"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години.
Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
Безкрайно детство тридесет и девета серия „Изпращане“
--- сцена триста и двадесета ---
Във всекидневната на Спасови Веспасиана и Силвето седяха във фотьойлите, а Нелчето и Димана на канапето, подгънали крака под себе си, всички с тетрадки и химикали в ръцете.
Нелчето обясняваше:
— Чертаете десет колонки и ги надписвате така: държава, град, село, планина, река, предмет, растение, животно, име, точки. Някой казва „А“ и изрежда азбуката наум. Друг му казва „Стоп“ и с буквата, на която е спрял, започваме да пишем държава, град, село и тъй нататък. Който свърши пръв, казва „Стоп“ и всички са длъжни да спрат да попълват. Ако не знаете нещо — поставяте на мястото му тире. Започваме да казваме на глас кой какво е написал. В случай, че на някои от играчите им се повтаря написаното, примерно, казали са една и съща държава или име, то са длъжни да ги зачеркнат. Накрая всеки брои само незадрасканите си отговори и вписва броя им в последната колонка. Нещо неясно?
— Няма — въодушеви се Димана. — Разбра ли, Силве? — попита дъщеря си.
— Да — сбърчи носле детето. — Ама аз никакви села не знам...
— И аз не знам никакви села — каза Веспасиана. — И си измислям.
— Измисленото се задрасква, разбира се — допълни Нелчето и се ухили на дъщеря си. — Започваме ли?
— Да. А... — започна да казва наум азбуката Димана.
— Стоп! — спря я Веспасиана.
— Р.
Четирите се наведоха над тетрадките си.
Докато двете жени пишеха трескаво, момиченцата лапнаха краищата на химикалите и се зазяпаха в тавана.
В стаята цареше пълна тишина, в която тиктакането на часовника и бумтенето на нафтовата печка спореха за ритъма на някаква мелодия.
Димана и Нелчето приключиха, но никоя от двете не обяви „Стоп“, а се загледаха в децата и търпеливо ги зачакаха да измислят неизмисленото.
Веспасиана се почеса с химикала по главата, бутна очилата си нагоре и неуверено обяви:
— Миии... стоп!
Силвето вдигна глава от тетрадката.
— Да видим сега... — започна Нелчето. — Държава — Румъния.
— Румъния — повториха като ехо останалите.
— Драскайте! Град — Разград.
— Радомир.
— Русе.
— Русе.
Силвето и Веспасиана задраскаха градовете си.
...
— Име — Рада.
— Росица.
— Радослава.
— Ръкойка — обяви Веспасиана.
— Как? — разхилиха се останалите.
— Ръ-кой-ка — каза на срички детето.
— Няма такова име! — превиваше се Силвето.
— Може и да има — разсърди се другото момиченце.
— Ама няма!
— Има!
— Няма...
Чу се да хлопва входната врата и момиченцата хукнаха навън:
— Таткоо... — крешеше Веспасиана, тичайки в коридора. — Нали има женско име Ръкойка?
Другарите Спасов и Делнишки, току-що влезли в апартамента, застанаха изненадани пред момиченцата.
— Нали няма бе, татко? — подскачаше Силвето.
Двамата мъже се спогледаха.
— Може и да има — допусна другарят Делнишки.
— Видя ли? — каза Веспасиана на Силвето.
— Но по-вероятно е да няма — другарят Спасов свали палтото си.
— ТИ видя ли? — каза Силвето на Веспасиана, натъртвайки на „ти“.
Децата изчезнаха зад вратата на стаята с пианото.
Двамата мъже влязоха във всекидневната.
— Добър вечер! — поздравиха.
— Добър вечер! — зарадваха им се жените. — Как мина работният ви ден! — попита Нелчето. — Купихте ли хляб?
— Ийиии... — прекара ръка през косата си другарят Спасов и намусен потърка чело. — Забравихме.
— Забравихте или имаше голяма опашка и не ви се чакаше?
— Забравихме! — в един глас изрецитираха двамата.
Нелчето ги изгледа подозрително:
— Опашка имаше, нали?
Мъжете гледаха виновно.
— Тогава ще ядете содени питки с яденето. Понеже и мая няма...
