Образцово училище

Антон Антонов – Тонич

На неотдавнашната родителско-учителска среща младата и енергична учителка Неда Кокошинска предложи следното: училището, в което се учи и моята дъщеря Николинка, да се включи в съревнованието за спечелване на званието „Образцово училище".
Ние, родителите, се съгласихме с това предложение като лекомислени гимназисти, без дори да подозираме какъв „камен преткновения" поставихме сами в своя жизнен път.
Още на другия ден бяхме сюрпризирани от първите хрумвания на ентусиазираната учителка. Та бе наредила на учениците да донесат в училище следните вещи: книги за училищната библиотека празни бутилки, пари за гипсов таван на класната стая, пари за полилеи, плюшени пердета, пътеки за стълбището. Освен това всеки ученик и ученичка да донесе някакъв предмет за училищната лотария и да купи поне по пет билета от нея.
Как да е – справихме се с тия първи поръчки. И когато заедно със съпругата и двете балдъзи помагахме на Николинка да занесе до училището книгите и празните бутилки, срещнахме припряната другарка Кокошинска.
– Добър де-е-ен! – поздрави весело тя и докато говореше, броеше наум бутилките. – Шестнайсет бели и три бирени… Отлично! По първите два показателя вече оставихме зад себе си „Алеко Константинов" и „Петлешков"… Ще ги бием и по украсата!
И тя замахна с юмрук във въздуха, сякаш правеше шадо-бокс.
– Впрочем Николинка не ви ли е казала?
– Какво?
– Правим си алпинеум! – Плесна възторжено с ръце. – С малко езерце в средата… Ще трябва обаче родителите да осигуряват цветята и да донесат камъни от Златните мостове… Двама родители могат да наемат една обща каруца… Сигурна съм, другарю Антонов, че вие ще бъдете един от първите… Толкова разчитаме на вас!
Можех ли да разочаровам такава ентусиазирана душа като другарката Кокошинска, да убия светлата и вяра в новия социалистически родител? Не, разбира се! Затова и аз бях първият, който домъкна от Витоша с каруца два огромни златисти камъка и един по-малък в раницата – все за училищния алпинеум.
Но ако мислите, че с това се свърши, горчиво се лъжете! Още същата седмица образцовостта на нашето школо бе застрашена от „петлешковци" и ние, съзнателните родители, трябваше да се включим още по-дейно в съревнованието. По заръка на другарката Неда Кокошинска увеличехме точките на милото ни училище и по следните показатели:
а) във връзка с украсата всеки родител купи и занесе в училище по три саксии, а аз, ведно с бащата на Лазарчо (известен композитор) и таткото на Дочка (неизвестен управител на ресторант) бяхме помолени да купим допълнително по едно лимоново дърво или фикус. Все пак останах доволен, че на учителката не хрумна да ни поиска финикова палма;
б) обзаведохме кабинет за ръчен труд като всички родители събрахме пари за струг, а ние тримата „големи" (аз, композиторът и управителят на „Здрава храна") по настояване на учителката сами купихме шепинг-машина. За тая цел аз продадох килима и хладилника си, композиторът – своето пиано, а най-леко мина управителят на ресторанта, тъй като водата е безплатна;
в) стремейки се към първото място в съревнованието, всеки родител от нашия отбор трябваше по нареждане на другарката Неда Кокошинска да помогне за учредяване на зоокът в училищния двор. Всеки трябваше да занесе по един брой змия, 4 броя златни рибки, 1 брой бухал (който можеше да се замени с орел или дива коза) и по два броя таралежи (от противни полове). Не крия, най-много се измъчих с таралежите. Използвайки годишния си отпуск, аз най-сетне успях да открия комплекс от таралежки квартири и улових девет парчета. Подлагайки на бодлите меките си, канцеларски пръсти аз се насочих към изясняване на второто условие. За мое нещастие обаче се оказа, че всичките – на брой девет – са все от нежния пол. С ефрейторско упорство продължих търсенето, докато най-сетне двайсет и седмия поред се оказа мъжки, при това от най-добра порода.
Мислех, че с това всичко ще свърши и ще ни бъде отсъдено първото място в съревнованието. Но не беше минала и седмица, когато другарката Кокошинска ни подкани към нови родителски подвизи. Нейният глас действуваше на всички ни като боен рог. И ние се хвърлихме в борбата за изпълнение на всяко нейно желание. Ще изброя само няколко от тях:
1. По 22-рия показател трябваше да основем мандолинен и духов оркестър, като всеки клас купи по един инструмент. На мен определиха да купя сам контрабаса (за която цел изтеглих вноската си от Инвестиционна банка). На управителя от „Здрава храна" възложиха да купи големия тъпан. Композиторът, бащата на Лазарчо, този път се отърва. Той предостави удостоверение за бедност и купи само палката на диригента (80 ст. на вехто).
2. Всеки ученик или ученичка се задължаваше да отгледа прасе в някое ТКЗС край София. Вечер след работа аз бродя в гората, недалеч от бившия лагер на дъновистите, и събирам желъди. А сутрин ставам в два часа и отскачам до Драгалевци да храня прасето. Неговия прираст от 800 грама ми струва четири ухапвания от овчарски псета и едно кошмарно надбягване с бик.
3. По 67-ия показател моята Николинка трябва сутрин да носи бълхи за храна на златните рибки. Няколко дни купувах, но напоследък този артикул поскъпна и реших да ги поразвъдя. За целта намерих юрган, сега търся породисти екземпляри.
Края на срока е още далече, а според думите на учителката Кокошинска не е чудно „петлешковци" да започнат да ни настигат. Затуй тя подхвърли идеята през втория учебен срок „да отпочнем строеж на собствен кинотеатър и училищен стаион с 12 хиляди седящи места – чрез доброволни трудодни на родителите". Според уверенията й, успеем ли в тази задача, първото място в съревнованието ни е почти осигурено. Особено ако другаря Антонов (тя хвърли към мене ласкав умолителен поглед) намери начин да осигури за езерцето на училищния алпинеум поне две-три бели мечета.
Няма как утре вземам неплатен отпуск и заминавам на лов към Северния полюс!