Тридесет и девета серия "Изпращане" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм

Във всекидневната на Спасови Веспасиана и Силвето седяха във фотьойлите, а Нелчето и Димана на канапето, подгънали крака под себе си, всички с тетрадки и химикали в ръцете.

Нелчето обясняваше:

— Чертаете десет колонки и ги надписвате така: държава, град, село, планина, река, предмет, растение, животно, име, точки. Някой казва „А“ и изрежда азбуката наум. Друг му казва „Стоп“ и с буквата, на която е спрял, започваме да пишем държава, град, село и тъй нататък. Който свърши пръв, казва „Стоп“ и всички са длъжни да спрат да попълват. Ако не знаете нещо — поставяте на мястото му тире. Започваме да казваме на глас кой какво е написал. В случай, че на някои от играчите им се повтаря написаното, примерно, казали са една и съща държава или име, то са длъжни да ги зачеркнат. Накрая всеки брои само незадрасканите си отговори и вписва броя им в последната колонка. Нещо неясно?

— Няма — въодушеви се Димана. — Разбра ли, Силве? — попита дъщеря си.

— Да — сбърчи носле детето. — Ама аз никакви села не знам...

— И аз не знам никакви села — каза Веспасиана. — И си измислям.

— Измисленото се задрасква, разбира се — допълни Нелчето и се ухили на дъщеря си. — Започваме ли?

— Да. А... — започна да казва наум азбуката Димана.

— Стоп! — спря я Веспасиана.

— Р.

Четирите се наведоха над тетрадките си.

Докато двете жени пишеха трескаво, момиченцата лапнаха краищата на химикалите и се зазяпаха в тавана.

В стаята цареше пълна тишина, в която тиктакането на часовника и бумтенето на нафтовата печка спореха за ритъма на някаква мелодия.

Димана и Нелчето приключиха, но никоя от двете не обяви „Стоп“, а се загледаха в децата и търпеливо ги зачакаха да измислят неизмисленото.

Веспасиана се почеса с химикала по главата, бутна очилата си нагоре и неуверено обяви:

— Миии... стоп!

Силвето вдигна глава от тетрадката.

— Да видим сега... — започна Нелчето. — Държава — Румъния.

— Румъния — повториха като ехо останалите.

— Драскайте! Град — Разград.

— Радомир.

— Русе.

— Русе.

Силвето и Веспасиана задраскаха градовете си.

...

— Име — Рада.

— Росица.

— Радослава.

— Ръкойка — обяви Веспасиана.

— Как? — разхилиха се останалите.

— Ръ-кой-ка — каза на срички детето.

— Няма такова име! — превиваше се Силвето.

— Може и да има — разсърди се другото момиченце.

— Ама няма!

— Има!

— Няма...

Чу се да хлопва входната врата и момиченцата хукнаха навън:

— Таткоо... — крешеше Веспасиана, тичайки в коридора. — Нали има женско име Ръкойка?

Другарите Спасов и Делнишки, току-що влезли в апартамента, застанаха изненадани пред момиченцата.

— Нали няма бе, татко? — подскачаше Силвето.

Двамата мъже се спогледаха.

— Може и да има — допусна другарят Делнишки.

— Видя ли? — каза Веспасиана на Силвето.

— Но по-вероятно е да няма — другарят Спасов свали палтото си.

— ТИ видя ли? — каза Силвето на Веспасиана, натъртвайки на „ти“.

Децата изчезнаха зад вратата на стаята с пианото.

Двамата мъже влязоха във всекидневната.

— Добър вечер! — поздравиха.

— Добър вечер! — зарадваха им се жените. — Как мина работният ви ден! — попита Нелчето. — Купихте ли хляб?

— Ийиии... — прекара ръка през косата си другарят Спасов и намусен потърка чело. — Забравихме.

— Забравихте или имаше голяма опашка и не ви се чакаше?

— Забравихме! — в един глас изрецитираха двамата.

Нелчето ги изгледа подозрително:

— Опашка имаше, нали?

Мъжете гледаха виновно.

— Тогава ще ядете содени питки с яденето. Понеже и мая няма...

