~ ЧАСТ 3, ГЛАВА 5 ~
СРЕЩИ РАЗНИ-ВОДОЛАЗНИ

Катина тичаше. Не усещаше земята под краката си. Влетя запъхтяна в стаята си, облегна се на вратата и преглътна. Сърцето й лудо биеше. Пред очите й – бели кръгове, а в тях беше Петьо и чаровната му усмивка. Махна с ръка сякаш, за да разсее образа и седна на леглото. Погледна малкия си елипсовиден часовник, после вдигна поглед към огледалото насреща. Ужас! Трябваше незабавно да вземе мерки, нямаше време за губене. Какви ли са тези приятели? Сигурно са обикновени хора с обикновени истории. Ала, някак й се искаше да изглежда добре, не като тази жена, която я гледаше в огледалото. Остаряваше. Само очите й се струваха същите. Грабна малко от кутията с крем 21. Случайно се сдоби с него миналата година от една полякиня на плажа. Искаше да й го плати, но жената настоя да й го даде, защото беше изгоряла, а хем облачно й се стори тогава... ама, на! Намаза лицето си, после бързо и ръцете. Сложи съвсем малко черен молив по края на клепачите. Леко разнесе слой червило "Ален мак" по устните си и ги разтри. После отвори гардероба до огледалото и строго погледна вътре. Извади бялата ленена рокля, която сама беше ушила и украсила с дантели около деколтето, по ръкавите и по края на подгъва. Сложи любимия си плетен колан с втъкани мъниста. Завъртя се и роклята й се изду като купол на катедрала в средата на стаята. Усмихна се и пак се погледна – да! Категорично сега вече беше по-добре! Бръкна в несесера и извади всичко на всичко две неща. Едното бе тънка златна верижка с малко сърчице, котвичка и кръстче – Вяра, Надежда и Любов, нанизани на една обща халка, а другото - гердан от малки охридски перли, които беше донесла от една екскурзия в Югославия. Категорично избра перлите. Някак по-дискретни бяха, а и не приличаха много на аристократичните перли, а по-скоро на седефени топчета. А пък и котвата от висулката много се закачаше в дантелата на роклята. Косата! С няколко бързи движения на старата дървена четка, Катина заглади разрошените си от вятъра коси и бързо с едната ръка, превърна конската опашка в кок, след което с отработено леко движение с другата ръка забоде дървената пръчица в него. Присви очи за последен път срещу огледалото. Погледна часовника на ръката си – оставаха й около пет минути.

В същото това време, подскачащият и издаващ почти кучешки звуци Петьо, мачкаше врата на кучето от радост. Погледна руския си часовник "Ракета". Уф! Оставаше повече от половин час. Запъти се бавно към брега, ту подритвайки камъчетата по пътеката, ту подхвърляйки пръчка на кучето. Долу вълните глухо биеха брега. Погледна небето и му се стори, че се кани да вали. Май нямаше да могат да спретнат огъня на брега. Жалко! Въздъхна и се запъти обратно към бунгалото. Изневиделица, така и не видя откъде, дотърча Добролюб:

- Бате Петьо, аз, таковаа... за риболова.

- Кажи! Какво за риболова?

- Да не вземат да се усъмнят нещо.

- Кой да се усъмни? Камен и Венци ли? Няма, не бой се! Може и момичетата да вземем за прикритие. Бягай сега, че те чакат!

Катина погледна в чантата си, за да се увери, че не пропуска нещо и нахлузи новите си сандали. Усмихна се! Тъкмо тогава се почука на вратата. Когато я отвори, пред нея стояха Петьо с чаровната си усмивка и Руди – седнал и с изправени уши, внимателно следеше лицата на двамата.

- Готова ли сте? … готова ли си? – толкова се смути при вида й, че се обърка още веднага щом я заговори.

- Да! Да вървим! – усмихна се Катина, хвана го под ръка и тръгнаха. Минаха покрай оградата и продължиха надолу по улицата към кея, където бяха рибарите.