Старите ми детски снимки. Черно-бели, тук-там някоя цветна, но миговете, запечатани на тях са специално подбрани. Сякаш, когато човек пести лентата се стреми да "отсее" най-хубавото. Не че имам, нещо против дигиталните фотоапарати – дори напротив, смятам, че са голямо удобство, но… Някак си..., губи се тръпката. Не чакаш с притаен дъх да проявиш филма, не разглежаш трепетно току-що излязлата снимка…Просто щракаш безразборно, и понякога от сто снимки – нито една не "става"… Ама някак си..., и не обръщаш внимание, какво пък – утре ще си направиш нови...

   Когато дойдат гости не вадиш от секцията стария кожен албум и не обясняваш въодушевено ситуацията на всяка снимка, а те не гледат с любопитни очи… Просто отваряш лаптопа и от папка My Pictures избираш Start Slide Show, а след петдесетата еднотипна на останалите снимка, гостите отчегчено започват да се прозяват....

   Колко вълнуващо беше някога, когато мама или татко пътуваха в друг град. Като се върнеха, винаги ми носеха някакво лакомство, което в нашия град не се предлагаше. Сега навсякъде има едни и същи неща и моето детско очакване е непознато на днешните малчугани.

  Те не знаят какво е да ставаш през половин час цала нощ, за да се любуваш на новата си кукла, която родителите ти са ти донесли от Съветския съюз, късно вечерта. Такива кукли в България няма. Колко съм си мечтала! И ето – най-после!

Как да заспиш!

   Знаят ли днешните деца вкусът на новогодишните банани и портокали? Има ги всеки ден, ама не са така вкусни...Може би, защото не ги очакваш цяла година, може би... Аз да си призная, още си купувам портокали само през зимата. Някак си не мога да си представя да ям портокал през лятото. Носталгия ли, какво ли...?

    Някога нямаше такъв богат избор от салфетки, пък и не бяха особено красиви. Сегашните са еталон за дизайн и колорит, но пък кой ли ги събира ...(освен аз понякога , ако много си харесам някоя).

   Преди години бързахме да отворим пощенската кутия (става въпрос за дървен или метален правоъгълен паралелепипед), за да проверим дали не ни е писало съветското другарче. А сега – не помним в колко сайтове сме си направили поща...

   Някога бях извънредно щастлива, когато в родният ми град най-после прекараха телефони! Имам чувство, че сега децата се раждат с GSM. Не казвам, че е лошо, ама ...

      Когато си харесаш дадена песен, или трябваше да я търсиш да си я закупиш на касетка, или да вземеш от някой последната да си я презапишеш. За целта бяха необходими празна касетка и двукасетъчен касетофон. Сложна работа. А сега – просто си "дърпаш" от Интернет, каквото те интересува. Ама не се радваш, ако някой ти подари диск с музика.

   Всичко преди ставаше много сложно. И беше изстрадано. И много му се радвахме, на постиганатото... Сега всичко е доста по-просто и лесно, но сякаш никой не обръща внимание на значимите неща...

  Тъжно е.  И някак – нелепо. Сигурно днешните деца се питат какво ли са правели някогашните деца без Интернет? Каква ирония – отворете си нета и ще прочетете!

Следователно всичко трябва да бъде такова, каквото е. Ама на мен понякога ми е мъчно за онзи прекрасен свят, светът на моето детство. Но той съществува! Макар и само в спомените...  

  И аз се радвам се, че съм редила ИСТИНСКИ пъзел, не само на компютъра, че съм получавала и изпращала ИСТИНСКИ Новогодишни картички (от картон!), че съм оцветявала ИСТИНСКИ книжки (от хартия!), че съм играла на ИСТИНСКИ игри (не PlayStation), ...че съм... ИСТИНСКИ ...!

  Затова и спомените ми са ИСТИНСКИ (нищо, че ги пиша в електронен вариант)!

   Просто така трябва да бъде. Светът върви напред, но както гласи една пословица – "Човек без минало е човек без бъдеще!"