— Тази вечер ще ви водим на ресторант — съобщи им другарят Спасов. — В „Златното пиле“. На неофициална другарска вечеря от осем часа. Ще хапнем, ще потанцуваме... Ще бъдем около двайсетина души. Ще оставим децата в нашите... Улиците вече са добре почистени и се върви. А? Как ви се струва? — погледна часовника си. — Имате два часа и половина да се приготвите.

Жените мълчаха.

— Какво? Не ви ли се излиза? — удиви се другарят Спасов.

— Честно казано — започна Димана, — предпочитам да си останем тук на топло. Не ми се размъква по ресторанти в тоя студ... И не ми се приказва с непознати. Мислехме да играем карти тази вечер... Ето и содени питки с кашкавал ще си изпечем... Ще хапнем, ще си пуснем музика... Пък ако много държите, може и да ни потанцувате...

Двете с Нелчето се разхилиха.

Другарят Делнишки приседна до жена си и демонстративно положи длан върху челото ѝ:

— Димано... Катарзис някакъв ли преживяваш тия дни?..

Другарят Спасов избухна в смях.

— Ако не я бях чул със собствените си уши, щях до края на живота си да се обзалагам, че не може да го е казала. Гледай ти, Бараба! Ние искахме да ги зарадваме, като за последна вечер, а стана така, че те зарадваха нас. По-хубаво от това, не може да бъде! — тръшна се във фотьойла и се протегна. — Трябва да се обадя на Енев, че нещо крайно неотложно е излязло в последния момент, да не ни чакат.

— Белот ли предлагате да играем? — полюбопитства Барабата.

— Жени срещу мъже — обяви Нелчето, — за да избегнем евентуални семейни скандали.

— Хахаха... Сладурани! — гръмна смехът на Барабата. — Цял ден сте се упражнявали, нали?

Димана го изгледа лошо.

— Не виждам Валерия и Огнян... Къде са? — бързо смени темата той.

— Отсреща, у Захари и Светла — отвърна Нелчето. — Преди малко заминаха.

Валерия разглеждаше съдържанието на библиотечката в стаята на Светла:

— Тази я имам, тази също... Тази — не. Хубава ли е?

— „Трънакът“ ли? — погледна я Светла. — За войната... Много е хубава! Момчешка е, но много хубава... Вземи я да я прочетеш. Но я пази. Като дойдеш пак на гости, ще ми я върнеш.

Огнян и Захари седяха на леглото с изпънати небрежно към средата на стаята крака и слушаха разговора на момичетата, като от време на време подхвърляха някоя закачка.

— Я разкажи за онова писмо до телевизията, дето ги караш да ти направят филм по книгата... Специално за тебе! — разкикоти се Захари.

— А нещо друго да разкажа не искаш ли? — сопна му се Светла. — Например за онези рисунки на африканки в учебника ти по география?.. Че мога и да ги покажа...

— Вече не можеш — ухили ѝ се момчето.

— А тази книжка „Кой знае защо“, за какво се разказва? — продължаваше разследването Валерия.

— Ейии... Тази е страшна... — заразказва Светла. — За едно момиченце, което живее с баба си на едно усамотено място и в една снежна нощ в къщата им влиза един непознат — огромен и страховит човек, който им задига храната и ги изплашва ужасно, и...

— Мммм... Обичам такива страшни истории! — зарадва се Валерия. — Може ли да ми дадеш и нея?

— Може, разбира се. Само ги пази!

— Ще ги пазя — обеща гостенката.

Силвето и Веспасиана седяха на пода пред електрическата печка в стаята на Веспасиана и разглеждаха някаква тетрадка.

— Имам картинка със сърничка за лексикона ти — скочи Веспасиана и зарушка из шкафа на бюрото си. — Ето я! — размаха изрезка от цветна илюстрация.

Момиченцето седна, отвори лепилото „Рила“ и намаца обилно обратната страна на сърничката. Лепна я в средата на страницата от лексикона и я притисна. Лепилото бухна и щедро очерта контурите на картинката. Момиченцето го обра с пръст и изцапа и картинката, и страничката.

