Всички знаете лафа "да те направят на две стотинки", но аз искам да ви разкажа какво ми се случи за "две стотинки и половина". По запознатите с нумизматиката вероятно поне са чували за тях. Ако не ме лъже паметта бяха от 1888 г.
В шести клас (лятната ваканция, дано не се лъжа) бях горд притежател на поне една такава необичайна монета. Като повечето хлапета много обичах да споря, естествено за доста глупави работи, каквито са и всъщност 99% от споровете изобщо. Понякога в тоя спорт също се залагаха разни работи. В ония прекрасен майски или юнски ден (а може и юлски да е бил) в хола на апартамента ни се разрази бурно надвикване, свързано с някакви научни факти. Опонента ми беше не кой да е, а моят именяк, с две години по-малък от мен, който живееше точно на една стена разстояние от хола, иначе казано моят съсед Влади. На надвикването присъстваше също мъничката ми сестричка, която именувам Ито и Гошо, нейната любима кукла-маймуна (и до днес не мога да си изясня принадлежността и – приличаше на нещо средно между горила и мечка, с големина почти колкото нея по онова време).
Необичайното на баса, който изникна беше предложението на Влади - за монетата за която споменах (тогава той май не беше нумизмат, но си беше много ценна, за менкане - перфектна). Печелил съм доста спорове (не че това е гордост - напротив), този също – с нагледно пособие някаква енциклопедия от близката лавица. След което, съответно загубилия трябваше да ми даде еквивалента. Разигра се нещо като следния диалог:
- Добре бе – те ти три стотинки.
- Аааа, баса ни беше за две и половина!
- Ама нямам.
- Не ме интересува. Ще срежеш една стотинка на половината и ще ми я дадеш с двете…
От тук започва забързаното и задъхано действие! И малко страшно!
Съседът ми, който разбира се нямаше никакво намерение да се опитва да реже една стотинка с ножовка, бързо реши да се спаси от справедливия ми гняв (иначе казано от някой и друг тупаник – странно, но никога не ми го е връщал!) и бързичко се изнесе през вратата към своя дом. Въпреки, че съм си доста пъргав не успях да го догоня и вратата хлопна под носа ми. Точно в този момент ми хрумна една идея, поради която станах на две стотинки и половина. Работата е там, че нашите съседски апартаменти имат обща тераса, разделена от около метър и половина преграда. Не съм я прескачал със скок, като при бягане с препятствия, само когато е имало там маса, саксии с кактуси (няколко пъти съм се набождал на пистите любими растения, но това е за друг разказ) или нещо друго пречещо на засилката и прескока. Твърдо решен да хвана негодяя :), който не си изпълнява баса се затърчах към другия познат вход към съседите, именно терасата. Всичко щеше да мине по план, ако Влади не беше достатъчно предвидлив – беше се досетил какво ще ми хрумне, тъй че докато се набирах през хола – терасата – прескок – другата тераса - в посока неговата детска стая той беше дотупуркал до там и секунди след скока ми затваряше остъклената врата. Хубаво, изпуснах го! Само че, има едно нещо наречено инерция. Аз като тяло нещо не успях да се справя с нея. Стана за секунди. Летях с главата напред и виждах как срещу мен се затваря врата. По инстинкт протегнах напред ръце и съответно стъклото на вратата стана на парчета (дзън!). И до тук добре – нищо ми нямаше. Но именно тоя инстинкт, който ми предпази главата ме накара да си дръпна ръцете, при което остатъците от стъклата ме разрязаха. Доста. Като шурна онова ми ти червеното. Първо се уплаши съседа ми (между другото каза и нещо като: "Малии, как ще ги почистя?!" – става въпрос за петната и стъклата).
Да знаете, като са ви срязани и двете ръце е много трудно да спрете кръвотечението, просто не знаете коя ръка кое да държи. После като ме видя сестричката – тя си беше наистина дребосък тогава – започна да плаче. Съвсем хладнокръвно (и оказа се глупаво) се опитах да си самоприложа бърза медицинска помощ. По онова време в хола ни се намираше чекмеджето с разни лекарства. Първото нещо което докопах беше голям пакет памук. Вярно, разреши до някъде проблема, ала понеже раните бяха големички сигурно и до днес е останала някоя нишка в ръцете ми :). Докато се опитвах да се памукирам, да успокоявам едновременно с това Ито и Влади, който беше вече изоставил идеята за скътаване и напълно безуспешно ми даваше лекарски съвети взе че звънна телефона. Мислите, че не съм го вдигна ли? Аааа – не познавате хлапетата. общо взето проведох 2-3 минутен разговор и дооплясках секцията. Обаждаше се моя братовчед на който му обясних горе-долу ситуацията, на него дължа разумната идея да ида до болницата – тя е току до комплекса ни. Също той взел, че звъннал на майка ми. По онова време мама работеше в центъра на града – разстоянието е поне четири пъти повече отколкото от блока ни до сградата на бърза медицинска помощ. Когато аз, героя :), барабар с Влади, Ито и Гошо пристигнахме тя беше вече там (даже ни пресрещна). Бедната ми майчица, колко притеснения съм и докарал с щуротиите си! Дано някога ми прости!
В болницата беше весело – сума време ми вадеха части от памука, позакърпиха ме и ми се караха, защото на мен ми беше много любопитно как ме шият. Лекаря ми направи забележка, че не е било хубаво да гледам.
Е, после дойдоха и малко болки, но не нещо кой знае пък какво. Но… шило в торба не седи! Въпреки, че бях бинтован не можех да пропусна ежеседмичните ни сбирки с тайфата по обучение в модерния тогава "шака-зуловски" дух. Бяхме си построили нещо като колиба в горичката под същата болница и се учехме на борба с копия (разбирай зле одялкани пръти). Борбата се състоеше в размахване на ляво на дясно на тия гьостерици, кръстосването и чаткането им. От време на време се случваха, разбира се, инциденти – плъзне се "копието" та те халоса. Ми, на мен ми се случи, че ме халоса точно върху скоро зашитата рана на лявата ръка и нещо конците не издържаха. Тоя път наистина щяха да ме бият! Та така си останах с един голям десетсантиметров белег. Успокоявам се донякъде, че поне минимално е и от битка :)