> Библиотечка / Къде остана детството? > Сбогом и се пази!
Сбогом и се пази!12-04-2010, 00:04. : undo |
|
Тези дни си препрочитам разни стари книги и попаднах на антология на в."Стършел", именувана "Разкази за всички", изд. ПАРТИЗДАТ, София, 1986. Не мога да се въздържа да не представя един разказ, на който попаднах. Авторът е Румен Балабанов, роден през 1950 г. в София, известен писател, журналист и издател. Ето и разказа: Сбогом и се пази! Откакто Денят на последното сбогом стана официален празник, няколко пъти бях идвал на тази гара. Купувах си кафе, излизах на перона и гледах как множеството от хора с официални костюми и рокли се прощава със своето детство. Детството бе пъстро и шумно, ядеше шоколад или ближеше сладолед, подскачаше на куц крак, прелиташе край вагоните на тротонетки или тържествено притискаше към гърдите си плюшени животни. Ето че днес бе дошъл и моят ред. Денят на последното сбогом. Вратовръзката притискаше адамовата ми ябълка, а жилетката на костюма затрудняваше още повече дишането. Държах за ръка моето детство и се провирахме покрай хората, търсейки нашия вагон. В този влак нямаше класи ли спални вагони. Всички купета бяха еднакви: чисти и спретнати, със сини перденца на прозорците. Моето детство изоставаше. Почти го влачех за ръка и от време на време трябваше да спирам, за да ме настигне. Неправилно отрязано бретонче, къдрици около врата, къси панталонки и бяла риза с жабо. Това бях самият аз преди двадесетина години... Не може да се каже, че отношенията ни напоследък бяха особено близки. Докато следвах в университета, се виждахме по–често, понякога го взимах със себе си на лекции или вечер, когато се срещнехме с красиви момичета и нощите не ни стигаха. То лудуваше край нас, а после кротичко заспиваше и на сутринта го пренасях в квартирата си, смърдяща на пържена риба и неизхвърлени фасове. После се ожених, почти го бях забравил, когато една вечер то излезе от банята, цялото мокро, със ситни капчици по телцето и каза, че му е много студено. Дрешките му бяха омалели, увих го в моята хавлия, едни малък принц в дълго наметало, и го скрих в леглото си. Заспивахме заедно, сънувахме заедно, а на сутринта съзаклятнически се разделяхме. Тръгнах на работа, една вечер открих, че го няма, беше отишло някъде, след седмица се върна, повеселихме се здравата, замеряхме се с възглавници, откачихме пердето, после сънувахме заедно, а на сутринта останах сам. Момченцето с бретонче и къдрици около врата отсъствуваше за все по-дълго време, когато се срещахме, ставаше все по-мълчаливо и само в сънищата се хващахме за ръка и тичахме по един безкраен каменен мост, под който бавно течеше синя вода и плуваха хиляди хартиени корабчета. Все пак се виждахме, макар и рядко, а днес трябваше да се разделим завинаги. Беше дошъл Денят на последното сбогом. До тръгването на влака оставах двайсетина минути, намерихме вече пети вагон, мястото на моето момченце с бретонче беше до прозореца и аз много се радвах, че то ще бъде щастливо по време на пътуването. Стояхме пред вагона, пушех вносна цигара, а моето детство ближеше сладолед. Страшно много обичаше сладолед, макар че сливиците винаги след това му ставаха червени. За всеки случай бях му сложил в багажа няколко опаковки антибиотик, сироп за кашлица и един мехлем от майка ми, приготвен от мас, пчелен мед и борови връхчета. До гарата ни докара черната волга, моят шофьор не се разсърди, макар че беше неделя и той обикновено в неделя ходеше на вилата си. Щях да се върна с трамвая... Струваше ми се, че съприкосновението с обикновените хора можеше да ме разведри. От една година бях началник. Най–младият, най–перспективният. – Забравих си Джером... – каза