— Ийиии значиии... Гледай каква мацаница стана... — прехапа устни и загледа жално изплесканата картинка.

— Нищо — взе тетрадката Силвето и опипа изцапаното. — Само ще я оставим да изсъхне, за да не залепне за следващата страница, като я затворим.

Веспасиана се успокои.

— Силве — погледна приятелката си, — знаеш ли какво намислих?

— Какво? — Силвето захвърли настрана лексикона, който се затвори, и любопитно зачака да чуе намисленото.

— Не можем да чакаме сестра ти и брат ми да се оженят, за да станем сестри. Това е много време... Сигурно пет години... Искаш ли още сега да станем истински кръвни сестри завинаги? Да се побратимим! Като по филмите — с кръв от палец...

Силвето се намръщи:

— Трябва нарочно да си порежем пръстите... С нож!

— Мъхъ — замисли се Веспасиана. — Може и случайно, ама кой знае колко ще трябва да чакаме...

Двете момиченца едновременно огледаха палците си.

— Може наужким, с червена боя... — плахо предложи Силвето.

— Или с лак за нокти! — изправи се Веспасиана и радостно хукна навън.

Върна се след малко с шишенце ярко червен лак за нокти.

— Така може — съгласи се охотно Силвето.

Веспасиана отвори лака, извади четчицата и тържествено я вдигна нагоре:

— Подай си сега десния палец!

Силвето го стори.

Веспасиана постави едра, гъста червена капка върху пръстчето на другото момиченце. Взе четчицата с лявата ръка, натопи я в лака и демонстративно постави на десния си палец същата червена капка, като на Силвето. Върна четчицата в шишенцето и вдигна палеца си срещу този на приятелката си:

— Ставам ти сестра и най-добра приятелка за всички времена и до края на живота си. Повтори сега клетвата!

— Ставам ти сестра и най-добра приятелка за всички времена и до края на живота си — повтори Силвето.

Залепиха палци, като при бас, размазаха добре лака и дръпнаха пръсти.

— Готово!

— Сега вече ми е все едно дали онези двамата ще се оженят — обяви Веспасиана и рязко се изправи, като ритна незатвореното шишенце с лак.

— Хийиии...

Двете новозаклети сестри и най-добри приятелки за всички времена се втренчиха в гъстата червена диря, която лакът остави по килима.

Двете семейства присъстваха в пълен състав във всекидневната, разделени на групи по интереси. Възрастните играеха карти на масата и пиеха аперитив. Веспасиана и Силвето надуваха балончета от разтопени на нафтовата печка пластмасови сламки. Огнян и Валерия седяха един до друг на канапето и си разменяха някаква тетрадка.

— Тази вече не можеш да я решиш — Валерия бутна тетрадката в ръцете на момчето. — От задачите за допълнителна подготовка в девети клас е.

Той огледа написаното и набързо надраска нещо, след което ѝ върна тетрадката:

— Такива задачи в школата решаваме от пети клас — ухили ѝ се доволно. — Дай нещо наистина сериозно, ако искаш да ме затрудниш.

Момичето се замисли.

— На мен сериозното ми стига дотук.

— Значи трябва да обърнеш повече внимание на математиката... — заяде се момчето.

— Е, аз пък мога да рисувам, например — засегна се момичето.

— Нарисувай нещо, да видя.

— Дай ми бял лист, молив и някоя твоя снимка. Портретна.

Огнян излезе от стаята.

— И последно десет... — извика Барабата и хвърли химикала на масата. — Браво! Много хубава игра направихте. Чак ми е неудобно заради вас, че паднахте толкова категорично.

— Беше нарочно — Нелчето отпи от чашата, — за да не ви накърним мъжкото достойнство.

Четиримата се усмихваха зачервени и доволни.

— Какво става с питките? — попита другарят Спасов и събра картите. — Започнах да огладнявам.

Нелчето скочи и се отправи към кухнята.

— Отивам!

— Мамо, виж! — спря я пред печката Веспасиана и тикна под носа ѝ сламка, чийто край беше издут в безформен мехур. — Харесва ли ти?

