Поне веднъж в  месеца ходя  на библиотека. Не че си нямам един куп новозакупени  книги, които кой знае кога ще намеря време да прочета, но разходката из старите библиотечни рафтове в Столична библиотека е своеобразна "машина на времето". За около един час забравям какво има зад прозорците отвън. Спирам се пред познати заглавия, които са сгрявали някога детското ми сърце. Разни пазпердушинени от четене книги с пожълтели страници, с разбридани конци на платнената подвързия. Особено ми е приятно да се навра в отдела със старата периодика. Разгръщам страниците на попаднало ми напосоки списание от 198… г. и се зачитам. Разказ за съдбата на някаква разведена жена с дете, репортаж от забутан в някакво село детски дом, историята на строител – герой на социалистическия труд (тоя вид статии винаги са изкуствено бодряшки)… В повечето статии може да се усети една наивност, която от позицията на днешните ми познания за "нещата от живота" изглежда дори смешна. Дори и наивни, но мислите, думите, разсъжденията в тия отдавна нечетени от никого стари списания излъчват една ясно доловима чистота. Някаква старомодна вече (дори забранена в съвременните масмедии) журналистическа целомъдреност.
Историята, която публикувам по-долу, е взета от едно такова старо списание( "Неделя, понеделник" разказ "Сватба"). Авторката на статията се казва Теодора Колева. Това е разказ за едно детство, изживяно от две деца – Т.Колева, когато е била дете и… баба й. Нима могат старите хора да бъдат деца? Възможно ли е човек да запази детскостта си и на стари години? Публикуваните тук мемоари доказват, че това е напълно възможно. Бабата на Теодора (всъщност тя е сестра на дядо й) има невероятното качество да изпълва живота на другите с любов. Любов в най-чистия й вид и всъщност в единствено възможния: безкористна, прощаваща, надяваща се, нелицемерна, претърпяваща в името на самата себе си всички несгоди на живота. Дали пък именно любовта в тази си най-чиста форма не е така нужния ни "смалидон"?
***
(авторката на статията отива на село за сватба на братовчед си и се отбива в къщата на леля си да вземе със себе си…)
Леля първа се окопити. Спомни си, че сигурно не ме е виждала отдавна. Избърса сълзите си  ме покани: "А влез, влез вътре." В къщата нищо не се беше променило. Всички предмети стояха там, където са били в първите ми детски спомени: масата, центрофугата за мед, ковьорчето, което майка ми е бродирала. Като чеиз го занесла у баба, а тя пък го харизала на нейната свекърва и леля ми. Изобщо къщата беше пълна с предмети, изпаднали от градския бит на рода – здрави, за да се изхвърлят, но стари и демодирани, за да се ползуват. Има масивен бюфет, легло – персон и половина, с метални табли и нарисувани лебеди, които плуват по лунно езеро; столове, които още не се клатят; една стара кушетка, на която спях като дете. Дори чергите са същите, макар че са избелели и изтънели. Но и сега леля слага хартия на прозорците, за да не ги пече слънцето. Къща, в която времето е спряло. Само цветята в саксиите всяка година са различни. Винаги съм се чудила откъде неуката ми леля намира толкова красиви цветя и помни вносните им имена. Аз лично никога не съм знаела повече от пет-шест вида – онези, които се появяват по етапен ред в столичните магазини. Този път от саксиите надничаха розови мушката с пурпурни сърца  някакви бели цветя с къдрави главички и червени тичинки. И както винаги, леля ми предложи "да ми отчесне" да си посадя. (…)
***
Леля съществува като действуващо лице само в най-ранните ми детски спомени.Още не ходех на училище и живеех с бабa и дядо в близкия град. През лятото ме водеха на село за по няколко дни. Леля ме посрещаше сияеща. С груба, искрена и неопитна ласка ме грабваше от вратата и ме задушаваше от целувки. После вече изобщо не ме изпускаше. Аз се чувствах пълна господарка на положението и я разигравах, както ми хрумнеше. Постоянно исках нещо и тя тичаше начаса да го изпълни. Никога на друго място не са ми угаждали така.
