До ден днешен първата ми асоциация с думата "пръстен" е пръстенът на леля ми - нещо като фина решетка, обхващаща диск с арабски символи. Конструкцията оставаше куха и (гледала съм нелегално "Студио Х"?) с наслада си представях, как вътре криеш за черни дни отрова, паяци и прочие. Баба ми пък имаше пръстен с нещо като златен клипс на портмоне, две топчета, за които се чудех какво затварят.

(И като стана дума за злато, в апартамента над нас живееше златар. Човекът не се криеше, беше си го написал на табелката на вратата и по неведоми за мен тогава пътища, работеше на ЧАСТНО. Мръсен капиталист! Съседите го хулеха всячески, с епитети, които тогава не разбирах (обратен, какво ли ще е пък това, ами той просто си имаше кученце), но в крайна сметка опираха до него и после мърмореха, че ги е "ударил в кантара". Представях си апартамента му като нещо средно между пещерата на Али Баба и зъболекарски кабинет и мечтаех да надзърна вътре, възможност която така и не ми се удаде.)

Затова пък изтървяха ли ме от поглед, здравата "надничах" в тоалетката на майка ми. Бижутата си държеше в няколко стъклени кутийки, с капаче. Имаше и една кутийка от черно лакирано дърво, с изрисувани ярки цветя, казвахме й "малахитовата шкатулка", абсолютно неоправдано, но точно така си представях въпросното нещо от приказките. Вътре държеше: златен часовник и детелинка, синджирчета, пръстени, една-две златни зъбни коронки, ръкавелите на баща ми, които той никога не слагаше. Истинските съкровища стояха в по-голяма кожена кутия - колиета от огроомни пластмасови мъниста, две-три руски кехлибарени огърлици, брошки с цветя, тумбести клипсове. Последните обожавах и можех да нося до изтръпване на ушите, а ако наистина те изтърват и си пръснеш малко от някое шишенце с парфюм... Като марка помня само "Кобако" (още го има), най-кофти бяха всевъзможните "Крестянки", без пулверизатор, а често и в пластмасови шишенца. Виж, тях ни даваха да "ползваме", до вратата, след което ни изпращаха марш в банята. Баща ми пък си имаше "Тройний одеколон", с който ни мажеха, ако се изринехме или паднехме наистина лошо, а нямаше спирт под ръка. От неговите неща страшно обичах нещо, което приличаше на огромен восъчен диамант и се ползваше при порязване след бръснене. (Тук е мястото някой да напише ода за старите бръсначи и четките, с които сутрин разпенваш "Каро"-то в паничката. Аз съм дама и не върви.)

Червилата от спомените ми са много ярки, сенките - винаги сини. Лак, руж... не помня, а трябва да е имало. Или са били скрити по-добре?

