|
Започваше се с избор на песента. По сборове много говорехме за демократически централизъм, но реално избираше класната. Предполагаше се да пазим песента в тайна от другите класове и да я репетираме тайно (четиридесет вресльовци?!?), в час на класния и по музика. Защо цялата тази конспирация, когато винаги избирахме „Над Босфора шум се вдига..." не знам, но оплаквания като ама другарко, те са ни откраднали песента, си бяха напълно в реда на нещата. Или другарко, не е честно, те имат повече хористи. Горките, сценаристите още не бяха измислили крилатата фраза „аз съм с очила и пея в хора", но това беше единственото време в годината, когато не им се подигравахме, на хористите, де. И на учителката по музика.
Или първо „отработвахме" песента (да де, тайно), след което минавахме на репетиции на терен. Тук наставаше звездният миг на учителите по физкултура, които къде охотно къде не за няколко часа зарязваха нормативите и се захващаха с дипломация. Първо трябваше да ни подредят в редици по четирима, по височина – високите, сиреч момичетата, отпред, тапите и момчетата отзад. Трагедия – любимците на физкултурника бяха обикновено дребнички и съвсем несправедливо низвергнати в тила. Отличничките бяхме все високи, то е ясно отпред, хористите пък трябваше да се пръснат стратегически така, че да внеса илюзия за хармония във всеобщото грачене. А го имаше и фактора униформа. Нямаш пълна такава, долага верно другарче? О, минаваш да се срамуваш в средата или по-встрани от журито.
Прегледът се провеждаше по обяд и беше общ за всички класове. Или ако си втора смяна, иди дойди, ако си карал вече първа, евентуално с физическо и рисуване, си доста мърляв.
Та ето ме и мен (шести „д" клас, метър и шестдесет и нещо на шестдесет килограма), описана в цялата ми прелест отгоре надолу:
1. Калпаче, посмачкано от дългата и вярна употреба по сборове. Всички в класа се предполага да сме с еднакви калпачета, сигурно за да не си ги заемаме с врага. Нашите са от по-жълто белите, като астраган.
2. Бяла риза, вече доста опната по „бюста", но по-голям номер като за мен просто няма. Прегледите се провеждат през май, пуловерите естествено са забранени и ако времето се случихладничко, си е съвсем в реда на нещата отдолу да те „подплатят" и с поло или фланелка. Получаваше се интересен обем и наслагване на форми и цветове.
3. Червена връзка, перфектно изгладена и поръбена за случая. Поради т.2 понякога не съвсем стройно завързана. На единия край е защипана пионерската значка, ако я намериш.
4. Плисирана пола. Като за мен също няма, майка ми се видя в чудо да изнамери тъмносиньо ситно кадифе и ми уши права пола, с бабешка дължина до коляното. Стоеше много „гот" навита (тайно) няколко оборота на кръста. Почти мини, но я си го представете с т. 2!
5. Бял чорапогащник. Да, познахте, като за мене вече няма. Нося дамски, прозрачен, за ужас на класната.
6. Черни формени обувки. Номер тридесет и седми сигурно е имало, но аз незнайно защо съм с гълъбово сиви, много елегантни и чешки, и всъщност на майка ми.
Всичко това ми отрежда място от презряната страна, още повече че не мога да пея, а и физкултурникът ме мрази, защото хич ме няма на лицеви опор и на успоредката. Иначе съм пълна отличничка и не е честно, но ще го преживея някак. Гълтам корем (и гърди), леко повдигам десния крак и:
Над Босфора шум се вдига, с тоооон за песен, ходом мааааррррш!
И се започваше едно маршируване. Четири класа по седем паралелки босфор и слънце е нашата партия. Горките обитатели на уличката, където се провеждаше паметното събитие! (Е, за компенсация им я метяхме по ленинските съботници, а те пък ни продаваха нелегално слънчоглед през голямото междучасие.) Грачехме си гордо към блесналите напред жита и светло бъдеще, набивахме крак, кой в маратонка, кой в лачен чепик, клакьорите ни сред публиката ръкопляскаха. Уличката беше къса и нашия босфор така и не го допяхме, първите спираха и бързо сваляха омразните калпачета, ето Симеон пристига отзад се забиваха в гърба ни, физкултурникът ни разбутваше безцеремонно, за да даде коридор на следващия клас. Глей го, глей го, онзи е по долнище на анцунг, побутвахме се презрително, преди да се пръснем сред публиката или по пейките на градинката.
А шоуто си продължаваше. Награда за печелившия – флагче.
И това не е всичко, имаше и градски прегледи! Но за тях друг път.
|