Можех да храня кокошките по десет пъти на ден. Леля влизаше в зимника с една крина. Загребваше зърно (никога не съм знаел какво) , а аз го пръсках по двора. Доставях си удоволствието да гледам как кокошките тичат презглава и се трупат около мен. Можех да тропна с крак, да ги разпъдя, а те пак идваха, примамени от зърното. Виках им: "Кът-кът-кът", като се опитвах да подражавам на леля, а тя отстрани ме гледаше влюбено и казваше: ‘Недей да ги гониш. И те душичка носят." После се запътвахме към хармана, да видим дали са пълни полозите. Леля ме хващаше за ръка. Нейната беше напукана, грапава и ми бодеше. Затичвах се надолу, обхваната от някаква откривателска треска. Горях от любопитство дали ще намеря нещо в полога. Покатервах се по една стълба и надничах вътре. Гордостта ми беше двойна, ако яйцата бяха червени и топли или с още невтвърдена черупка. Леля полагаше престилката си, смееше се и казваше: "Внимавай да не ги счупиш." И аз ги нареждах, като чак си прехапвах езика от старание.
После ме водеше на реката да перем. А вечер обувахме стари галоши и влизахме в обора да доим кравата. Бялата струя пращеше в кофата под силните ръце на леля. Чудех се защо на нея кравата й пуща мляко, а аз като я хвана за вимето, категорично ми отказва. Всъщност, да си призная, в обора влизах повече от любопитство. Излизах много бързо, защото вътре миришеше ужасно. Ако исках да погаля теленцето, протягах се от вратата – добре че малката му кошарка беше до нея. С агънцата въпросът беше по-сложен, защото те спяха някъде в дъното на другия обор. Леля смело нагазваше в мръсотията, без да я забелязва. Разбутваше овцете, прегръщаше някое агънце и ми го донасяше. Аз го милвах в ръцете й, защото и то беше мръсно. Но леля го притискаше до гърдите си, целуваше го по муцунката, заравяше лице в меката му козинка, смееше се с безоблачен смях. Наоколо се навърташе овцата майка и боязливо проблейваше. Като я видеше, леля ставаше и казваше: "Хайде да го пуснем. Майка му плаче. Мисли си, че искаме да й го вземем." Пускаше агънцето, като говореше престорено грубо на овцата: "Мълчи ма, какво си завикала. Ей го на, връщам ти го." В дядовия ми род нежността никога не е била на почит. Всички си казват лошите неща в очите, а добрите си ги премълчават. Като платеше дан на общия фамилен тон, леля вземаше буца сол, извикваше овцата настрана и й даваше да поближе, сякаш за да компенсира с нещо болката, която й е причинила. По мръкнало шетнята из двора се свършваше. Прибирахме се вкъщи .

***
Като в старите български семейства, всички ядяха от една чиния. Леля много се срамуваше от мен и бързаше да ми сипе отделно, преди да дойдат другите. После нареждаше вилици и лъжици сипваше в един голям кастрон и го слагаше на средата на масата. Чичовците ми и прабаба ми влизаха и се нареждаха наоколо, без да кажат ни дума. Всички чакаха баба да започне първа, после и другите вземаха лъжиците. Винаги съм се чудила как могат да ядат толкова бързо. Аз още си дъвчех воденичката от супата, когато те свършваха. Баба с пълна уста командваше леля: "Дай още хляб!" Леля скачаше. Докато се върнеше, чорбата вече беше изсърбана и баба нареждаше: "Сипвай гозбата!"Леля носеше и сипваше бързо, но останалите ядяха още по-бързо в гробно мълчание. Докато тя седнеше,  чинията се изпразваше. Всички оставяха лъжиците на мушамата и ставаха. Баба командуваше: "Айде да си лягаме, че утре работа ни чака." И към леля: "Ти вдигай масата!" Леля ми е най-малкото дете в това семейство. Не само баба, а всички й говореха в повелително наклонение.Тя тичаше по цял ден, крак не подвиваше и все не успяваше да смогне. Когато другите излизахме от кухнята, ние с нея оставахме да си дояждаме. Някакво напрежение падаше от лицето й като маска. Тя се засмиваше и ме питаше: "Какво искаш да ти сипя?" На мен също ми олекваше на сърцето и пак започвах да се глезя, колкото ми душа иска. Избирах си зачервена, препечена кожичка, крилце, кълчица. После помагах на леля да вдигнем масата. Тя измиваше чиниите. Когато излизахме от кухнята, цялата къща беше вече притихнала.  Леля не бързаше да изпълни бабината заповед – да си легне. Имаше си извинение – трябваше да ме сложи да спя.
