Възможно ли е човек да се раздели с детството си завинаги?! Аз не искам. И не вярвам, че ще се случи . Аах, как ме разтопи това разказче...

Undo, 👏 !
Прекрасно и истинско! 🙄 🙄 Именно поради тази причина всички, мисля, че сме тук, защото не ни се ходи на тази гара и ТО, ДЕТСТВОТО, си е с нас, по-точно вътре в нас...
За мен то е като белег по рождение, не можеш да се отървеш от него, забравяш го, прикриваш го, за да не прави впечатление, но си го носиш и най важното е, че расте с теб!
Ето защо големите хора са тъжни и намусени.
Колко съм благодарна на всички вас, че съм тук, а не на тази гара!!!

Благодаря, undo! Благодаря!
Аз пък си признавам съвсем честно, че все още се хващам, че крия момиченцето с панделките...  прекалено много се съобразявам с хората на перона... Но се радвам, че на тази гара и на този перон аз посрещам моето момиченце, а не го изпращам ... Вие може и да не сте се разделяли, но аз го бях скрила някъде там далеч от мен - на село ли, в моя малък град ли, в Детския кът, в училище ли беше... Сега сме си заедно и съм щастлива! 
И все пак има още да се уча - трабва да не му казвам "Ш-ш-ш-т" , а да го послушам и за рабоата - "Много те изнервя... Дебнат те отвсякъде!" , "... ти не си за това! Ще се разчувстваш – и край!" Ама ми е трудноооо...

По-тъжен разказ отдавна не ми е попадал. Дано никога, никога, никога не открием тази гара!

Много тъжно ми стана... И си дадох сметка колко пъти съм изпитвала нещо подобно...
Когато Пипи духна свещичката.
Когато Мечо Пух и Кристофър Робин потънаха в омагьосаната гора.
Когато Питър Пан завинаги се сбогува с Уенди.
Когато бабите на Митя от "Надолу по вълшебната река" го изпратиха на гарата.
Когато "Омагьосаната зима" свърши.
А след нея и "Синьо лято".
Когато в "Училище за клоуни" учеха буквата К - К като Край.
... Всичко има край, дори и най-хубавата приказка - но не само тя.
Когато бях малка и с брат ми всяка седмица прекарвахме почивните дни с братовчедките, а после си тръгвахме. Или когато, макар и рядко, те ни идваха на гости в Плевен, а в неделя вечер се качваха в колата заедно с родителите си и отпътуваха.
Още по-късно, когато заминаха да учат в друг град и не се виждахме нито в почивните дни, нито на Великден, нито на Нова година.
И няколко години по-късно, когато аз самата смених училището.
Или когато продадохме къщата на село.
Но тези, последните, не обичам да си ги припомням. Предочитам книгите. Последната страница може и да те натъжава, но винаги можеш да започнеш отначало. Или просто да отгърнеш където и да е и да се върнеш там, откъдето всъщност никога не си си тръгвал.

Рядко нещо може да ме впечатли толкова, колкото този разказ. Чудя се дали собствените ни деца ни помагат да си останем деца и ние по-дълго време. Или е точно обратното - вече трябва да си "големия" и нямаш право да бъдеш дете.

Иска ми се да напиша нещо като коментар, а в главата ми е едно мълчание и нищо повече. И ме сви една болка вляво в гърдите... Няколко пъти съм чел подобни разказчета и винаги изпитвам чувство на вина. Наистина човек сам, съвсем доброволно се отказва от своето детство и онова, което придобива в замяна, вони на пържена риба и неизхвърлени фасове

Точно - човек сам и доброволно се отказва от детството си и добива смърдящи заместители. Човек сам се отказва от онези неща, които символизират детството - чистота, искреност, вярност, сила на духа, творческа мисъл, и то не нарочно и отведнъж, а постепенно, с компромис след компромис 🙄
Когато растях, толкова силно исках да скъсам с миналото, с детството и спомените, така бързах да заменя това с... "великото" си бъдеще. А пък сега бих дала всичките си материални притежания за един детски ден. Все пак този сайт лека-полека ми връща частици от онези дни, за което благодаря на всички тук, които споделят спомените си.

Пак чета и ми се иска да  извикам "За Бога, пази ме!" от името на детството.

Във всеки възрастен се крие едно дете, което се мъчи да излезе и да се усмихне на света. Разказът е страхотен и много тъжен, изпълнен някак с носталгия по детството. Четох го на части, за да не се разплача. И все пак мисля, че тази гара не съществува. Носталгията, доколкото е копнеж по определено състояние при определени обстоятелства, напълно може да се избегне като се отдадем на детството, което и правим заедно! А това е страхотно преживяване! Да се страхуваме заедно, да се крием, да играем! И ако за малко се вслушаме в деЦкия си глас и си спомним мечтите си, които сигурно не са чак толкова непостижими, и... се опитаме да ги достигнем (кога стъпили на стол, изправени на пръсти с протегнати ръце, кога тичайки боси през локвите) - и... хоп - ето ти онази доволна усмивка, която ще ни даде един завършен щастлив спомен! А може би още утре всеки трябва да сътвори поне една беля!

