Беше слънчев  и топъл мартенски ден през далечната 1979г. Ура, на село сме с моите две братовчедки. Баба ми е изключително заета жена /вдовица е/ и по цял ден  ни оставя сами с часове. Моите братовчедки са много изобритателни, особенно едната, която и сега си е луда глава. Та те решиха да използваме курника за наша къщичка. Естествено всички кокошки, петли и други пернати бяха разкарани от там. След като ни омръзна да носим плачета, дамаджани и цялата покъщнина в нашата къщичка, измислихме да отидем за кокичета в гората. Селото ни е планинско. Скришом си обухме гумените ботуши и се изнизахме. По пътя каките ми си говориха на "пилешки" и аз много се ядосах, че не ми казват какво си говорят. Селото постепенно остана зад гърба ни. Поляните жвакаха напоени. Ние скачахме едновременно трите и после замръзвахме в очакване да чуем движението на червеите под нас. От храст на храст се озовахме в гората. Естествено кокичетата растяха много навътре и ние навлязахме смело. Моите каки ме предупредиха да не се отдалечавам много, защото има глигани. Започнаха да си разказват разни страшни случки за диви зверове. Изведнъж нещо зад нас изхрущя и ние без никаква предварителна уговорка хукнахме през глава. Някой "видя" с периферията си, че е глиган. Не знам как сме се ориентирали в гората, но по едно време дърветата започнаха да се разреждат и пред нас се откри безкрайната българска плодородна земя ,т.е нивите. Калта беше безпардонна! Високите буци пръст ми стигаха до коленете. Ние бягахме по диагонал на разораната целина и никой не смееше да погледне назад да не би да изостане и да го настигне звярът. Ботушите ми почти не се виждаха от полепналите кални буци. В един момент вече не можехме да си вдигаме краката от тежестта. Моята по-изобретателна кака се сети за единствения изход от ситуацията и ние веднага си изхлузихме ботушите в движение. Така пробягахме останалото разстояние. И наистина в калта по чорапи се бягаше много по-леко. Не се прибрахме по същия път, а се озовахме на главното шосе м/у нашето и съседното село. Там вече се отпуснахме и преминахме от галоп в бавен тръс. Не си говорихме нищо. Просто очакахме появата на селската табела след всяко изкачване на нагорнището на шосето. По пътя се разминахме с един автобус. Как ли сме изглеждали отстрани? Три малки момиченца /6-8г/ по чорапи в индианска нишка... На селската чешма си стъргахме ботушите с керемидени парчета и не оставихме следа от калта. Нямам спомен баба да е разбрала по-късно. Но какво ли си е мислила за чорапите не знам.

п.п. Върнахме се без кокичета.

КОМЕНТАРИ:

#1 написал: donaddt (19 септември 2008)

Filipovaeli, статията е станала по-хубава. Браво, браво! Ето и обещания ми преразказан отново коментар.
Мдаааа, една от най-големите щуротии, които сме правили с брат ми, беше да избягаме от къщата на баба ми и дядо ми на село. По-точно тръгнахме си за вкъщи. Едната от моите лели (сестра на баща ми) ни командваше и ни строяваше. И сигурно е било с назидателен тон, че в София може да си правим, каквото искаме, но не и тук. Нямам друго обяснение защо сме се обидили и сме издебнали момента да изчезнем и да си тръгнем за в София пеша. Къщата беше до ж.п. линията и ние знаехме, че оттам минават влаковете за София и влаковете за морето. Аз често ходех до линията и махах на хората от влака и много се радвах, когато някой също ми махаше. Е, съвсем се отклоних. Та ние всъщност бяхме тръгнали пеша покрай ж.п. линията, но в посока морето. Но какво от това, все пак Земята е кръгла и все някога щяхме да стигнем до нашата крайна цел, 🤣 Та тогава голямо търсене беше паднало и в крайна сметка дядо ни намери. Конското ни се размина, понеже всички бяха старателно уплашени.
Друго мое бягство е от къщата на другата ми баба. Тя живееше в Стара Загора. Но просто трябваше да ходи да пазарува, а защо не ме взе със себе си, не знам. Остави ме на вуйчо да ме гледа. Пък той още не беше женен и му е било само до мене. Всъщност той си слушаше плочи на грамофона Акорд.
http://nashetodetstvo.com/index.php?newsid=69#comment Ето тук Влади е показал точно този модел(радиото с копчетата). Аз, разбира се, издебнах момента да е много улисан и лекинко се изсулих навън да търся баба. Естествено се загубих. Не знам докъде съм стигнала, но съм се разревала. Една циганка ме хвана за ръката и ме заведе у нас. Все пак си знаех адреса - Димитър Благоев, номер 15. Тогава вуйчо ми го отнесе за слаб контрол.