— Много! — разроши косичката ѝ Нелчето. — Да не се изгорите само, че ще ревете! — предупреди ги и влезе в кухнята.

Димана последва Нелчето в кухнята. След малко и мъжете се изнизаха за по цигара.

Валерия стана от канапето, избра от шкафа плочата на Тина Търнър, сложи я на грамофона от страна Б и постави игличката на третата песен.

Помота се безцелно из стаята, после се зазяпа в играта на двете по-малки момиченца при печката.

Огнян се върна и донесе блок номер 4, два молива, острилка, гумичка и снимка.

— Забави се! Сега ли ходи да се снимаш? — скара му се Валерия и взе от ръцете му материалите за рисуване. Седна на масата, разгледа снимката, нагласи я пред себе си, избра молив и задраска по листа.

— От кога е снимката? Не е лоша... — сподели мнение.

— От началото на тази учебна година — обясни Огнян и седна до момичето, като с интерес наблюдаваше действията му. — Искаха ни ги за едно табло на ТНТМ. Тази песен ли харесваш най-много? — кимна към грамофона.

— Мъхъ... — отвърна разсеяно тя, прехапа устни и потъна в заниманието си.

Привлечени от дейността на по-големите, Веспасиана и Силвето зарязаха сламките и седнаха при тях.

— Ехааа... — зарадва се Веспасиана. — Много хубаво става.

— Тя постоянно прерисува разни артисти от снимки — обясни гордо Силвето. — Стаята ѝ е пълна с рисунки.

— Искаш ли пък аз на тебе да направя портрет? — предложи Веспасиана на Силвето.

— Искам.

— Ела тогава...

— Но си вземи твоя блок — предупреди я Огнян. — В моя няма листи за хабене.

— Аз няма да ги хабя, ще рисувам — обиди се сестра му.

— То е все едно.

Веспасиана взе от канапето тетрадката, в която допреди малко брат ѝ и Валерия решаваха задачи, обърна на чиста страница, взе свободния молив от масата и се зае да рисува Силвето, която застана в подходяща за целта поза.

...

— Мисля, че си готов! — обяви Валерия и със задоволство огледа рисунката.

Огнян обърна блока към себе си:

— Също като на снимката съм! Браво! — изгледа възхитен момичето.

— Подарявам ти рисунката! За спомен.

— Подпиши се тогава!

Валерия взе блока от ръцете му и надраска набързо в долния десен ъгъл: В. Делнишка и датата.

— Благодаря! Ще я пазя — обеща тържествено Огнян.

— Може ли да задържа снимката? — попита момичето.

— Може. Имам още такива.

— Надпиши ми я тогава за спомен!

Момчето се намръщи. Взе химикал, обърна снимката си и написа кратко: Огнян Спасов.

— Заповядай!

— Страшен надпис! — изкриви устни Валерия. — Друго не можа ли да измислиш?

Огнян вдигна рамене.

— Да напиша ли и датата? — попита.

— Няма нужда — махна с ръка девойката, но после размисли. — Или добре! Напиши я, някой ден може да ми е интересно да си припомня тази Нова година.

— Ооо... Със сигурност ще ти е интересно да си я припомниш — ухили ѝ се момчето.

Вратата откъм кухнята се отвори и Нелчето нахлу с вилици и салфетки в ръцете:

— Освобождавайте масата, деца! Вечерята идва след малко.

Всички вечеряха.

Котаракът Писондер спеше на облегалката на канапето с глава и предни лапички провесени надолу към седалката.

— Вижте го как спи! — посочи Силвето.

— Всеки момент ще падне на главата си — разхили се Валерия.

— Докато пада ще се събуди — информира я Огнян.

— Аз ще го поправя! — стана Веспасиана и намести котарака горе.

— Много вкусно!.. Страшно! — хвана се за стомаха Барабата. — Уж не са нищо особено тия питки, а започнеш ли ги, не можеш да спреш...

— Мъ-ъ... — съгласи се с пълна уста другарят Спасов. — Тази ми е седмата.

— Даа... — въздъхна Димана. — Трябва да прибираме вече багажа. Така сме се пръснали, че сигурно ще изпозабравим сума неща.

