Напоследък, откакто изпълзя пролетта, все ми се натрапват едни мисли… Колко близо е детето до природата! Когато си дребен и нисък, всичко около теб е голямо, понякога даже великанско, но можеш да го видиш и усетиш, да го почувстваш. Ние не беряхме маргаритки и глухарчета. Ние плувахме в море от маргаритки и глухарчета, детелина, живовлак, лайка, камбанки, бял равнец, теменужки и разни други цветя и треви, чието "специално" приложение все още помня, но никога не научих имената им. Децата пулсират заедно с природата. Забелязват и чувстват промените в нея.

Преди средновековните призраци да се запромъкват през стените на оня блок, едни други техни колеги се подвизаваха в берлински увеселителен парк...

Годината е 1979, а както вече се досещате, филмчето е "Призраци под виенското колело".

Бесней, Румпи, бесней!

  Имали си те козица с  бяла пухкава брадица и на кривите рогчета с две пиринчени звънчета.  Крехко в трема тя врещяла, с ясен звън ги веселяла и ги хранела с попара щом тревицата покара....

Още в най-ранната ми възраст майка ми непрекъснато ми внушаваше, че трябва да помня красотите на природата и всяко приключение или събитие, което изживявам. Е, никога не съм си водила тефтерче със списък на тайни и събития, както правеше една от героините от филма "История с куче без куче", но се стараех да складирам всичко в главата си. Животът ми минаваше в игри с приятели от квартала или градината, но тъй като нямах брат или сестра съзерцаването на света около мен се превърна в най-любимата ми игра, особено в зимните дни, когато оголените дървета разкриваха гледка на забързани минувачи по оживената улица.

Никога не можех да остана сама, защото непрекъснато фантазирах...