— Тази вечер ще ви водим на ресторант — съобщи им другарят Спасов. — В „Златното пиле“. На неофициална другарска вечеря от осем часа. Ще хапнем, ще потанцуваме... Ще бъдем около двайсетина души. Ще оставим децата в нашите... Улиците вече са добре почистени и се върви. А? Как ви се струва? — погледна часовника си. — Имате два часа и половина да се приготвите.
Жените мълчаха.
— Какво? Не ви ли се излиза? — удиви се другарят Спасов.
— Честно казано — започна Димана, — предпочитам да си останем тук на топло. Не ми се размъква по ресторанти в тоя студ... И не ми се приказва с непознати. Мислехме да играем карти тази вечер... Ето и содени питки с кашкавал ще си изпечем... Ще хапнем, ще си пуснем музика... Пък ако много държите, може и да ни потанцувате...
Двете с Нелчето се разхилиха.
Другарят Делнишки приседна до жена си и демонстративно положи длан върху челото ѝ:
— Димано... Катарзис някакъв ли преживяваш тия дни?..
Другарят Спасов избухна в смях.
— Ако не я бях чул със собствените си уши, щях до края на живота си да се обзалагам, че не може да го е казала. Гледай ти, Бараба! Ние искахме да ги зарадваме, като за последна вечер, а стана така, че те зарадваха нас. По-хубаво от това, не може да бъде! — тръшна се във фотьойла и се протегна. — Трябва да се обадя на Енев, че нещо крайно неотложно е излязло в последния момент, да не ни чакат.
— Белот ли предлагате да играем? — полюбопитства Барабата.
— Жени срещу мъже — обяви Нелчето, — за да избегнем евентуални семейни скандали.
— Хахаха... Сладурани! — гръмна смехът на Барабата. — Цял ден сте се упражнявали, нали?
Димана го изгледа лошо.
— Не виждам Валерия и Огнян... Къде са? — бързо смени темата той.
— Отсреща, у Захари и Светла — отвърна Нелчето. — Преди малко заминаха.
--- сцена триста двадесет и първа ---
Валерия разглеждаше съдържанието на библиотечката в стаята на Светла:
— Тази я имам, тази също... Тази — не. Хубава ли е?
— „Трънакът“ ли? — погледна я Светла. — За войната... Много е хубава! Момчешка е, но много хубава... Вземи я да я прочетеш. Но я пази. Като дойдеш пак на гости, ще ми я върнеш.
Огнян и Захари седяха на леглото с изпънати небрежно към средата на стаята крака и слушаха разговора на момичетата, като от време на време подхвърляха някоя закачка.
— Я разкажи за онова писмо до телевизията, дето ги караш да ти направят филм по книгата... Специално за тебе! — разкикоти се Захари.
— А нещо друго да разкажа не искаш ли? — сопна му се Светла. — Например за онези рисунки на африканки в учебника ти по география?.. Че мога и да ги покажа...
— Вече не можеш — ухили ѝ се момчето.
— А тази книжка „Кой знае защо“, за какво се разказва? — продължаваше разследването Валерия.
— Ейии... Тази е страшна... — заразказва Светла. — За едно момиченце, което живее с баба си на едно усамотено място и в една снежна нощ в къщата им влиза един непознат — огромен и страховит човек, който им задига храната и ги изплашва ужасно, и...
— Мммм... Обичам такива страшни истории! — зарадва се Валерия. — Може ли да ми дадеш и нея?
— Може, разбира се. Само ги пази!
— Ще ги пазя — обеща гостенката.
--- сцена триста двадесет и втора ---
Силвето и Веспасиана седяха на пода пред електрическата печка в стаята на Веспасиана и разглеждаха някаква тетрадка.
— Имам картинка със сърничка за лексикона ти — скочи Веспасиана и зарушка из шкафа на бюрото си. — Ето я! — размаха изрезка от цветна илюстрация.
Момиченцето седна, отвори лепилото „Рила“ и намаца обилно обратната страна на сърничката. Лепна я в средата на страницата от лексикона и я притисна. Лепилото бухна и щедро очерта контурите на картинката. Момиченцето го обра с пръст и изцапа и картинката, и страничката.
— Нищо — взе тетрадката Силвето и опипа изцапаното. — Само ще я оставим да изсъхне, за да не залепне за следващата страница, като я затворим.
Веспасиана се успокои.
— Силве — погледна приятелката си, — знаеш ли какво намислих?
