|
Знам, че има хора, които няма да ме разберат. Те не изпитват нищо, когато се завръщат по местата, където е минало детството им, където са се учели да обичат, да целуват, да пишат любовни писма, да лъжат, да се бият, да бъдат жестоки, да бъдат приятели, да живеят. Те не свързват тези места със събитията от живота си. За тях мястото няма значение. Могат никога да не се завърнат. А аз съм убеден, че мястото запомня случките и подробностите – лица, емоции, думи. И когато се върнеш на някое от тези места, то оживява пред теб. Но не просто пресъздава всичко отминало като в глупав носталгичен филм. А ти засвидетелства, че ти си този, същият, не си някой друг и всичко е имало смисъл, който трябва след толкова години да ти се открие, че както то, мястото, не се е променило, така и ти си съхранил за вечността веселието и радостта на малкото момче. Или нещо такова. С две думи – има непукисти. Те не забелязват пространството. И аз недоумявам как може да не се забелязват земята, небето, хълмовете, улиците, локвите, реките, поляните, дърветата?
Тези лепкави мисли ми се натрапват най-неутешимо, докато завивам с колата по поляната, където тичах безгрижно преди толкова години. Поляната е на края на градчето. От едната й страна в далечината има някакви стопански постройки, а от другата са последните къщи от последния квартал. Няма нито асфалт, нито друга настилка от камъни като по селските улици, само утъпкана земна пътека. Наближавам къщата и спирам отпред. Беше някакъв тъмносив есенен ден със ситни капчици дъжд във въздуха и това ми идваше много добре. Не исках съседите да ме гледат. Те отдавна вече не са ми съседи и ще има да се чудят какво правя там. Малко маниашко изглежда, но аз съм си маниак. Излизам от колата и не забравям да си взема фотоапарата. Всички вече си имат такива цифрови машинки, с които могат да запечатват съвсем лесно всеки миг. Това консервиране на времето и пространството обаче все още е твърде ограничено и не е способно да те върне физически в "тогава, когато", за да изживееш всичко отначало. Само ти го показва. Като в носталгичен филм. Виждаш небето, усмивките, някой дребен, но важен детайл от фона. Но не можеш да скочиш пак там в детските си гумени ботуши, да вдишаш от онзи въздух, да имаш онази невинност. Когато ядеш компот, поне изпитваш подобието на свежия вкус, преглъщаш захаросания плод и донякъде се засищаш. Със снимките не е така. Не вкусваш нищо и си оставаш гладен.
Няма значение. Миналото затова е минало, за да се спомня. Ако не можеше да се спомня, нямаше да го има. Щеше да си има само настояще.
Но миналото го има.
Около двайсет и пет години са минали от тогава. Откакто докосвах света за първи път. Четвърт век живеене, в който не успях да разкажа всичко, което ме е впечатлило. Дано успея да го направя.
Поглеждам през оградата. Иска ми се да я прескоча и да отида до къщата, която е в дъното на двора. Само за да надникна вътре, да се разходя из стаите, да отворя стария гардероб, ако все още е там. Да погледна в олющеното огледало. Да сляза в мазето. Всичко е занемарено, пътеките са разбити, алеите и лехите са обрасли с бурени, боклуци са разхвърляни навсякъде. Но това не ме натъжава. Повече щях да се натъжа, ако всичко бе спретнато както някога. Запустението стои съвсем естествено. Мен ме няма на това място и хаосът е настъпил. Така то ми показва, че си няма свой живот. Че моят живот е бил неговият живот.
Къщите в края на градчето са евтини недвижими имоти. Никой не се натиска да купува тук, много от къщите са празни. Къщата на детството ми е една от тях. Опитах се да разбера дали сегашните й собственици я продават. Не намерих много информация. Но като че ли няма да се съгласят да ми я продадат. А бих я купил по чисто емоционални причини. Обиколил съм толкова много места. Живял съм в различни градове. Но бих зарязал всичко, за да се върна там. След 25 години си имам семейство. Моят син е на 10 години. Но това място няма да е неговото място. Той ще си има свои места. А така както скитаме от място на място, може и да не му остане негово, което да чувства като свое. Може да стане от хората, на които не им пука от мястото и не се привързват към нито едно. Малко ми е жал за това. Баща ми не биваше да продава къщата.
Щях да се чувствам по-щастлив, ако синът ми тича по същите пътеки, къса от същите цветя, катери се по същите дървета, обикаля същата голяма поляна, прави онези неща, които и аз правех. Не, не искам да повтаря живота ми. Искам това място да си е нашето. Да ни бъде корен. Но то не е. Сега съм никъде. Посред нищото. Не знам кое е ляво и кое дясно. Сега не обръщам внимание на местата, които обикалям. И единствено някоя планинска рекичка може да ме изкара от вцепенението. Градове, улици, площади – навсякъде съм турист. Живея като турист. Търново, Бургас, София – никъде нищо не е мое и не ме трогва. Нито историческите им паметници, свързани с този или онзи герой, нито прехвалените им забележителности, които си имат някакви техни си легенди. Кухо и празно ми звучат. Аз си имам свои легенди, свои истории, свои забележителности. И при тях съм у дома си. Моите места са моята родина. Родина не ми е някоя страна. Писнало ми е от безсмислени думички. Думичките заслужават да си имат смисъл. Безсмислените думички обиждат смислените и им вредят.