#2 написал: beboran (19 септември 2008)

Дойде ред и на моите пакости:
1. Подариха на майка ми кристална фигурка на лебед, на мен много ми харесваше и все гледах да го извадя от витрината и да го разглеждам, когато нашите ги няма. Един ден, при поредното вадене, го хванах за главата ...и тя остана в ръката ми. А сега де! Ще ми се карат! И какво измислих: Залепих го с ... лепило РИЛА 🤨
"Ремонта" остана незабелязан до другия ден, когато, виждайки че мама чисти праха на рафта с лебеда, тихомълком се изнесох от стаята, но не след дълго дочух : "Тооооооооооооооооннииииииииииии! Ела тууууууууууууук!"
Показах виновната муцунка на вратата , а мама ме попита: "Имаш ли нещо общо с това?" - посочвайки лебеда. (Разбира се, че имах общо,та нали всички бели вкъщи аз ги правех.)
Още ми се напомня лепилото, което съм избрала
2. Другото голямо постижение на невероятното ми въображение беше решението да нарисувам върху вратите на големия, вграден гардероб в коридора, човече, използвайки дезодоранта на мама (оставяше леко забележима, матова следа, върху лакираното дърво).
Нарисувах го. Но когато дойде момента, в който трябваше да го изтрия ...дойде и моят ужас...не се изтриваше.
Баща ми го забеляза няколко дни по късно (тъй като в коридора крушката беше слаба, а творението ми се виждаше само на пряка светлина)...С какво ли не опита да го изтрие, но дезодоранта се беше пропил толкова надълбоко, че и до днес човечето си стои на гардероба

#3 написал: dani (19 септември 2008)

Първата ми по-сериозна пакост, която си спомням, беше издухването на една паница с брашно из кухнята на хазяите, у които живеехме. Помня, че майка ми купи много хубава свирка от една сергия. Свирех си с нея по целия път до в къщи, а като се прибрахме, отидох във въпросната кухня, където хазяйката беше приготвила споменатата паница с брашно, за да меси питка. Седя си аз до масата и си свирукам, а по едно време влезе леля Нада и като ме погледна, изпищя🙄  ... А защо изпищя, не разбрах, но се втурна към мен, грабна ме, после не си спомням точно как се развиха нещата, но накрая си спомням, че майка ми ме би🙄  Преди това обаче ме заведоха пред огледалото да се огледам. Отсреща ме гледаше някакво абсолютно побеляло човече🤣  В последствие разгледах и кухнята - тя също беше цялата в бяло, а в паницата нямаше и щипка брашънце... Така съм се бил захласнал в свиренето, че не съм забелязал, че отворът на пищялката е точно срещу брашното.

#4 написал: donaddt (19 септември 2008)

Искам да илюстрирам пакостите дотук със стихове на Асен Босев:

Посмали, Манго!

Тръгнал циганин за дренки,
дренки сладки и червенки.
В шумата се зашумяло
и го страшно дострашало.
Хукнал Манго:
- Зърнах, братя,
триста мечки сред гората!

-Посмали ги, Манго!
- Ой,
двеста са, бащице мой!
-Посмали ги, Манго!
-То...
двеста нямаше, но сто!
-Посмали ги, Манго!
-Знай,
десет мечки бяха май.
-Още, Манго, посмали,
колко точно са били?

И накрая той зашепнал:
-Шумка шумна, Манго трепна,
па да кажа хич не знам,
мечки имаше ли там!?

Рисувачка

Добре рисува Мичето,
художник е момичето.
Стените шари милото
на майка си с червилото!

#5 написал: о. Георги Георгиев (13 ноември 2008)

Отдавна си мисля, че трябва да има отдел за бели, пакости и простъпки.
И аз имам една...незабравима.  Почнах да я пиша тук, но за да не я похабя ( все пак - споделям част от невъзвратимото си детство), си позволих да я опиша в статия.
http://nashetodetstvo.com/index.php?newsid=976

#6 написал: freja (13 ноември 2008)