— Какво? — Силвето захвърли настрана лексикона, който се затвори, и любопитно зачака да чуе намисленото.
— Не можем да чакаме сестра ти и брат ми да се оженят, за да станем сестри. Това е много време... Сигурно пет години... Искаш ли още сега да станем истински кръвни сестри завинаги? Да се побратимим! Като по филмите — с кръв от палец...
Силвето се намръщи:
— Трябва нарочно да си порежем пръстите... С нож!
— Мъхъ — замисли се Веспасиана. — Може и случайно, ама кой знае колко ще трябва да чакаме...
Двете момиченца едновременно огледаха палците си.
— Може наужким, с червена боя... — плахо предложи Силвето.
— Или с лак за нокти! — изправи се Веспасиана и радостно хукна навън.
Върна се след малко с шишенце ярко червен лак за нокти.
— Така може — съгласи се охотно Силвето.
Веспасиана отвори лака, извади четчицата и тържествено я вдигна нагоре:
— Подай си сега десния палец!
Силвето го стори.
Веспасиана постави едра, гъста червена капка върху пръстчето на другото момиченце. Взе четчицата с лявата ръка, натопи я в лака и демонстративно постави на десния си палец същата червена капка, като на Силвето. Върна четчицата в шишенцето и вдигна палеца си срещу този на приятелката си:
— Ставам ти сестра и най-добра приятелка за всички времена и до края на живота си. Повтори сега клетвата!
— Ставам ти сестра и най-добра приятелка за всички времена и до края на живота си — повтори Силвето.
Залепиха палци, като при бас, размазаха добре лака и дръпнаха пръсти.
— Готово!
— Сега вече ми е все едно дали онези двамата ще се оженят — обяви Веспасиана и рязко се изправи, като ритна незатвореното шишенце с лак.
— Хийиии...
Двете новозаклети сестри и най-добри приятелки за всички времена се втренчиха в гъстата червена диря, която лакът остави по килима.
--- сцена триста двадесет и трета ---
Двете семейства присъстваха в пълен състав във всекидневната, разделени на групи по интереси. Възрастните играеха карти на масата и пиеха аперитив. Веспасиана и Силвето надуваха балончета от разтопени на нафтовата печка пластмасови сламки. Огнян и Валерия седяха един до друг на канапето и си разменяха някаква тетрадка.
— Тази вече не можеш да я решиш — Валерия бутна тетрадката в ръцете на момчето. — От задачите за допълнителна подготовка в девети клас е.
Той огледа написаното и набързо надраска нещо, след което ѝ върна тетрадката:
— Такива задачи в школата решаваме от пети клас — ухили ѝ се доволно. — Дай нещо наистина сериозно, ако искаш да ме затрудниш.
Момичето се замисли.
— На мен сериозното ми стига дотук.
— Значи трябва да обърнеш повече внимание на математиката... — заяде се момчето.
— Е, аз пък мога да рисувам, например — засегна се момичето.
— Нарисувай нещо, да видя.
— Дай ми бял лист, молив и някоя твоя снимка. Портретна.
Огнян излезе от стаята.
— И последно десет... — извика Барабата и хвърли химикала на масата. — Браво! Много хубава игра направихте. Чак ми е неудобно заради вас, че паднахте толкова категорично.
— Беше нарочно — Нелчето отпи от чашата, — за да не ви накърним мъжкото достойнство.
Четиримата се усмихваха зачервени и доволни.
— Какво става с питките? — попита другарят Спасов и събра картите. — Започнах да огладнявам.
Нелчето скочи и се отправи към кухнята.
— Отивам!
— Мамо, виж! — спря я пред печката Веспасиана и тикна под носа ѝ сламка, чийто край беше издут в безформен мехур. — Харесва ли ти?
— Много! — разроши косичката ѝ Нелчето. — Да не се изгорите само, че ще ревете! — предупреди ги и влезе в кухнята.
Димана последва Нелчето в кухнята. След малко и мъжете се изнизаха за по цигара.
Валерия стана от канапето, избра от шкафа плочата на Тина Търнър, сложи я на грамофона от страна Б и постави игличката на третата песен.
Помота се безцелно из стаята, после се зазяпа в играта на двете по-малки момиченца при печката.
Огнян се върна и донесе блок номер 4, два молива, острилка, гумичка и снимка.
