Мисля, че беше точно след атентатите в САЩ, когато по CNN или по някаква немска телевизия чух за филма "Сбогом, Ленин". Не знам защо така й се зарадвах на тази новина. Може би защото по същото време преживявах неописуема носталгия по България, а там, където се намирах, бях една от малкото, на които "Сбогом, Ленин" би напомнил познати неща. Предстоеше да излезе през следващата година, а аз вече нямах търпение да го видя. Така и не го видях обаче, докато бях там – или съм го пропуснала, или просто са преценили да не занимават зрителите си с неразбираеми за тях неща. Когато в края на 2003 се завърнах у дома, се засилих към видеотеките да си го взема, но тук се наложи да чакам още шест месеца, докато излезе на DVD. Затова пък бях първата, която го нае.
Струва ми се, че осъзнатата носталгия по детството и старото време ме налегна точно през онези 2-3 години на нетърпеливо очакване на "Сбогом, Ленин". Вярно, че преди това редовно със сестра ми или с някои приятели са ни изплували разни детски спомени и оживено сме започвали разговори с "Ееее, ами помниш ли, когато...", "А пък как си играехме на...", обаче всичко е било някак само в сферата на отвлечените спомени, които се появяват между другото и не оставят следи за дълго. А след филма си спомнях разни сцени и си представях ситуации, в които ако и на мен ми се наложи да търся спешно предмети от едно време, как спокойно мога да обзаведа една стая, а защо не и цял апартамент. След като дойде Носталгията, не изхвърлих вече нито един артефакт, даже и за момента да ми се е струвал ненужен, заемащ ценно място и не служещ за нищо, освен да събира прах. Да беше дошла по-рано тази носталгия!...
Един ден през 2006, още на входа на любимата ми книжарница ме посрещна, облечена в опаковъчна книжарническа хартия от 80-те и със забодено старо кламерче (може и всичко да е било просто нарисувано на корицата, но сега имам чувството, че хартията и кламерчето си бяха истински), "Инвентарната книга на социализма". Разглеждах я поне 15 минути, как не ме изгониха, не знам. Или можеха поне в стар стил да ми изсъскат: "Ей, малката, или я купувай, или я остави тая книга!", обаче никой не ми обърна внимание – навярно защото не бях малка. Искаше ми се веднага да я грабна и право вкъщи, но цената ме спря. Оставих я с надеждата, че ще я намеря сканирана в Мрежата. Не, не успях. Към книгата ще се върна в края на статията, а сега ще се спра на
Инвентарния склад на социализма. Това е изложба на предмети от нашето време, която е била организирана от авторите на книгата в "Червената къща" на ул. "Любен Каравелов" № 15 в София от 10 до 30 ноември 2006. За първи път прочетох за нея тук. Имах намерение да публикувам 20-тина снимки на експонати, но след предупреждението на dani ще се наложи да карам по-предпазливо и ще дам само линк към галерията. Четири страници е, разгледайте я, непременно! Вече е късно да ходите до "Червената къща", но Интернет все още е отворен.
Аз попаднах на информацията за изложбата в началото на тази година, горе-долу по времето, когато открих сайта на Нашето детство – най-прекрасния, най-чудесния! И оттогава, както под нейно влияние, така и под влияние на "Сбогом, Ленин" (нищо, че филмът вече остаря, аз пак си го обичам), ми иде да въздъхна като Мартин Лутър Кинг: "Имам си една мечта...". И тя е: да си направим Дворец на детството. Нещо "музей" малко мъртво ми звучи, "склад" – малко прашно, "социализъм" – малко политически, затова се спрях точно на това словосъчетание. А в Двореца да си събираме такива интересни неща от времето, което никога няма да се върне. И деца от цялата страна (пораснали, уви) да изпращат спомените и "непотребните" си вещи, които иначе биха свършили в кофата за боклук. Ще си направим и киносалон, където ще гледаме филмите от детството. Може да продаваме и семки във фунийки от вестник. Или да отделим място за велосипедна алея около Двореца, разрешена само за "Балканче"-та (ще съберем и ще пазим няколко на склад). Разбира се, и библиотека ще има - с книги, вестници и списания, както и аудиозала за слушане на плочи с приказки, касетки с детски песнички, магнитофон... Дали би могло да стане някога, как мислите?... Бях чела, че имало предложение да направят от мъртвия чернобилски град Припят музей на социализма (той де факто градът точно това си и представлява, но неофициално и неволно) – защо да не се направи нещо такова и у нас? Само че ще го кръстим с по-слънчево име.
И накрая да се върна отново на книгата.
Не за друго, а за да оставя перото на Надя, която ще ни я представи, щом й дойде времето (без да наруши нито едно авторско право, разбира се – нали сме примерни деца 🙂). От мен – само тази статия, на която случайно попаднах. Тук ще изразя пълното си съгласие с dani, че Нашето детство ще стане много по-богато от "Инвентарната книга", защото то вече си е по-богато. При нас не са само картинки, а живи спомени, цветни и галещи ни като милувка.
|