Разказът е много хубав, но, знаете ли, като го прочетох, на мен не ми стана тъжно. Да, дожаля ми за главния герой, ама с една такава снизходителна жал... Деца, да не се прощаваме с детството си зависи от нас, единствено от самите нас. Аз поне съм се стремяла да си опазя близкото приятелство с детството ми и до днес, защото си знам, че то ми е едно от най-добрите другарчета. Не, че не са се опитвали да ни разделят, ама и аз, и тая панта до мен с гръмогласния смях и обелените колене, гушнала заек и пак обула два различни чорапа, не им се даваме. И вече е късно да им се дадем! Ако някога тук обявят Деня на последното сбогом за официален празник, моментално ще емигрирам, щото нямам друг изход. Вардете си детството, мили другарчета! Единствено от вас си зависи. Наскоро цитирах Том Робинс и пак ще го цитирам - никога не е късно да имаш щастливо детство! Успех в борбата с вонята на пържена риба, и най-добре изхвърлете фасовете 🙂 😁

А аз тук не съм коментирала - някак няма какво да кажа на тоя фон и другите коментари. Ама днес като чета ми дойде музата да кажа всъщност това, което чувствах тия дни като четях... Абе, другарчета, само на мен ли не ми става тъжно за себе си? Или съм непоправимо ненормална и извън света? Тъжно ми е за тоя човечец на перона с вратовръзката, ма не и аз мен, не и за Мечо Пух, не и за нищо от това, което пишете. Почва да ме хваща срам. Аз пък не виждам нещо да се е променило и детството си ходи с мен на работа, скача по пързалките и люлките със сина ми, киска се силно в парка и в кафето с приятели...Понякога си разлива кафето от невнимание на пода пред сина си, друг път като той разлее напук сок върху спалнята - просто взима чаршафите и ги пъха в пералнята, за да ги простре на слънчевия балкон, докато той рисува с тебешир по стените отвън... Ами сърце не му дава на това дете да чете морал на други деца...Ох, не знам. Не се виждам с хора, които не искам от учитовост, не вдигам телефона като не искам да чуя някой, тия думи като "целесъобразно", "разумно" и "трябва значи трябва" хич не ги знам и малко се плаша за себе си като чета. Само аз ли живея просто на мига? Или нещо не съм добре, хич :) За сведение нося черни слънчеви очила, не розови - да не се заблудите... Само в облачен ден оранжеви - да ми светне малко :) 

Хе-хе :))) Исе, и аз! Абе защо винаги като изказвам мнение и задавам въпроси излиза, че критикувам някого :) Кога съм казала, че някой е лош, защото не е като мене :) Просто се чудя на глас... защото не успях да се впиша в общата жал. То това му е интересното - иначе всички щяхме да умрем от скука - поглеждаш в огледалото себе си, поглеждаш на улицата пак ти, поглеждаш сред другарчетата - ти и пак ти, говориш с колегите - все едно говориш със себе си, ама аз не искам навсякъде да ходя сама около себе си - ужасно!  😄

Mia,  и аз се радвам, че не са всички като мен, че като се сетя как гледах едно френско анимационно филмче (не помня името)... В един от епизодите се появиха две същества, които бяха последните от някакъв измислен вид - дардани или нещо подобно - и беше въпросът дали ще успеят да се опазят, за да продължат рода. Е, на края на епизода загинаха, което не ми направи особено впечатление, но когато гледах същото филмче втори път, нещо бях в ревливо настроение и като ми стана едно мъчно за горките малки дарданчета  Сега ми става смешно като се сетя, ама тогава 🙄
А иначе тъгата от последната страница на книгата или от последния епизод на любимото детско си ми е от едно време, та до ден-днешен, т.е. не е свързана с възрастта. Защото и по-късно, когато четях §22 или Швейк, ми докривяваше накрая. И "Автобиография" на Нушич с последното изречение: Сбогом и благодаря за вниманието! Не обичам аз разделите и това си е 😉

🤣 🤣 🤣

Аз, пък, се доверявам на носЪт си (до ден днешен си спомням ароматите на някои от цигарите тогава) - та в тази линия се замислих, че рибешката и цигарената миризми, в случая, напомнят за същия "преседял" човек, загубил се нейде из времето си. Нямам нищо против ароматите на хубав тютюн и прясно изпържена риба (па макар и цаца) - кат вземем предвид и политиката на "Стършел", не бива да е тъжен този разказ - ще да е било капка оцет и малко чесън върху чирозите наоколо 😄 - в каквито бавно и сигурно се превръщаме, ако се вземем насериозно  
... посрещането и изпращането в Живота... не са ли само по веднаж - ама никой няма спомен и от двете 😏

Ах дааа, mchukanov, наистина е много важно да не се вземаш прекалено насериозно, това говори за скрити комплекси някакви, според мен де 😁