— Забави се! Сега ли ходи да се снимаш? — скара му се Валерия и взе от ръцете му материалите за рисуване. Седна на масата, разгледа снимката, нагласи я пред себе си, избра молив и задраска по листа.
— От кога е снимката? Не е лоша... — сподели мнение.
— От началото на тази учебна година — обясни Огнян и седна до момичето, като с интерес наблюдаваше действията му. — Искаха ни ги за едно табло на ТНТМ. Тази песен ли харесваш най-много? — кимна към грамофона.
— Мъхъ... — отвърна разсеяно тя, прехапа устни и потъна в заниманието си.
Привлечени от дейността на по-големите, Веспасиана и Силвето зарязаха сламките и седнаха при тях.
— Ехааа... — зарадва се Веспасиана. — Много хубаво става.
— Тя постоянно прерисува разни артисти от снимки — обясни гордо Силвето. — Стаята ѝ е пълна с рисунки.
— Искаш ли пък аз на тебе да направя портрет? — предложи Веспасиана на Силвето.
— Искам.
— Ела тогава...
— Но си вземи твоя блок — предупреди я Огнян. — В моя няма листи за хабене.
— Аз няма да ги хабя, ще рисувам — обиди се сестра му.
— То е все едно.
Веспасиана взе от канапето тетрадката, в която допреди малко брат ѝ и Валерия решаваха задачи, обърна на чиста страница, взе свободния молив от масата и се зае да рисува Силвето, която застана в подходяща за целта поза.
...
— Мисля, че си готов! — обяви Валерия и със задоволство огледа рисунката.
Огнян обърна блока към себе си:
— Също като на снимката съм! Браво! — изгледа възхитен момичето.
— Подарявам ти рисунката! За спомен.
— Подпиши се тогава!
Валерия взе блока от ръцете му и надраска набързо в долния десен ъгъл: В. Делнишка и датата.
— Благодаря! Ще я пазя — обеща тържествено Огнян.
— Може ли да задържа снимката? — попита момичето.
— Може. Имам още такива.
— Надпиши ми я тогава за спомен!
Момчето се намръщи. Взе химикал, обърна снимката си и написа кратко: Огнян Спасов.
— Заповядай!
— Страшен надпис! — изкриви устни Валерия. — Друго не можа ли да измислиш?
Огнян вдигна рамене.
— Да напиша ли и датата? — попита.
— Няма нужда — махна с ръка девойката, но после размисли. — Или добре! Напиши я, някой ден може да ми е интересно да си припомня тази Нова година.
— Ооо... Със сигурност ще ти е интересно да си я припомниш — ухили ѝ се момчето.
Вратата откъм кухнята се отвори и Нелчето нахлу с вилици и салфетки в ръцете:
— Освобождавайте масата, деца! Вечерята идва след малко.
--- сцена триста двадесет и четвърта ---
Всички вечеряха.
Котаракът Писондер спеше на облегалката на канапето с глава и предни лапички провесени надолу към седалката.
— Вижте го как спи! — посочи Силвето.
— Всеки момент ще падне на главата си — разхили се Валерия.
— Докато пада ще се събуди — информира я Огнян.
— Аз ще го поправя! — стана Веспасиана и намести котарака горе.
— Много вкусно!.. Страшно! — хвана се за стомаха Барабата. — Уж не са нищо особено тия питки, а започнеш ли ги, не можеш да спреш...
— Мъ-ъ... — съгласи се с пълна уста другарят Спасов. — Тази ми е седмата.
— Даа... — въздъхна Димана. — Трябва да прибираме вече багажа. Така сме се пръснали, че сигурно ще изпозабравим сума неща.
— Ще ви ги пазим до следващия път — успокои я Нелчето.
Димана стана от стола и тръгна към вратата за коридора.
— Къде хукна сега, ще прибираме след вечеря — опита се да я спре Барабата.
— Ей сега се връщам.
Жената излезе в коридора и се отправи към спалнята. Отвори куфара си и затършува вътре.
— Къде може да е? — почеса се по главата замислено. — В чантата на Валерия вероятно. Да.
Напусна спалнята и се запъти към стаята отсреща, където бяха настанени момичетата. Отвори вратата и светна.
Пердето пред балконската врата се развя.
