Още от съвсем дребен съм си имал проблеми, заради така нареченото чувство за чест и достойнство. То е характерно за повечето малки хора - при големите, според наблюденията ми е изключително рядко (не броим филмовите и литературни герои).
Именно заради чувството за чест ми намалиха поведението в шести клас, като преди това едва не докарах до инфаркт учителката си по български.
Когато бях хлапе много обичах височините. Без някаква особена причина. Да обичаш нещо, само защото го обичаш, е пак въпрос на чест. Сред забавленията ми, свързани с височини, беше катеренето по върховете на дърветата (страхотна гледка се открива оттам), обикаляне по парапета на покрива на блока или парапета на някоя тераса и упражнението "висене от прозорец"...

Последното ми бе любимо - хващах се за перваза, бавно се спусках надолу, докато не увиснех; повисявах си малко, после се изкатервах обратно. Беше много ободряващо. Сега ще ме е страх да го направя, въпреки че често имам нужда от ободряване.
Вторият елемент в предисторията е едно тъмнокосо, смугло момиче с маслинено-черни очи. Тя седеше на чина срещу моя в средната редица, и както се досещате, я харесвах повече отколкото се полага да харесваш съученичките си. Знаете, такива неща лесно се забелязват и другарите ми по чинове не ми спестяваха шеги по повода. В повечето случаи момичето се държеше дружелюбно и приятелски, но то също от време на време подхвърляше неуместни забележки и особени намеци (сигурно само за мен са били неуместни и особени).
Та, случката стана поради някакъв спор, който си спомням смътно. Учителят ни по "нещо си" се бе разболял и губехме. Трябваше да си стоим тихо в стаята - не ни пускаха да излизаме - според даскалите трябваше да използваме такъв тип време, за да си преговаряме уроците за други часове. Ние не правехме това - с изключение на зубрачките (тях ги има винаги и навсякъде!). В разгара на злополучния спор момичето пряко ме обвини, че съм бил страхлив. Моля! Аз! Страхлив!!! Неизвестно защо, девойката си бе втълпила подобна представа за мен. Остави се - и преди беше подмятала подобни работи. Тогава наистина се ядосах. Ще види тя кой е страхлив! Без да казвам нещо в отговор, отидох до прозореца, отворих го и се покатерих на перваза. Бяхме на втория етаж. Започнах бавно да се придвижвам, наляво-надясно, държейки се за черчеветата. Ами - привлякох вниманието на всички. Последва прословутото "увисване" с което предполагах, че съм направил велико впечатление. Пълен триумф? За съжаление - не! В този момент литераторката ни неблагоразумно пресече двора. Забеляза ме, защо е трудно да не видиш висящ от прозореца ученик, дори когато си късоглед. Раздаде се писък, а аз бързичко се изкатерих и влязох в стаята. След минута учителката нахлу в класната.
И без да ни се обяснява, всички бяхме разбрали, че се е случило нещо много лошо. Моментално си бяхме седнали по чиновете и се правехме че четем. Когато другарката Д. влезе, дежурната неизвестно защо викна: "Клас стани!". Учителката ни бе пребледняла и гледаше уплашено. Поседна на стола зад бюрото и след като се поуспокои ме попита:
- Владимире, какво правеше... там?
- Ами, висях си.
- Как така висеше?
- Мъъъ, просто си висях.
Останалите неща, които тя каза пред класа не ги помня - било е нещо объркано, но не много строго (тя другарката Д. си беше доста строга). Ужасно се беше стреснала, милата. Днес и аз бих си глътнал езика при подобна ситуация. Но тогава - защитавах достойнството си пред момиченцето, което...
Скоро учителката възвърна самообладанието си, хвана ме за ухото (че къде другаде? - ех, вие, ученически ушета, какво ли не помните?!) и ме заведе при Директорката. Там задъхано обясни ситуацията. И се почна една:
- Ти, знаеш ли, че ние сме ти втора майка и баща! (Страшен лаф! Тогава едва не се разсмях - добре, че не го направих, че поведението ми щеше да хвръкне съвсем)
- Безобразия!
- Престъпление!
- Ти знаеш ли къде се намираш?
- В затвора ще идем заради тебе!
... и тям подобни.
От цялата словесна салата съм запомнил основно нещо друго. Зам-директорът ме изведе (тоя път ме държаха за ръката, а не за ухото) и ме завлече в Дружинната стая. Отвори я и ме бутна вътре. Там обаче имаше от малките. Той ги попита какво правят и му се отговори, че имат кръжок.
- Кога ще свършите?
- В три часа. (примерно)
Изведе ме отново в коридора и напълно сериозно заяви:
- Искам да дойдеш в три часа в Дружинната. За да те бия!
Брей! По-примамливо предложение през живота си не съм срещал! Разбира се, че не отидох да ме бият - може да съм бил хлапе, но къде е казано, че хлапетата са идиоти? Виж, зам-директорът (в тази и други ситуации) проявяваше не съвсем здрави наклонности.
Нататък? Дълги разговори с родителите ми; съвет и свалянето ми от знаменосец на класа (днес се чудя как изобщо ме бяха изтърпели ча-а-а-к до тогава); намаляването на поведението ми (2-3 единици) и множество мъмрения. Включително от всичките ми роднини. Все пак ми се поразмина доста лесно - само защото класният ми (вероятно учителката по история и другарката Д. - според тайна информация) се застъпили на учителския съвет за мен. За тая щуротия можех да си изпатя много повече - тогава "разминаването" не беше просто нещо. Май съм извадил късмет.
Накрая - прелестното момиченце никога повече не си позволи да ме нарича страхливец. Тази и други случаи (за които ще разкажа някога) ми изкараха име на "странна птица", а част от учителите ми започнаха да ме считат за "лошо дете". Това последното беше повод за някаква друга особена гордост.
Такива ми ти работи с въпросите на честта.