|
Край речица на полянка Мързелан и Мързеланка си живели във къщурка ниска като костенурка. Ала дъжд ли се извий - къщичката ще ги скрий, зимна буря ли завей - вкъщи ален огън грей.
Имали си те козица с бяла пухкава брадица и на кривите рогчета с две пиринчени звънчета. Крехко в трема тя врещяла, с ясен звън ги веселяла и ги хранела с попара щом тревицата покара.
Късно сутрин Мързелан дръпвал вехтия юрган и побутвал Мързеланка:
- Ставай, пиле, стига нанка!
Но невястата кротува и се прави, че не чува.
- Ставай, мари Мързелано!
- Луд ли си, бе, толкоз рано!
Най-подире къмто пладне те надигали се гладни и си хапвали попара във гаванката си стара. После със въже в ръката той отивал във гората и събраните дърва сам отнасял във града. А невяста Мързеланка тежко сядала на сянка - с почнатата от неделя чужда прежда и къделя.
Тъй минавали им дните, тъй живели те честити.
Но случило се веднъж, че козицата им бяла, що свободно си пасяла в къра там нашир и длъж, се объркала в тъмата и изчезнала в гората.
- Бре, къде ли е, ваджишка! – рекла булката с въздишка. – Потърси я, Мързелане!
- Нищо няма да й стане! Ти ще видиш, че самичка ще си дойде таз козичка!
- Ще й видиш веч рогата на полянката в гората!
- Я недей ми вдига врява! – кипнал Мързелан тогава. – Щом ти трябва - прав ти път! Хе полето, хе лесът!
- Браво! Тъй, ами, че как! Аз ще тръгна в тоя мрак да лудея по гората, ти пък скрий си тук главата и очаквай под юргана за попарата зарана!
И разсърдени тогаз легнали си те завчас и сънували насън, как се гонят с меден звън две стада кози навън.
А в далечен пущинак, де не стъпва кози крак, Вълчо срещнал сам-самичка просълзената козичка, па любезно се засмял и завчас си я изял.
Дигнали се пак по пладне нашите ленивци гладни. Но не яли веч попара във гаванката си стара.
- Ех – въздъхнал примирен Мързелан след някой ден, – като имаме къщурка, въженце и пъстра хурка криво-ляво щем прекара на света и без попара!
А занизали се дните, вечерите и нощите. И семейството лениво заживяло пак щастливо.
Но веднъж над божи свят рукнал едър дъжд и град: изпочупил класовете, с меч пронизал листовцете - и на къщицата крива счупил керемида сива.
- Слушай, мъжо Мързелане, няма то така да стане – рекла грижната съпруга – трябва да поставиш друга! На, отново падна капка на съдраната ти шапка!
- Не – съпругът й отвръща, - грижата за всяка къща на стопанката се пада! Я скочи ти като млада и догде те зърна аз, всичко поправи завчас!
- Бо-о-же – рекла Мързеланка - станала съм вече сянка! Делник, празник, сряда, петък шетай пусти женски шетък, а сега за Мързелана и зидарка пък да стана!
Никой труд си не направил и вредата не поправил. А дъждовната вода текла, текла за беда. Гнили ден из ден гредите и рушили се стените. И когато над света долетяла есента и един намръщен ден ревнал вятърът студен, в миг къщурката прогнила до основи се срутила.
Изпод купището жалко се измъкнал подир малко, цял във прах и пот облян злополучни Мързелан. А с оскубана глава изпълзяла след това и нещастната стопанка - пъргавица Мързеланка. И приседнали тогава те на жълтата морава, поспогледнали се криво, па заплакали горчиво, че си нямат ни козица със рогчета и брадица, ни въже, нито пък хурка, нито нисичка къщурка.
Асен Разцветников
|