Влизахме в долните стаи, които тогава се пазеха "за гости". Леля ми намигаше и казваше: "Хайде да се преборим." Аз амбициозно се хвърлях върху нея. Опитвах се да я поваля и победя. Тя охкаше, пъшкаше. Преструваше се, че се съпротивлява. Тази наша "борба за мир", както си я казвахме, защото по онова време май се бореха за мир в Корея, беше всекидневното лелино желание. Тогава можеше да ме прегръща и целува колкото си иска. Викаше, смееше се с глас. Срещу мен лицето й винаги беше усмихнато. Може би затова после не се сещах години наред за нея. Тя изглеждаше безгрижна. Това действува много успокоително на околните, защото не ги тревожи.
***
Спомням си, че тук винаги ми е било хубаво да идвам, защото е високо и от прозореца се вижда надалеч. И пътят, и реката, и бостаните, и железопътната линия, и съседното село, и баирите зад него. Толкова простор от никой друг прозорец не съм виждала. Нашите в блока са много големи, но гледат в тези на съседите. И винаги, когато надникна в тях, ми се струва, че шпионирам. А  ОТ ТОВА НИЩО И НИКАКВО СТЪКЪЛЦЕ СЕ ВИЖДА НАПРАВО В МЕЧТИТЕ, В ПРИКАЗКИТЕ. Като бях малка, си представях, че съм принцеса, която живее във висок палат. От онази планина щеше да дойде истински принц и да ме отведе с колесница в далечните земи, които се простираха зад върха. Той се синееше така вълшебно далечен, а зад него не можеше да няма дворци и градини със златни ябълки.
Разбирам го чак сега. Никога не съм включвала леля в списъците на хората, които са направили нещо за мен. Не ме е гледала, не ми е помагала в уроците, не ме е водила по школи, не ми е давала пари, не ми е шила дрехи. Дала ми е този прозорец, от който се откриваше огромен свят, само мой. В него имаше топли яйца и полепнали по тях сламчици, имаше пърлени питки в пещ и големи великденски козунаци. Никога по-късно не съм яла козунаци с такъв аромат – пълнени с мармалад и поръсени със захаросани орехи. Седяха по 30-40 на масите и по леглата.  Толкова много козунаци, завити с тъкани кърпи и просмукани с онзи мирис, за който казвах, че ми мирише "на село". След толкова години проумях, че човек може да остане в живота на друг човек не с услугите, които му е правил, а  с това, че го е обичал. Никога не съм мислила за старата си леля, дори не се сещах за нея. А ето че със своята безнадеждна, несподелена любов тя е изпълнила съзнанието ми с нещо по-истинско и по-силно от днешните грижи и проблеми.
