч късогледство, а римата не беше умишлено търсена.
P. P. I. (пак sic и намиг към Дани, това е краят на Мисисипи, сиреч пак „точа ластици") Когато бях малка сигурно е имало също толкова некролози, просто не съм ги виждала, защото са били над нивото на очите ми. В буквален смисъл. И преносен, ако има такъв.
|