— Ух че студ ама... — потрепери жената. — Хийии... Ц-ц-ц... Тия дечурлига... Оставили са отворена вратата.
Димана тръгна да затвори, когато изведнъж ахна, спря насред стаята и замръзна, втренчила поглед в пердето. То стоеше издуто вляво от вратата, а отдолу се подаваха крака, обути в черни гумени ботуши.
Някой се криеше там.
Жената инстинктивно вдигна ръце и се хвана за сърцето, като бавно заотстъпва назад. Когато стигна вратата към коридора, се обърна, трескаво отвори и избяга от стаята.
Нахлу във всекидневната и бяла като вар, с ей такива огромни очи, задъхвайки се от страх каза:
— Антоне, Кайчо... Елате за малко!
Двамата скочиха, стреснати от вида ѝ, и заедно с нея излязоха в коридора.
— Не исках да плаша децата... — започна тя. — Има някой в стаята на момичетата. Вратата на терасата е отворена... Крие се зад пердето...
— Добре ли си? — разтърси я за раменете Барабата.
— Да, да... Добре съм... Внимавайте...
Другарят Спасов отвори вратата на стаята с гръм и трясък и с широка крачка се отправи към балконската врата. Дръпна рязко завесата и пред очите на тримата се разкри интересна гледка: на дръжката на прозореца висеше зелена ватенка, а долу бяха грижливо подредени чифт мъжки гумени ботуши.
— Така си и помислих! — обърна се към Димана и Барабата. — Номерцата на моя хубостник! Сега вече си го изпроси!
Мъжът затвори балконската врата, свали ватенката от дръжката на прозореца, взе ботушите и тръгна да излиза от стаята побеснял.
— Антоне, моля ти се! — препречи му пътя Димана. — Няма да се караш на детето заради мене! Чу ли?
— Не само, че ще му се карам, ами и...
— Я се успокой! — Барабата го бутна внимателно назад в стаята и затвори вратата.
— Ситуацията е по-скоро комична, отколкото... — опита се да се усмихне Димана.
— Комична! — беснееше другарят Спасов. — Виж се само, така си пребледняла, че се вижда през тебе... Изкарал ти е акъла... Бараба, налей ѝ ударна доза алкохол...
— Май на тебе трябва да налея — разхили се Барабата. — Успокой се, Антошка! Нищо не е станало... Ще ѝ мине на Диманка. Нали Диманке?
— Вече ми мина... Сериозно... Изобщо не съобразих, че може да са щуротиите на децата... Аз съм виновна. Трябваше да се сетя, че е това... А побързах да хукна и да ви изплаша...
— Никога не съм го удрял — беснееше другарят Спасов, — но сега ми иде да му тегля такъв пердах, че... Ами ако момичетата бяха видели това?.. Прекали този път и ще си получи наказанието.
— Добре! — говореше му успокоително Димана. — Накажи го, щом си решил, но без крайни мерки. Моля ти се! Представи си как ще се чувствам аз, ако стана причина да напердашиш сина си за първи път в живота му.
Другарят Спасов я изгледа продължително.
Тримата дълго стояха и мълчаха. Домакинът видимо водеше вътрешна битка със себе си. Изведнъж прихна.
— Ама номерът си го бива, въпреки всичко... Хайде да се връщаме при останалите, че Нелчето сигурно много се е притеснила.
Включи електрическата печка, да стопли изстиналата стая, и тримата излязоха. Окачиха ватенката на закачалката, прибраха ботушите във вградения гардероб и влязоха във всекидневната.
Всички мълчаха в очакване.
— Някой е излизал на балкона и после не е затворил добре вратата... — другарят Спасов погледна строго сина си. — И в стаята на момичетата сега е по-студено от хладилника. Няма да можем да стоплим поне още два часа.
Огнян сведе поглед, разбрал какво се е случило току-що.
Другарят Спасов наля на всички възрастни голяма доза бренди.
— Наздраве!
— Наздраве!
Компанията се разшумя отново весело.
— Какво се случи, Антоне? — прошушна му Нелчето.
— Нищо страшно... Синът ти се опитва да направи това гостуване незабравимо... После ще ти разкажа — взе ръката ѝ, чукна чашата си в нейната и изпи наведнъж цялото съдържание.