***
Когато тръгнах на училище, дойдох при родителите си в София. За много години леля се изгуби от очите ми. Винаги изпращах картичка за Нова година, за Осми март. Но когато пишех честитки за другите роднини, кой знае защо се опитвах да измисля нещо интересно. На село пишех само с по едно изречение. Някъде преди година пак бях на гости. Изпратиха ме да взема нещо от бюфета. От едно чекмедже падна купчина картички, завързани с ластик. Попрелистих ги и взеха да парят в ръцете ми. Внимателният детски почерк ставаше все по-нервен и забързан. "На милата ми леля пожелавам здраве, радост и щастие." Двадесет години  едно и също. Дори в първолашките ми картички има повече думи, отколкото после. Изведнъж си представих надеждата, с която леля е намирала и отваряла тези единствени през цялата година писма в пощенската кутия. Сигурно й се е искало да научи как живеем, какво се случва в големия град. Виждала е само това едно и също пожелание. Не е била здрава, нито радостна, нито щастлива. Но и на това е била благодарна, щом ги е събирала и пазела толкова години.
***
По този край имахме много роднини и често си ходехме. Трябваше да ги обиколим за една събота и неделя. Това беше достатъчно основание да подминем къщата на леля, която се намира точно на шосето. Казвахме си, че няма време за всички, че не можем да се разкъсаме на парчета, което си беше и вярно. Заричахме се следващия път да се отбием. Истината беше, че в селската къща се чувствахме неловко, поне аз. Влизах с чисти дрехи и лъснати обувки между пуйки и кокошки. Внимавах си в краката да не настъпя някоя курешка. Много ме беше срам от себе си, но не можех да се променя. А като влезех вътре – нямаше за какво да си приказваме. Леля не се интересува кой на кого е подложил крак в службата ми, кой е заминал в задгранична командировка и кой не е успял. Не чете книги, не я вълнува дали американците се канят да ни нападнат и дали Палестина ще получи независимост. На театър е ходила в младостта си, когато селото е било пълно с народ. Имало училище и читалище със самодейна трупа. Ходила е всичко на всичко до три града в окръга. Другите ни познати имат нужда я от телефон, я от доктор, я от фаянсови плочки. А тя никога нищо не поиска. Когато отида, говори само за едно – ДАЛИ СИ СПОМНЯМ КАК СМЕ СЕ БОРИЛИ, когато съм била малка и дали ще остана за обяд. Отговарям й, че си спомням, но че за обяд няма да остана, защото бързам и изреждам колко още роднини трябва да посетя. Преди години леля категорично отказваше да ме пуска без да ям и ръчкаше някой от чичовците да заколи петела. Но и аз упорствувах. Първо, защото наистина имам много роднини, и второ, защото не понасям да се срамувам от себе си. В София мога да си лицемеря колкото си искам. Мога да излъжа, да изклинча, да се карам по опашки, да измислям злобни думички, от които на другия чак дъхът му да спре. Но тук не мога. Този петел ми присяда само като си помисля как леля, приведена на две, му е кълцала люцерната по няколко пъти на ден. По-скоро, по-скоро да се махам от тази жива съвест. Да си вървя там, където мога да си живея и без съвест…
***
И аз се отскубвах от нея и почти бягах от къщата. Следващия път и по-следващия път минавах транзит. С времето старата жена престана да настоява и престана да се надява че ще остана за обяд, за вечеря и още по-малко да преспя. Но никога не престана да ни кани и да праща хабер по някой роднина – кошница с яйца. И все питаше дали ще отидем на Нова година за прасето, на Гергьовден – за агнето, а за Девети септември пазела петела. Не отивахме нито за Нова година, нито за Гергьовден, нито за Девети септември. От село обаче пак пристигаше пратка – консерви с месо, това, дето е било наречено за нас и "много здраве". И никакъв упрек, никакви претенции. О, Господи, някога да ме беше ударила, да ми се беше скарала, да ми беше дала някакъв мъничък повод да я мразя! Аз щях да си го увелича, да си го превърна в оръжие и хич нямаше повече да ме трогне. Вече се научих да правя от снежинките на незначителните обиди големи ледени топки на раздразнение и егоизъм. Само някой да ми отнеме нещо, което ми се полага, злобата, която бликва в мен като гейзер, би го отровила. Все някой ме спъва, все някой ми пречи и аз вечно съм нащрек, готова да се защитавам, да дращя, да хапя, да плача, да се моля – само за да постигна целта си, само за да не ме победят. Толкова е полезно за "личностната реализация " да мразиш. Толкова по-лесно става всичко, когато нямаш скрупули. Понякога вечер си правя равносметка какви от новонеобходимите качества съм развила. И се гордея със себе си. Казвам си, че вече започвам да ставам истински "човек на своето време". Отърсвам се от НАИВНАТА ДОБРОТА И ДОВЕРИЕТО НА ДЕТСТВОТО МИ.
