|
Преди време изчетох раздела Лагери, екскурзии, бригади като топло и пръхкаво крайче, намазано с гъша мас. Услади ми се и се връщам към него като прегладнея за топъл и уютен спомен. В някои от писмата се припознах в моя си почерк - ние не просто имаме идентични спомени, ами сме и пишели еднакво.
В една от статиите прочетох, че всичко започва със списъците на класната в края на учебната година, висшето благоволение на родителското тяло вкъщи и внасяне на такса. Тъй, тъй, ама не е баш тъй. Има изтърван един ключов момент - служебната бележка за доход на родителите. Помня го ясно, защото ми идеше да пропадна в мазето с въглища под класната ни стая. Като дойдеше ред на този момент, шавах с пръсти нервно като Полуобувка и си скубех несъществуващата брада като Мъхеста брада...
Служебната бележка представляваше Образец номер-еди-си-кой, но можеше да е свободен текст при липса на съответната бланка. Включваше извлечение за дохода на родителите шест месеца (!) назад, подписана, заверена и подпечатана от ведомството съответно. От бележката на мама ставаше ясно, че получава неизменните 120 лв. бруто заплата на счетоводител и не само шест месеца назад, ами шест пъти по толкова да се връщаме във времето пак бяха толкова. Тази сума се разделяше на двете деца и нея като самичък родител и излизаше, че трябва да платя 0.02 ст. /словом: две стотинки/ на държавата за да отида на 14-дневен лагер. Една година взе, че се смени някоя важна Тарифа на някое ресорно лагерно Министерство и представете си, получи се така, че държавата ми дължи пари за да ида на море. Изчислението сочеше - 0.25 /словом: минус двайсет и пет стотинки/.
Държа да подчертая дебело, че аз нямах нищо общо с тази работа и не съм била търтей добросъзнателно. Напротив, много се огорчавах, че няма да внеса като другите деца две небесносини десетолевки и да важнича по пътя за училище, докато ми убиват в портмонето. Все пак по-често се налагаше да си внеса двете стотинки, отколкото не. За две жълти стотинки се сдобивах с някои от най-шарените си детски спомени. Това лагерни огньове, вечери на хумора, на таланта и други от лагерния живот, вече са описвани блестящо от другите автори в раздела и то с елементи на поезия.
Аз като по-прозаично дете ще се спра на един пропуснат култов момент - ГАЛА ВЕЧЕРЯТА в деня преди отпътуване. За нея малко е писано в писма, тя нали беше накрая и нямаше как.
Вълнението се надигаше от сутринта и застрашаваше да прелее извън рамките на Устава. Багажът се събираше и чантите/раниците бухваха като втасала на топло мекичка. Глинените и писани павурчета, стомнички и други сувенири на художествените занаяти купени за подаръци у дома, се подсигуряваха в два, най-добре три мръсни чорапа срещу счупване. Шкафчетата се проверяваха по три пъти за забравени вещи или не дай боже някоя дреха за която ще ти четат папско опело. Одеялата се разчаршафосваха и купчината за издаване на се подреждаше някъде за да не се губи време заранта. Горен, долен, калъфка, горен, долен, калъфка - броеше домакинът на другия ден и тогава те пускаше да си ходиш вкъщи. Разменят се адреси, попълват се лексикони, търчиш за някой забравен телефонен номер. Към пет следобед вълнението се нажежава до точката на кипене.
Предпоследно строяване на буквата "П", предпоследна проверка, някой дава тон за песен и строят поема поход към столовата. Първите крачки са почти маршови. Всяка следваща започва да прилича на тръст, покрай което и песента се забързва от 33 на 45 оборота. Хвърковатата чета превзема върха.
Гледката, която се открива е достойна за поезия, но нямам таланта. Бели покривки, цветни, големи порции, "подредени като за цветна снимка". Пържолка, пържени картофки със златен цвят като треперушките на Мимето, салата зеле и моркови, лъжица лютеница Първомайска с лук, варен боб. Даже и устата на Антон щеше да се наводни при гледката и нямаше да си промълви името. Ние нали не бяхме железни като него, се въоръжавахме с вилица /ножове сякаш липсваха/ и зачаквахме уговорената парола "Мили другарчета, заповядайте на ....". Преди да чуем на какво да заповядаме вече бяхме във вакханалията. Утихваше рязко и за игла не знам, обаче перо можеше да се чуе. Чиниите се изпразваха със скорост на басейн, източван от пет тръби с дебит 125 л/ч и в уравнението настръхваше Х-ът дали ще има повторно. Щом и това тъждество се уравнеше, наставаше ЧАСЪТ НА ИСТИНАТА. Коронният десерт на гала вечерята представляваше ПАСТА. Истинска шоколадова паста, с целувка от крем отгоре, с капчици конденз от хладилната витрина в която е пребивавала. Същинска шоколадова роса при вида на която може да изгубиш съзнание и без да симулираш припадъка срещу контролно по Природознание. Кремът е маслен и се топи в устата, а шоколадовият фондан ти мирише на загасени свещички от рожден ден. Просто по аналогия ти мирише, не че някой празнува. В моменти като този ценностната система претърпява еластична деформация за кратко и си готов да изтъргуваш половината колекция от марки срещу още малко паста. Немалко части от, че и цели колекции са сменяли джобовете си именно при тези съмнителни обстоятелства. Ако е имало време да се замисля, е можело да осмисля подвигът на ястребинчетата ти като чутовен. Аз понеже не бих издържала на мъченията при вида на една изпотена шоколадова паста, не станах и герой. Не, че са ни държали гладни - дума да не тръгне. Обаче може ли да сравниш две кебапчета или пържолка със зелен фасул и месо от консерва. Ами кисЕл или реванЕ с шоколадова паста? Не, не, ГАЛА ВЕЧЕРЯТА беше нещо особено от лагерните ми спомени. И това за две жълти стотинки.
Преди някой диверсант да се намеси и да ме обвини, че се давя в носталгична слюнка по"онези" времена и да ми припомни, че безплатен обяд няма и затова се е стигнало до дереджето което, да припомня, че не съм си избирала времето в което да се родя. Не мога и избирателно да си разроша спомените и те да станат по-малко алтруистични или угодни на сегашното време. Те са спомените на едно ДЕТЕ.
Ето и автентична служебна бележка от 80-те, добавена от Цонка.  |
Предишна страница Следваща страница Начало на страницата