--- сцена триста двадесет и пета ---
Четирите деца, разположили се в стаята на Веспасиана /стаята с пианото/, малките седнали на леглото и раклата, големите — на бюрото и стола, си подаваха топче за тенис на корт и дразнеха котарака, който стоеше в центъра на стаята, в готовност да спипа топчето при първа възможност.
— Значи няма да ми кажеш какво стана тази вечер, така ли? — Валерия подхвърли топчето на намусения Огнян.
— Казах ти, не ми се говори за това! — отсече момчето.
— И аз никога няма да знам... — не спираше да мрънка момичето.
— Някой ден може да ти разкажа. Сега — не!
— Ама ти какво точно си направил, че майка ми за малко не умря от страх?
— Ейиии... ама не спираш, значи! Няма да разказвам... Не и пред дребните.
Валерия слезе от бюрото, сложи ръце на кръста и изгледа момиченцата:
— Отидете да играете във всекидневната, моля! Тук имаме важен разговор.
Двете, усещайки сериозността на събитията, без никакви претенции си взеха топчето и котката и напуснаха стаята.
— Говори сега! — заповяда момичето.
— Добре! — започна Огнян с досада. — Подредих фалшив човек зад пердето на вашата стая. Горе стоеше като издутина, а долу се виждаха ботушите му. Отворих вратата, мъничко, за да може вятърът да мърда завесата и да имитира движение... Ти нали каза, по повод на книжката „Кой знае защо“, че обичаш такива страхотии и аз реших да те зарадвам... Това е!
Валерия го изслуша внимателно и изведнъж плесна с ръце:
— Обаче зарадва майка ми... Ахахахаа... Ахахахаа... — запревива се от смях... — Значи затова беше бяла като призрак... Охохохо, горкичката... Ех, че ме е яд, дето не влязох преди нея в стаята... Така само се е развалил хубавият номер...
Огнян се зарадва:
— Щеше ли да ти хареса?
— Естествено!
— И нямаше да се уплашиш?
— Щях, разбира се! Нали това е идеята...
Двамата се разхилиха щастливи.
Валерия вдигна капака на пианото и задрънка някаква мелодия.
— Това е най-хубавото дълго гости, на което съм ходила! Жалко, че свърши... — въздъхна.
--- сцена триста двадесет и шеста ---
В кухнята, сред облак цигарен дим, Димана, подкрепяна в разказа си от Барабата и другаря Спасов, обясняваше на Нелчето за премеждието си:
— Краката обути в ботуши... Направо изстинах. Сърцето ми спря! Вратата отворена... Какво друго да си помисля...
— Обаче Антошката веднага се сети, какво става — допълни Барабата. — Нали си познава хлапето... Ехехее...
— За малко му се размина! — поклати глава заканително другарят Спасов.
— Хем ми е смешно, хем неудобно заради случката — Нелчето дръпна от цигарата за последно и я изгаси. — Интересното е, че когато възрастни хора правят щуротии — Антоне, за тебе говоря, като ми се прибра с нарисуваната кръв по лицето и ми скъси живота с десет години — та когато възрастните се държат така, е забавно и смешно. Когато го правят децата, е беля. Тогава такъв бой ти се полагаше...
— А малко ли отнесох, според тебе? — разхили се другарят Спасов. — Още ме боли от юмруците ти.
— Това не сте ни го разказвали... — констатира Димана.
— Охоо... Пропуснали сме... Случката има дълга предистория... Нелчето гръмна в мазето една бомба, която съвсем не беше предназначена за нея, но така се случи... После реши да си го върне и изпрати половината мъже от кооперацията с фалшиви повиквателни да дежурим из улиците една нощ... Ние обаче я разкрихме и на свой ред ѝ го върнахме... — другарят Спасов разправяше с детски ентусиазъм и вдъхновение... — Искате ли да излезем на нощна разходка в снега и ще ви доразкажа подробностите? — сети се изведнъж той и стана. — Много е приятно навън — мразовито, но не духа силно и небето е обсипано със звезди.
— Искаме! — зарадва се Димана и се обърна към мъжа си. — Нали?
Барабата кимна:
— Ще вземем и децата...
...
Половин час по-късно двете семейства стояха в тихата зимна нощ насред заснежения двор на гимназията, в близост до дома на Спасови, и гледаха звездите.
— Последна вечер на дългото ни гостуване... — въздъхна Димана. — Обърнахме дома ви с краката нагоре.