— Ще ви ги пазим до следващия път — успокои я Нелчето.

Димана стана от стола и тръгна към вратата за коридора.

— Къде хукна сега, ще прибираме след вечеря — опита се да я спре Барабата.

— Ей сега се връщам.

Жената излезе в коридора и се отправи към спалнята. Отвори куфара си и затършува вътре.

— Къде може да е? — почеса се по главата замислено. — В чантата на Валерия вероятно. Да.

Напусна спалнята и се запъти към стаята отсреща, където бяха настанени момичетата. Отвори вратата и светна.

Пердето пред балконската врата се развя.

— Ух че студ ама... — потрепери жената. — Хийии... Ц-ц-ц... Тия дечурлига... Оставили са отворена вратата.

Димана тръгна да затвори, когато изведнъж ахна, спря насред стаята и замръзна, втренчила поглед в пердето. То стоеше издуто вляво от вратата, а отдолу се подаваха крака, обути в черни гумени ботуши.

Някой се криеше там.

Жената инстинктивно вдигна ръце и се хвана за сърцето, като бавно заотстъпва назад. Когато стигна вратата към коридора, се обърна, трескаво отвори и избяга от стаята.

Нахлу във всекидневната и бяла като вар, с ей такива огромни очи, задъхвайки се от страх каза:

— Антоне, Кайчо... Елате за малко!

Двамата скочиха, стреснати от вида ѝ, и заедно с нея излязоха в коридора.

— Не исках да плаша децата... — започна тя. — Има някой в стаята на момичетата. Вратата на терасата е отворена... Крие се зад пердето...

— Добре ли си? — разтърси я за раменете Барабата.

— Да, да... Добре съм... Внимавайте...

Другарят Спасов отвори вратата на стаята с гръм и трясък и с широка крачка се отправи към балконската врата. Дръпна рязко завесата и пред очите на тримата се разкри интересна гледка: на дръжката на прозореца висеше зелена ватенка, а долу бяха грижливо подредени чифт мъжки гумени ботуши.

— Така си и помислих! — обърна се към Димана и Барабата. — Номерцата на моя хубостник! Сега вече си го изпроси!

Мъжът затвори балконската врата, свали ватенката от дръжката на прозореца, взе ботушите и тръгна да излиза от стаята побеснял.

— Антоне, моля ти се! — препречи му пътя Димана. — Няма да се караш на детето заради мене! Чу ли?

— Не само, че ще му се карам, ами и...

— Я се успокой! — Барабата го бутна внимателно назад в стаята и затвори вратата.

— Ситуацията е по-скоро комична, отколкото... — опита се да се усмихне Димана.

— Комична! — беснееше другарят Спасов. — Виж се само, така си пребледняла, че се вижда през тебе... Изкарал ти е акъла... Бараба, налей ѝ ударна доза алкохол...

— Май на тебе трябва да налея — разхили се Барабата. — Успокой се, Антошка! Нищо не е станало... Ще ѝ мине на Диманка. Нали Диманке?

— Вече ми мина... Сериозно... Изобщо не съобразих, че може да са щуротиите на децата... Аз съм виновна. Трябваше да се сетя, че е това... А побързах да хукна и да ви изплаша...

— Никога не съм го удрял — беснееше другарят Спасов, — но сега ми иде да му тегля такъв пердах, че... Ами ако момичетата бяха видели това?.. Прекали този път и ще си получи наказанието.

— Добре! — говореше му успокоително Димана. — Накажи го, щом си решил, но без крайни мерки. Моля ти се! Представи си как ще се чувствам аз, ако стана причина да напердашиш сина си за първи път в живота му.

Другарят Спасов я изгледа продължително.

Тримата дълго стояха и мълчаха. Домакинът видимо водеше вътрешна битка със себе си. Изведнъж прихна.

— Ама номерът си го бива, въпреки всичко... Хайде да се връщаме при останалите, че Нелчето сигурно много се е притеснила.

Включи електрическата печка, да стопли изстиналата стая, и тримата излязоха. Окачиха ватенката на закачалката, прибраха ботушите във вградения гардероб и влязоха във всекидневната.

