Синият “Чавдар" е отворил врати и пътниците му един по един се вмъкват в студения му, миришещ на нафта търбух.. Ненавиждам миризмата на нафта. Става ми лошо от нея и нито хапчетата, нито гледането през прозореца могат да ме спасят от “автобусната" болест, която след най-много едночасово пътуване завършва с повръщане. Този път обаче ще стискам зъби и ще търпя – тръгнали сме на село, за да празнуваме Нова година. Баща ми настанява в багажника голямата и тежка чанта, а майка ми вече е запазила три седалки. Аз съм до прозореца. Залепвам нос до влажното стъкло и гледам как се суетят около автобуса разни хора. Отиваме в село Комарево на гости у чичо Пепи. Чичо Пепи е най-забавният човек на света, когото познавам. Той никога не пропуска да се заиграе с децата, ако наоколо му има такива. Или пък може да измисли нещо толкова смешно, че да се пукнеш от смях. А също винаги подарява по разни поводи много хубави подаръци и тази Нова Година ще ми подари нещо такова, такова хубаво…“Чавдарът" вече навлиза в селото и спира пред магазина. По всички села, където съм ходил, автобусите винаги спират пред селския магазин. Защо ли е така? Може би , защото старите хора, които са се събрали там да си купят хляб или да пият по една мастика, трябва първи да видят, когато пристигат внуците им. И да си напазаруват нужните неща за посрещането им – лимонада, обикновени вафли и “родопчета". На село Нова Година никак не прилича на празнуването в града. Градската Нова Година е с много пъстри витрини, украсени със сребърни гирлянди и памук, наподобяващ сняг. Пред гастрономите и “Плод и зеленчук" се извиват дълги опашки за банани и портокали. Забързани възрастни носят чанти с продукти за новогодишната трапеза и красиво опаковани пакети за “под елхата".

На село няма нищо такова. Там бабите и дядовците дори не обличат новите си рокли и палта, ами си ходят със старите престилки и поли, дочените панталони и елечета от агнешка кожа, с вечните си забрадки и капи – предразсъдък от далечното им “капиталистическо" минало. Човек направо може да си помисли, че тук , на село никой не празнува Нова година. Но това не е така. Това съвсем, съвсем не е така. Трябва само да се приближите до някой селски плет и ще забележите веднага една много сериозна новогодишна подготовка. В средата на двора, върху стъкнатото огнище стои голям черен котел, от който излиза гъста бяла пара. До него е застанала стопанката на дома, държи в ръце дълга дървена гребка и бърка бавно-бавно съдържанието на котела. Тя топи на мас сланината от току-що закланото прасе. Върху гредата на сайвана пък е окачено самото прасе, провиснало на големи железни ченгели. Около него неколцина мъже със запретнати до лактите ръкави “среждат" месото и кокалите. Наоколо обикалят облизвщи се котки, а кокошките доволно кудкудякат, ришкат с крака и кълват съдържанието на “тумбака", последната храна на прасенцето, която колячът е изтърсил в края на двора от прасешкия стомах.
Ето такава гледка ни посрещна и в двора на чичо Пепи. И докато татко бърза да се включи в касапската работа, а майка ми се готви да помага в миенето на черевата на прасето, мен ме водят в “механата".

Тъстът на чичо Пепи си е направил малка къща в “битов стил", където ще празнуваме през новогодишната нощ. На стената виси съвсем истинска манлихера, останала като наследство от някой от старите стопани на къщата, който е ходил на война. Разбира се, най-важният предмет в “механата" е зелената елха. Съвсем истинска, отсечена от чичо Пепи в гората над селото. Около нея са братовчедите ми, с които сега ни предстои това невероятно удоволствие – украсяване на новогодишна елха. Изваждаме от кутията една по една стъклените топки, в които като се огледаш и се виждаш един такъв смешно изкривен. Най-отгоре слагаме “върха", а от него надолу обкичваме елхата със станиолените гирлянди. Възрастните са ни приготвили и няколко ореха, които трябва да увием със станиол и на конци да ги навържем по клоните на дървото. Накрая – щипките и малките свещички за елха. Ще ги запалим чак в полунощ и елхата ще грейне така красиво…

А сега – пред телевизора. Почти цяла вечер програмата ще е “за децата". Първо започва с хубав филм, който ни е любим за гледане. После е ред на “Дядомразиадата". Дядо Мраз ще се опита да стигне до децата, за да им даде подаръци, но някой “лош" – космически пирати или горски разбойници – ще правят всичко възможно да го отклонят. Новогодишната приказка по Първа програма е така увлекателна, че не забелязваме как майките, стринките и бабите ни са наредили на масата пълни с вкусни гозби чинии, безалкохолно, топли току-що опечени питки, баници с късмети и без късмети, салати, сладки ( ехаа, а какви само сладки се принасят на новогодишната трапеза)… Е, татко, чичо Пепи и останалите мъже не се впечатляват толкова от сладките и баниците. Пред тях жените са сложили “пльоска" със студена домашна ракия. По средата на масата греят в рубинено кани с вино. А най-интересното идва, когато леля Катя измъква изпод елхата пакетите и поднася на всяко дете подаръка, определен за него. Миналата година чичо Пепи се беше преоблякъл като дядо Мраз, но сега явно не му се занимава с този маскарад. Пък и вече дори малката ми братовчедка знае, че подаръците ги носят възрастните, а дядо Мраз не съществува.

Изтичат и последните минути от старата година. Мъжете поотхлабват тапите на “Шампанското" , а ние,децата, приготвяме гърмящите конфети и “бенгалския огън". Последни секунди и – “звъннннн" – чашите се дзвънкат една о друга. По телевизора звучи “дунавско хоро" и възрастните ей сега ще се наловят да го изиграят. Покрай тях се разскачваме и ние – малки, весели и безгрижни хлапета, за които Нова Година е наистина “Честита" и “Весела’. Обещаваща много смях, игри и приятелства.