— Обърнали били! — отвърна другарят Спасов без да сваля поглед от небето. — Не сте виждали пораженията след гостуване на братовчед ми с децата... И то само за часове...
Четиримата млъкнаха, зазяпани в небето.
— Малко ми е мъчно, че си тръгваме... — отново наруши тишината Димана.
— На всички ни е мъчно... — казаха в един глас Барабата и Нелчето.
...
Малко по-нататък децата правеха „ангели“ в дълбокия сняг, като се тръшкаха по гръб и размахваха ръце, а луната осветяваше фигурките и правеше света наоколо нереално красив.
--- сцена триста двадесет и седма ---
— Ами... Това е! — Барабата затвори багажника на мъркащия мерцедес. — Качвайте се, момичета...
В ранното утро на следващия ден, току-що изгрялото слънце придаваше розов оттенък на зимата и обещаваше светлина и чисто небе.
Спасови изпращаха гостите си.
— И внимателно по пътя, нали? — напомни на Барабата другарят Спасов, после прегърна Димана. — Довиждане, Диманке! Не било толкоз страшно по нашия край, видя ли?
— Довиждане, Антоне! И извинявай за...
Другарят Спасов я гледаше усмихнат в очакване да чуе за какво да извинява.
— За всичко, за което се сетиш! — довърши жената.
— Добре! — съгласи се той, разцелува я и я пусна.
Барабата си взе довиждане с Нелчето, после Нелчето си взе довиждане с Димана...
Децата също се прощаваха едно с друго.
— Аз ще ти пиша първа, после ти, чу ли? — Веспасиана уговаряше Силвето. — Да не забравиш?
— Няма да забравя.
Двете се прегърнаха.
— Беше много хубаво. Искам да дойдем пак — обяви Силвето.
— И то през лятото... Тогава можем да играем на много повече игри...
— Довиждане, Снежен Човек! — Силвето пооправи шапката на снежната фигура на площадката. — И за тебе ще ми е мъчно.
Валерия подаде ръка на Огнян.
— Миии... довиждане!
— Довиждане! — задържа ръката ѝ, а тя не я дръпна. — Много весела седмица беше. И видя ли, духът на Ленин позна за петте допълнителни дни...
Двамата се разсмяха.
— Ако искаш, можеш да ми пишеш някой път — неуверено предложи девойката.
— Не съм по писмата. Пиши ти, а аз ще ти се обаждам по телефона.
Барабата призова семейството си да се качва в колата.
— Тръгваме! Хайде, момичета!
Силвето и Димана се качиха.
Валерия най-сетне издърпа ръката си.
Огнян пъхна ръце в джобовете, не знаейки какво друго да каже или направи.
— Чао! — момичето го тупна по рамото и влезе в колата.
Другарят Спасов и другарят Делнишки се прегърнаха за последно.
— Да се обадите довечера!
— Кой знае колко късно ще пристигнем...
— Колкото и късно да е, обади се!
— Хайде! Благодарим за гостоприемството!
Мерцедесът изръмжа и потегли бавно по заснежената улица „Нашедетска“. Всички махаха, докато колата се изгуби долу при завоя.
Веспасиана хукна към къщи:
— Отивам да пиша писмо на Силвето.
Огнян пооправи свлечената шапка на Снежния Човек и също хукна към къщи.
Нелчето и другарят Спасов останаха сами на улицата, загледани в посоката, в която се изгуби колата.
— Сякаш осиротявам след такива раздели! — въздъхна тежко Нелчето и изтри очите си.
— Аха — съгласи се мъжът.
Двамата не помръдваха от местата си.
— Антоне!
— Ммм?
— Трябва бързо да намерим начин да се върнем в обичайното си ежедневие. Иначе...
Другарят Спасов я погледна и ѝ се ухили:
— Следобед в четири без петнадесет ще те чакам пред първа зала на кино „Родина“.
— Какво ли ще дават?
Той вдигна рамене:
— Ще се изненадаме на място. И няма да гледаш във вестника.
— Няма — обеща жената.
— Ще погледнеш, нали? — наведе се над нея мъжът.
— Да — призна си тя.
— И аз — разхили се той и посегна за ръката ѝ.
— Знам! — пъхна ръката си в неговата.
Двамата се спуснаха по стръмното баирче към входа на блока.
Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).