Всички мълчаха в очакване.

— Някой е излизал на балкона и после не е затворил добре вратата... — другарят Спасов погледна строго сина си. — И в стаята на момичетата сега е по-студено от хладилника. Няма да можем да стоплим поне още два часа.

Огнян сведе поглед, разбрал какво се е случило току-що.

Другарят Спасов наля на всички възрастни голяма доза бренди.

— Наздраве!

— Наздраве!

Компанията се разшумя отново весело.

— Какво се случи, Антоне? — прошушна му Нелчето.

— Нищо страшно... Синът ти се опитва да направи това гостуване незабравимо... После ще ти разкажа — взе ръката ѝ, чукна чашата си в нейната и изпи наведнъж цялото съдържание.

Четирите деца, разположили се в стаята на Веспасиана /стаята с пианото/, малките седнали на леглото и раклата, големите — на бюрото и стола, си подаваха топче за тенис на корт и дразнеха котарака, който стоеше в центъра на стаята, в готовност да спипа топчето при първа възможност.

— Значи няма да ми кажеш какво стана тази вечер, така ли? — Валерия подхвърли топчето на намусения Огнян.

— Казах ти, не ми се говори за това! — отсече момчето.

— И аз никога няма да знам... — не спираше да мрънка момичето.

— Някой ден може да ти разкажа. Сега — не!

— Ама ти какво точно си направил, че майка ми за малко не умря от страх?

— Ейиии... ама не спираш, значи! Няма да разказвам... Не и пред дребните.

Валерия слезе от бюрото, сложи ръце на кръста и изгледа момиченцата:

— Отидете да играете във всекидневната, моля! Тук имаме важен разговор.

Двете, усещайки сериозността на събитията, без никакви претенции си взеха топчето и котката и напуснаха стаята.

— Говори сега! — заповяда момичето.

— Добре! — започна Огнян с досада. — Подредих фалшив човек зад пердето на вашата стая. Горе стоеше като издутина, а долу се виждаха ботушите му. Отворих вратата, мъничко, за да може вятърът да мърда завесата и да имитира движение... Ти нали каза, по повод на книжката „Кой знае защо“, че обичаш такива страхотии и аз реших да те зарадвам... Това е!

Валерия го изслуша внимателно и изведнъж плесна с ръце:

— Обаче зарадва майка ми... Ахахахаа... Ахахахаа... — запревива се от смях... — Значи затова беше бяла като призрак... Охохохо, горкичката... Ех, че ме е яд, дето не влязох преди нея в стаята... Така само се е развалил хубавият номер...

Огнян се зарадва:

— Щеше ли да ти хареса?

— Естествено!

— И нямаше да се уплашиш?

— Щях, разбира се! Нали това е идеята...

Двамата се разхилиха щастливи.

Валерия вдигна капака на пианото и задрънка някаква мелодия.

— Това е най-хубавото дълго гости, на което съм ходила! Жалко, че свърши... — въздъхна.

В кухнята, сред облак цигарен дим, Димана, подкрепяна в разказа си от Барабата и другаря Спасов, обясняваше на Нелчето за премеждието си:

— Краката обути в ботуши... Направо изстинах. Сърцето ми спря! Вратата отворена... Какво друго да си помисля...

— Обаче Антошката веднага се сети, какво става — допълни Барабата. — Нали си познава хлапето... Ехехее...

— За малко му се размина! — поклати глава заканително другарят Спасов.

— Хем ми е смешно, хем неудобно заради случката — Нелчето дръпна от цигарата за последно и я изгаси. — Интересното е, че когато възрастни хора правят щуротии — Антоне, за тебе говоря, като ми се прибра с нарисуваната кръв по лицето и ми скъси живота с десет години — та когато възрастните се държат така, е забавно и смешно. Когато го правят децата, е беля. Тогава такъв бой ти се полагаше...

— А малко ли отнесох, според тебе? — разхили се другарят Спасов. — Още ме боли от юмруците ти.

— Това не сте ни го разказвали... — констатира Димана.

