Вече и аз имам снимки! Подготвила съм много изненади, но всичко - по реда си. Най-напред трябва да добиете представа как изглежда дървеното ми яйце.

                       С брат ми израснахме от малки с дивите плодове на Витоша и Стара планина. Нямаше друго семейство около нас с такова хоби, граничещо до лудост. И то не само баща ми, то и дядо ми беше същият. От него ли е тръгнало това скитане по планината, не знам. Това тяхното не беше самоцелно скитане. Ходенето по планините за тях не беше туризъм.

  То беше ходене за малини, за боровинки и за гъби. И всичко, което може да расте в горите и става за ядене - шипки, лешници, трънки, глогинки, дренки и в краен случай коприва през пролетта, защото няма друго. И защото има желязо. И защото не може само да се моткат горе по високото, без нещо да вършат. А кантарионът и другите билки отдавна ги бяха загърбили. Заемат място в раниците, не тежат, а те бяха свикнали да мъкнат. Колкото може повече да тежи, толкова по-доволни се връщаха с обветрени лица, с изподраскани ръце и лакти, донасяха в къщи особен миризма, на нещо омайващо, силно, което мога да сравня само с израза на Радичков: Мирис на гергевски треви и убита ламя. Те бяха ламите.