КОМЕНТАРИ

#1 написал: Zara (22 август 2008 01:06)
Спомням си, че имаше лакове, но никакъв цвят не ми изплува, сякаш са били черно-бели.
От "висулките" на златни синджирчета много разпространени бяха едно синьо оченце и главата на Нефертити, естествено в профил.
#2 написал: Бяло (22 август 2008 10:34)
Еее, руж! За руж се ползваше червило, мацнато на бузите и след това размазано. Лакове също имаше - майка ми ползваше перлено бял или неопределимо червеноподобен. Червилото и беше предимно винено червено, сенки и моливи - сини! Да не са били задължителни?!(хи хи)
Помня името на един дезодорант, който често и подарявахме - Фабулон, имаше и някакви зелени ябълки, с които парфюмирахме обилно въшките, когато ги имахме. "Тройной" и у нас се ползваше по двете предназначения; и още пазя една кутия, пълна с пластмасови съкровища от всякакъв характер - някои леко ръждясали около закопчалките...
#3 написал: Надя (22 август 2008 11:40)
И ние имахме кутия, от ония дървените, гравираните. Там стояха герданите, от които най-много харесвах оня с клипсата закопчалка и няколко реда мъниста. Имаше много пластмаса, даже и пръстени от пластмаса. Сега гледам някои от модите се завръщат, включително и тези на бижутата. Червилото беше Ида или Ина, не помня точно, но помня миризмата. Руж - естествено - мац мац с червилото и разтъркваш, а сенки не помня майка да е носила, освен на банкет, бяха отровно зелени, тя не си падаше много по гримирването, аз съм коконата вкъщи, по една стига казват хората. Дезодорант Медея - зелена и кафява. После дойде ерата на Импулс в най-различни варианти. Но за пръстените за които говори Ели се сещам, сещам се и за моите детстки обеци - т.нар. треперушки, с едно зъбчато колело закачено на една скоба, което трепери като замаяно. Помня като ме водиха да ми пробиват ушите заради тях, с един пистолет, то си беше цял ритуал, веднага като почувствах независимостта на тинейдж възрастта се отървах от тях.
#4 написал: filipovaeli (22 август 2008 12:09)
Даа,тоалетката на мама... Отгоре имаше един красив сувенир от полиран рог с едно синджирче в двата му края/От екскурзията до Литовска СССР/. До него една пластмасова кутия за бижута имитираща албум за снимки/пак от Литва/. Вътре в кутията: сребърен синджир с висулка от кехлибар в сребърен обков. Много красив беше. Веднъж ми беше на гости едно съседско момиче и в процес на разглеждане на "съкровището" тя хареса синджирчето и аз взех та и го подарих/а дори не бяхме големи приятелки/. Мама чак след време разбра за липсата и много ми се скара,но така и не си го получи обратно. Тя не ползваше никакви сенки. Имаше само червило "Ида 121" и още едно като пепел от рози. В кутията се търкаляха някакви пластмасови гердани,дървени гривни и един кожен гердан,от тънки лентички естествена кожа навити на ролце, лакирани керамични топчета и кожени пюскюлчета. Откъм ароматите имахме само дезодоранти:"дива река","жасмин"...Тати имаше една луксозна кутия отвътре облечена със сатен за някакъв дезодорант и парфюм/комплект/но не мога да се сетя за името. Само помня,че на кутията имаше нарисуван нещо като глава на император или нещо подобно в римски стил. Естествено и той имаше голяма бучка стипца и аз от време на време тайно си близвах от нея. Тати си държеше/и още продължава/бръснарските принадлежности в нещо като чантичка с огледалце отпред, но с твърди стени и с една специфична закопчалка като тези дето имахме на ученическите си чанти. На тази чантичка пишеше"набор за бръснене". Той още продължава да се бръсне с ножчета и бръснарски сапун. Много обичах като бях малка да го гледам как се бръсне и докато го правеше постоянно го питах нещо и не го оставях на мира да се обръсне. Спомени...
#5 написал: isi (22 август 2008 12:35)
И моите, и на сестра ми златни треперушки на ушите бяха точно като на Надя, ама си ги носехме на ушите още от преди да се помним! После почнаха да излизат малко по-модерни златни детски обечки - т.н. кошнички. Интересно, но бяхме почти всички с едни същи обеци, пак като част от униформата ни. И аз ги приемах като нещо нормално и задължително, а не като екстра за разкрасяване.
А относно лаковете (аз си спомям май само червила и лакове), понякога карахме мама да ни лакира малките ноктенца да станат като нейните. С един такъв розов цвят, не блед, но не и ярко крещящ. Когато тайно се пробвахме да се лакираме , разбирахме че да поставиш лак само върху нокътя е цяло изкуство. С червилото беше същото - ако си мислех, че като съм си начервила устните сама, не приличам на клоун, дълбоко се лъжех. Не че много съм се цапотила, напротив, но имам спомен за веднъж-дваж, любопитно ми е било.
А една съседка-приятелка изяде шамарите в мое присъствие, понеже майка и разбра, че дъщеря и е пипала червилото и. Разбра го по това, че кагато го е затваряла, не го е завъртяла да го прибере, а просто го е смачкала с капачката . На мен ми беше малко странно ( и страшно ) майка да се кара, че и да бие, за такива работи. Може нещо скъпо червило да е било. Тя тази приятелка по обичаше да се конти - пробваше и обувките с токове на майка си, показваше ни ги, когато си играехме у тях. На мен това не ми беше хрумвало тогава. Аз и сега нямам нито един чифт с каквото и да било токче.
А помните ли, че по едно време излязоха на мода химическите червила - самото стикче беше зелено, а като се накльопаш - червено, много ярко даже. Пак съм се мацала сигурно заради странната трансформация. Иначе и майка ми дори не го харесваше - то пък толкова ярко червено бива ли, за какво ще те помислят. А дали не се и триеше много трудно от устните?
Но точно по това време си бях съвсем дете, въобще не съм се "момеела", както казва баба. Даже въпреки всички тези разкрасявания, изобщо не помня да съм се гледала в огледалото - да се видя как ми стои. Искала съм просто да съм като мама. Дани някъде беше писал, че според него детството свършвало тогава, когато детето открие своя образ в огледалото. При мен това наистина беше доста късно. Че и сега даже май много, много не го търся това огледало. Тук ми е по-добре.

БЕЛ. Статията е възстановена от tpl, с любезното съгласие на eli 🙂