малкият с бретончето и ме погледна въпросително. Джером беше малко парцаливо човече, навремето може би зайче, а може би вълк, но в последствие превърнало се в добро джудже, което ми носеше подаръци, следеше дали слушам и винаги заспиваше, притиснато до гърдите ми. – Така ли? – дръпнах от цигарата. Умишлено бях скрил Джером зад книгите в библиотеката. Бях го натикал най–отзад, за да не може никой да го намери. Искаше ми се да ми остане поне един спомен... – Ще ти го изпратя догодина... И за да бъда по–убедителен, погледнах часовника си. Нямаше време да се връщам. Нали бях освободил шофьора си. Малкият схруска вафлената фунийка, преглътна и ме докосна по ръката. – Вземи ме! Огледах се. Край нас стояха стотици хора, чакаха да настъпи последната минута, говореха или нежно се държаха за ръцете. Наведох се и го вдигнах. Беше учудващо лек. Когато главицата му застана наравно с моята, детските очи се впериха в моите. Прямо, без да мига и някак замислено. – Без Джером ще ми е мъчно! – каза детето. – Ще бъда сам! Догодина непременно ми го прати! Край нас имаше един колега. Неговото момченце носеше през рамо платнена торбичка и сандалки на бос крак. Знаех, че е роден на село, беше свит и за десет години не можа да се издигне. Поздравихме се с леко кимване на главата. Момченцето му дори не ни погледна. Гледаше в земята. Почувствах как моят се притисна до бузата ми и обви здраво ръце около врата ми. – Недей – казах, – гледат ни! И неспокойно завъртях глава. Някои ме гледаха с присмех, други със съчувствие, в очите на трети направо се четеше: "От този няма да стане нищо! Размекна се!" Закашлях се и леко отдръпнах глава. Малкият също се отдръпна и ме погледна с неразбиране. – Да се пазиш! – започнах, за да избягна неловката пауза. – Няма да тичаш, няма да се изпотяваш, няма да пиеш студена вода. Нали знаеш, че сливиците ти... Малкият се усмихна и видях как ножицата на мама неравномерно бе наклъцкала бретона му. На децата всичко им отива. А аз се подстригвам при моя бръснар... Той е артистичен, но внимава много за прическата ми. – И да се завиваш! – продължих. – Краката ти винаги са отвън... Малкият се усмихна още по–нежно. Докосна се до мен и ме целуна по бузата. – Недей... – Гледат ни! – отново потръпнах аз. – Като се изпотиш, помоли някое дете да ти сложи кърпа на гърба. Да попие потта... И обещай ми, че ще си пиеш всяка сутрин млякото... – Ще го пия... Хората се натрупаха край прозорците. Децата се качиха и увиснаха на гроздове. – След малко ще тръгне – казах и погледнах към влака. Малкият не се пускаше от врата ми: – А ти... ще ми общаеш ли? – Какво? – учудих се аз. – Първо... Да я напуснеш... Тя те лъже! – Кой? Жена ми? Момченцето кимна. – Второ... Да напуснеш тази работа... Много те изнервя... Дебнат те отвсякъде! Огледах се. – Ш-ш-ш-т! – Казах тихо. – Слушат ни! Малкият поклати глава. – И въобще – каза той, без да се съобразява със забележката ми – ти не си за това! Ще се разчувстваш – и край! Провал! Затова те издигат бързо... Ядосах се. Малкият се държеше, като че край нас не беше пълно с хора. – Нали ти казах да говориш тихо! Всичко се чува! Отделих го от себе си внимателно и го пуснах на земята. – Ти не разбираш тези работи! – казах шепнешком. – Та ти си още дете... Момченцето с неравен бретон се усмихна, после ми обърна гръб и се качи във вагона. Видях го как преминава по коридора, как влиза в купето, поглежда багажа си и застава до прозореца. Локомотивът изсвири и вагоните се разлюляха. – Сбогом и се пази! – извика малкият през прозореца и вдигна ръка със стиснато юмруче. – Пази се ти! – прошепнах аз, за да не ме чуят другите. Малкият затвори за миг очи и кимна с глава. Беше ме чул... |