*** 

(Разказът отново се пренася в сегашно време. Всъщност съм пропуснал доста от текста - ония места, в които авторката разказва как се опитва да уговори леля си да иде с нея на сватбата.)
Погалих я по косата. Тя се стегна като от нещо необичайно; нещо, което никога не й се бе случвало.  Изведнъж с някакво детско доверие, пламенно и безутешно прегърна колената ми. Най-после, без да се притеснява, зарови лице в тая моя ужасна  бяла рокля и заплака.  Плачеше с глас. Цялото й тяло се тресеше. Аз осъзнах, че не съм невинна само защото не съм съзнавала толкова неща. Длъжна съм била. Длъжни сме да съзнаваме, когато близките ни страдат. Може би заради несъзнаването на всеки от нас страда някой  - страда жестоко, цял живот. И когато благоволим да осъзнаем, другият живот вече  е отминал – сив и безрадостен. С какво право живеем така спокойно? Работим осем часа, получаваме си заплатите и си мислим, че сме си изпълнили дълга към обществото, към живота. Но за какво работим, ако не сме щастливи, ако не обичаме, ако се плъзгаме по периферията на собствената си съвест. Ако във всеки един от нас живее малък, несъзнателен егоист, какво ще стане с онези, другите хора с нежни души, които се нуждаят от обич не за разнообразие, не за самочувствие ("Ето на, не могат без мен"), а за да дишат? Докато старата жена хлипаше в полата ми, разбрах,че всъщност винаги съм бил малък, несъзнателен егоист, който парченце по парченце й е отнемал малкото щастие в живота.

Изобщо моето превъзпитание щеше да върви прекрасно, ако .... Ако не бяха тези провинциални роднини. Винаги се появяват с безкористната си помощ, когато ми е зле. Имат едни такива незначителни пенсийки, а все си предлагат услугите, щом закъсам за пари. Не дай си Боже нещо да ми трябва. Земята ще преобърнат, за да го намерят. Най-скъпото ще откъснат от сърцето си и ще ми го предложат с щастлива усмивка, без даже да се замислят. И тази стара леля, как не се умори цял живот да пита дали ще отида за Гергьовден. Господи, защо са такива! Защо не се смилят поне мъничко над мен! Как да живея с тяхната обич и с тяхната съвест. От къде да взема сили да се блъскам с лакти всеки ден, ако не мразя? Та кой е прокопсал от обич? Каква ми е ползата, а? Леля, която цял живот ни е обичала и не е искала нищо, да не би да е била щастлива? Първо престана да си сменя роклята и да си сваля забрадката, като ходи в кооперацията, после изобщо престана да ходи. Рядко излизаше, като изключим, че лежа в болница. Лекарите й казаха, че е "на нервна почва". Пък роднините се чудеха: "Откъде у нея нерви. Нали все спокойно си е живяла на село." Като се върна от болницата, вече не мръдна от вкъщи. Канихме я, молихме я да дойде на гости, да види София. Не поиска, беше я срам, че е изкривена. По цял ден си приказва с кучето, с кокошките, с пуйчетата. Кара им се като на деца – уж сърдито, а така гальовно. Това ли е наградата за обичта, почтеността, състраданието, себеотрицанието? Мълчание, старост и безпросветна самота. Ако можеше само съдбата да разпределя щастието малко по справедливо? А може би и аз съм част от тази съдба? Всеки е част от нечия съдба. Толкова ли е трудно да го осъзнаем?! Трудно е, защото мислим само за себе си, заети сме само със себе си. Какво тотално преклонение прес собствената си личност. Само че и тази самовлюбеност май не носи щастие. Нещо не виждам около себе си много засмяни, безгрижни, пеещи хора. Тъкмо обратното. Тогава накъде?