Ето това означават думите на онази песничка – "хора и улици, град като град" – този град е някакъв случаен, не мой, не любим, не уютен и сигурен. Това означават и думите на бай Ганьо – "какво да й гледам на Виената – хора, къщи, салтанати". У мен има повече от Каин, който обработва земята си, отколкото от Авел, който скита със стадото си от място на място. Говоря за характер и нагласа.
Възпитанието ме възпира да прескоча оградата и да вляза в къщата. Затова само си представям как влизам вътре, отварям вратите, които познавам сантиметър по сантиметър. Сядам на някой от старите столове. Взирам се в опушения таван. И отново виждам по него да играе пламъчето от запалената печка. Отгоре плотът на печката има малка дупчица за въздух и от нея през тъмнината на нощта огънят се отразява в играеща разнолика животинка на тавана. Баба ми и сестра ми спят, а аз още си фантазирам и гледам фигурите. Променят си формата много бързо. Куче, щъркел, заек, петел, слънце, цвете. Така се редуваха и аз се чудех какво ли ми предвещават. Предвещаваха ми скитосване, падения, влюбвания. Щастие и нещастие, изхабяване и забрава. Защо се върнах след толкова време да зяпам през оградата като сираче? И тези дъждовни капчици, които стоят във въздуха, сякаш нарочно, за да изглежда всичко нереално. Облаците стават още по-тъмносиви. Схлупват се съвсем, като че ли да ме прегърнат. Да ме залюлеят. И да ми кажат нищо, момчето ми, нищо, не се притеснявай за нищо. Светът все още те очаква. Отпочини си тук и се връщай да го завладяваш.
Трябва да си тръгвам. Да се качвам в машината на времето и да се връщам обратно. Но не мога да се откъсна. Очите ми попиват всяко ъгълче, всеки метър от двора и къщата. Малко дворче и малка къщичка. Сякаш късам стръвно картините и ги складирам в сърцето си, сякаш този фотоапарат не може да хване мястото така, както го хващат очите ми. Това място е мое! Това място не може да е продадено! То не е на никой друг! За никого то няма тази стойност и този смисъл както за мен! Единственият начин да преодолея мъката си е да дойда до тук и да погледам през оградата. Да снимам и после да разглеждам снимките на компютъра си, когато ми се прииска. Така знам, че къщичката, дворчето, полянката са истински, реални, че съм имал детство. И онзи таван с терасата горе – мястото, където се криех. Нощем ми се струваше, че горе някой ходи. Денем се качвах, влизах вътре, за да се уверя, че всичко е наред. Всичко беше наред. Сядах на терасата на припек и гледах света отвисоко. Всичко вече нямаше да бъде толкова наред двайсет и пет години по-късно. Нищо не е наред. Сънувам кошмари – крия се на този таван и през една пролука виждам как някакви войници са нахлули в градината и обикалят наляво надясно. Търсят ме. Въпрос на минути е да ме намерят. А настроението на този сън е черно. Черно. Безпомощно. Не знам какво не е наред? Какво не е наред, Николай? Питам се многозначително. Не знам, Николай, не знам. Не знам какво, но то изобщо не е наред. Страшно объркано и тъжно е. А когато всичко е наред, изобщо не е объркано и тъжно. И щом сега е объркано и тъжно, значи положението не е наред.
Какво толкова си се размрънкал за някаква си запустяла къща на края на света? Така си е. Размрънках се. Не очаквах да ме разберете. Това че баба умря мога да го понеса – всички ще умрем. Но това, че мястото вече е далеч от мен, трудно го понасям. Сега се скитам. Тук съм, там съм, не знам къде съм. Въртя се в кръг. Съвсем се изгубих. И щях да полудея досега, ако Бог не бе ме открил и не ми бе придал смисъл. Ей, лудия, каза ми Той, я да ти придам малко смисъл, че ще вземеш да откачиш напълно. И сега трябва да се грижа за смисъла си – единият смисъл е на 3 годинки. Момиченце. Другият смисъл е на 10. Момченце. Заради тях преплувах дъждовните капки обратно и се качих в машината на времето. Затворих вратата. Запалих двигателя. Жадно погледнах за последно. Ако можех с очите си отново да си го присвоя. Ако можех с очи да го открадна и да не го давам никога на никого това мое място! Вместо място сега си имам хора. Не е лоша сделката.
И всичко е добре. Всичко е много добре. С изключение на миговете, когато всичко се обърква. Подавам бавно газ и гледам настрани, за да не успее излязлата съседка да ме познае и да види мокрото ми от плач лице. Ще помисли, че съвсем съм се побъркал. А това изобщо не е така.
Върнах се в настоящето. Затворих очи и видях отново огнената животинка на тавана. Отворих очи и видях двете си дечица. Животинката се променя. И дечицата се променят. Всичко има смисъл. Всичко има смисъл. И никой не може да ме разколебае.
Афтур: Един Приятел
|
