Но всъщност като намерих този безценен тефтер от детството ми по "Всичкология» се сетих да ви разкажа една случка от моето участие в Асамблеята.

На Асамблеята адреси се събираха от всякакви деца. Повечето чужди деца, особено тези, чиято страна има специфична носия – индийци, араби, африканци и пр. ходеха с носиите си и ние си събирахме адреси главно като си избирахме децата по носиите и просто им бутвахме бележника си пред лицето във всеобщата еуфория и хаос из коридорите на НДК. Те с усмивка ни пишеха адреса си и ние правехме същото за тях. На разменни начала или просто пишехме, на който на нас ни бутне тефтер. А някои си бяха подготвили листчета с адреса си, като това на полското дете от снимката. Така се сдобих с този списък с адреси, реалните лица зад които не помня. Аз лично събирах адреси по-скоро заради спорта, гордостта от Асамблеята и за своеобразна колекция. Нямах намерение да си кореспондирам с никой, а и по това време не знаех друг език, освен горе-долу руски.

И така, до един ден след близо две години, в който се връщам от училище, по навик поглеждам през дупката на пощенската кутия и виждам писмо. Всъщност виждам марката с крал Хасан на Мароко. Баща ми е работил в Мароко преди да се родя и аз най-логично решавам, че това е писмо за баща ми, взимам го от пощенската кутия, нося го в къщи и радостно му го давам. От времето когато баща ми е работил там бяха минали към 15 години и той вече не си общуваше с мароканци, в смисъл не получавахме от Мароко поздравителни картички за Нова година и други празници и това писмо наистина беше приятна изненада. Татко ме поглежда с леко учудване, размишлявайки след толкова години от кого ли е това писмо, поглежда плика и с една тайнствена усмивка ми го подава и казва: "Това писмо е за теб, не е за мен!» И аз – шах с пешката!!! Как е възможно! Станала е грешка! Абсурд! Той обаче е твърдо уверен – за мен е. Аз по това време една дума френски не знаех, но поне името си на латиница можех да разчитам – наистина е за мен. Прочита ми го той, както подобава на писмо от чуждо другарче и ми превежда, че това е писмо от момиче от Мароко, от столицата Рабат, което ми има адреса от Асамблеята. И си спомням, че това ще да е адреса на едно момиче с много красива синя рокля (арабска джеба), пред което си тикнах бележника, защото по едно време установих, че нямам адрес от арабче. Проверявам в бележника – там имам друг адрес (стрелката на снимката). Не е това момиче. Как е попаднала на мен!

Впоследствие се оказва, че е взела адреса от своя приятелка, която е била на Асамблеята и на която много завиждала, заради това. Искала и тя да си пише с някого. Приятелката й дала да прегледа адресите, които има, а тя си избрала да си пише с мен, защото България й се видяла най-интересната и непозната държава, от всички от които приятелката й имала адреси. И започва нашата кореспонденция, както подобава да си кореспондираш с чуждо другарче. Аз само рускинче си имах дотогава. Пиша, значи аз писмото на български, татко го превежда на френски, преписвам го аз с моя почерк – като ще си пиша, поне да имам някакво участие, такъв ред е въвел татко! Това беше много трудоемка и същевременно забавна част, защото аз и дума не отбирах френски, знаех поне азбуката, защото бях учила малко френски в първи и втори клас, но после гордо се отказах, за да не следвам семейната традиция в този език, представете си! Та, преписвам аз, мажа, нищо не разбирам, въобще, голяма цапаница. Написването на едно писмо от 15 реда отнемаше май около седмица. Стигаме до плика и адреса, надписвам аз старателно, доколкото мога, запечатваме. Татко проверява и изведнъж замислено казва: "Х-м. Странно. И аз имах в Мароко един колега с тази фамилия и живееше пак в този квартал... Но нямаше деца.» Аз, очарована от "ефекта на глобализма», не знам как да го нарека по друг начин, точно така го чувствах, го окуражавам и подтиквам да напише едни ред в писмото до баща й. Татко така й прави. Едва ли благодарение на моето окуражаване.

Получаваме отговор, и!?

Бащата на моето мароканче се оказва колегата на баща ми, който сега има семейство и деца. И визитка е сложил! Пишем си още 2-3 писма, аз с особена мъка по гореописаната процедура, но в общи линии кореспонденцията преминава в кореспонденция между татко и нейния баща.

Е, кажете сега – Асамблеята наистина не събираше ли децата от света!