***
Протегнах ръка и погалих леля. Тя като че ли това беше чакала. Сграбчи моята и я притисна до гърдите си "....." Обхвана ме някакво спокойствие, едно такова състояние, когато си наясно със себе си, нищо не искаш, доволен си от мига и ти се ще да го изпиеш на съвсем мънички, продължителни глътки. Толкова рядко ме спохожда това непостижимо спокойствие, че вече бях забравила как изглежда. Може би то идва, когато знаеш, че някой те обича и винаги ще те обича, какъвто и да си – добър, лош, началник, престъпник. Може да се гордее с тебе, може да се срамува, но ще те обича. Ще бъде на твоя страна, няма да се отрече в тежки минути. Докато се притисках до старата си леля, почувствувах, че ако не дай си Боже животът ми се обърка и попадна там, където никой не иска да попада, леля първа ще ми изпрати кошница с армаган. За нея ще бъда малкото момиченце, което се ровеше из полозите. Толкова е хубаво, да има някой, за когото винаги си оставаш дете.
***

(Следващите редове са писани за съвременните деца, т.е. за децата от времето на публикацията, т.е. за нас. Звучи някак много актуално, според мен)
Разбирам го едва сега. Хубаво ми е и страшно. Защото около мен растат деца, които вместо приказки, четат Айзък Азимов, щракат с компютри и на пет – шест години говорят за "творческата си реализация". Родителите им, разбира се, ги обичат, но някак не всеки ден, а когато са болни, когато имат контролно, когато са направили беля. Самите те се надбягват по магистрлата на живота, като много внимават някой да не ги задмине. И аз се надбягвам с тях, а скоростта така увлича. Започваме да приличаме на онези шофьори бабаити, който предизвикват катастрофите. Нима живота без обич не е огромна катастрофа? Оставаме живи, да. Но не приличаме на хора, а на някакви програмирани хуманоиди. Сутрин натискаме копчето. Включваме наистина "персонален компютър" и тръгваме по определен маршрут  с определени превозни средства до определена работа. Там влизаме в определени взаимоотношения с определени хора. После пазаруваме в определени магазини и дори почиваме в определени почивни станции. Децата учат в определени преди раждането им детски градини и в съвсем определени училища. Само учебната програма се променя често. Но кой зане защо след всичките й промени излизат пак едни и същи определени хора. Колко удобно и колко скучно. Понякога се питам кога човек е неопределен. Може би когато обича истински, въпреки всичко, каквото и да му струва това. Като моята простичка леля, която цял живот, всеки Божи ден е работила и не е получила никакъв, ама никакъв подарък от съдбата.
***
Сбогувахме се с леля мълчаливо. Усмихнахме се една на друга с очи и си тръгнах.(...)  Не знам дали и подарих един хубав ден, но тя ми подари моята собствена същност, която от глупост толково упорито се опитвах да затрупам. Сега знам, че трябва да си бъда аз, да бъда истинска. Няма смисъл да се "специализирам" в проправяне на път с лакти, в подмазване, в подлагане на крак. Важното е да се опитам да обясня на хората, че трябва да се обичаме, преди да остареем, преди да влезем в болница с нервни кризи и инфаркти, преди близките ни да си отидат от този свят. Ще ни бъде трудно и ше ни боли, но трябва да се обичаме преди .....