Празникът започваше с падналия първи сняг, когато всичко наоколо става бяло и ти се струва, че белотата е преобразила дори душите на хората около теб. В училище учителите ставаха снизходителни, изчезваха строгите нотки в гласа им, започваха все по-често да ни се усмихват, макар че видима причина за това нямаше - ние си бяхме същите непоправими магарета. Нещо повече. Някак ставаше като че ли правило никой в тия дни да не си пише домашните. (Но, другарко, аз участвам в новогодишната програма и вчера цял следобяд бях на репетиция.) Започваха ония гадни номера с гърмящите конфети. Любимият номер на пакостниците в класа беше да залепят с тиксо на вратата на класната стая конфета по такъв начин, че като влезе учителят, тя да гръмне. Естествено не си позволявахме да правим тоя фойерверк пред всеки учител.:)
Но все пак най-важното в тия дни беше, че из въздуха се носеше екзалтиращия трепет на чудото наречено ПРАЗНИК. Спомняте ли си какво беше това – празник?...
Около Нова година винаги пускаха в книжарницата някоя грамофонна плоча с особено нащумели хитове. Спомням си каква радост беше, когато въпросната плоча попаднеше в ръцете ми. Изваждах я от калъфката и внимателно я поставях на грамофонния ротор. Игличката тръгваше по пътечката и стаята ми се огласяше от звуците на любимата ми песен. Всяка нота от песента носеше парченце празник, късче щастие. Част от празника бяха също и портокалите и бананите, които кой знае защо се продаваха единствено през декември. Не става въпрос за яденето. Едва ли успявах да изям повече от три-четири портокала - никак не ги обичах. А бананите бяха изключително дефицитни и общо взето китката от 5-6 банана си разделяхме с брат ми така, че той като по-малък (и по-хитър) успяваше да изяде 90% от нея и за мен оставаха най-много два. Но самият вид, цветът и формата на екзотичните лакомства, а най-вече невероятният им аромат, ме караха да преливам от радост. Ех, радост! Ами новогодишните картички? Какви само опашки се виеха пред градския РП. Вкъщи беше традиция поздравителните картички за Нова година да купувам аз. Няколко дена преди това старателно изучавах различните видове - с Дядо Мраз и шейната му, със затрупани в сняг къщурки, чиито коминчета пушат (като в детската песничка), с елхово клонче и разноцветни стъклени топки за украса на елха, с горяща свещ върху покривка, с разпилени около свеща орехи... Какви ли не картички, коя от коя по-хубави в детските ми очи. Особено ми харесваше, когато върху рисунката снежинките бяха отпечатани с блестящ бронз. И не ставаше въпрос толкова, че ще пращам на разни роднини и др. новогодишните си поздравления. Историята с картичките беше за мен частица от мистерията на Празника. Те бяха моят виртуален прозорец към вълшебния свят на Дядо Мраз, с неговите шейни, еленчета, снежни преспи и елхи. С детското си сърце усещах, че дядо Мраз, или както там се казва всъщност, наистина съществува и в чувала си наистина ни носи дар голям - щастие, преспи и лавини от щастие. Съвсем безплатно, за всеки, които поиска. И не забравя нито едно дете.