— Охоо... Пропуснали сме... Случката има дълга предистория... Нелчето гръмна в мазето една бомба, която съвсем не беше предназначена за нея, но така се случи... После реши да си го върне и изпрати половината мъже от кооперацията с фалшиви повиквателни да дежурим из улиците една нощ... Ние обаче я разкрихме и на свой ред ѝ го върнахме... — другарят Спасов разправяше с детски ентусиазъм и вдъхновение... — Искате ли да излезем на нощна разходка в снега и ще ви доразкажа подробностите? — сети се изведнъж той и стана. — Много е приятно навън — мразовито, но не духа силно и небето е обсипано със звезди.

— Искаме! — зарадва се Димана и се обърна към мъжа си. — Нали?

Барабата кимна:

— Ще вземем и децата...

...

Половин час по-късно двете семейства стояха в тихата зимна нощ насред заснежения двор на гимназията, в близост до дома на Спасови, и гледаха звездите.

— Последна вечер на дългото ни гостуване... — въздъхна Димана. — Обърнахме дома ви с краката нагоре.

— Обърнали били! — отвърна другарят Спасов без да сваля поглед от небето. — Не сте виждали пораженията след гостуване на братовчед ми с децата... И то само за часове...

Четиримата млъкнаха, зазяпани в небето.

— Малко ми е мъчно, че си тръгваме... — отново наруши тишината Димана.

— На всички ни е мъчно... — казаха в един глас Барабата и Нелчето.

...

Малко по-нататък децата правеха „ангели“ в дълбокия сняг, като се тръшкаха по гръб и размахваха ръце, а луната осветяваше фигурките и правеше света наоколо нереално красив.

— Ами... Това е! — Барабата затвори багажника на мъркащия мерцедес. — Качвайте се, момичета...

В ранното утро на следващия ден, току-що изгрялото слънце придаваше розов оттенък на зимата и обещаваше светлина и чисто небе.

Спасови изпращаха гостите си.

— И внимателно по пътя, нали? — напомни на Барабата другарят Спасов, после прегърна Димана. — Довиждане, Диманке! Не било толкоз страшно по нашия край, видя ли?

— Довиждане, Антоне! И извинявай за...

Другарят Спасов я гледаше усмихнат в очакване да чуе за какво да извинява.

— За всичко, за което се сетиш! — довърши жената.

— Добре! — съгласи се той, разцелува я и я пусна.

Барабата си взе довиждане с Нелчето, после Нелчето си взе довиждане с Димана...

Децата също се прощаваха едно с друго.

— Аз ще ти пиша първа, после ти, чу ли? — Веспасиана уговаряше Силвето. — Да не забравиш?

— Няма да забравя.

Двете се прегърнаха.

— Беше много хубаво. Искам да дойдем пак — обяви Силвето.

— И то през лятото... Тогава можем да играем на много повече игри...

— Довиждане, Снежен Човек! — Силвето пооправи шапката на снежната фигура на площадката. — И за тебе ще ми е мъчно.

Валерия подаде ръка на Огнян.

— Миии... довиждане!

— Довиждане! — задържа ръката ѝ, а тя не я дръпна. — Много весела седмица беше. И видя ли, духът на Ленин позна за петте допълнителни дни...

Двамата се разсмяха.

— Ако искаш, можеш да ми пишеш някой път — неуверено предложи девойката.

— Не съм по писмата. Пиши ти, а аз ще ти се обаждам по телефона.

Барабата призова семейството си да се качва в колата.

— Тръгваме! Хайде, момичета!

Силвето и Димана се качиха.

Валерия най-сетне издърпа ръката си.

Огнян пъхна ръце в джобовете, не знаейки какво друго да каже или направи.

— Чао! — момичето го тупна по рамото и влезе в колата.

Другарят Спасов и другарят Делнишки се прегърнаха за последно.

— Да се обадите довечера!

— Кой знае колко късно ще пристигнем...

— Колкото и късно да е, обади се!

— Хайде! Благодарим за гостоприемството!

Мерцедесът изръмжа и потегли бавно по заснежената улица „Нашедетска“. Всички махаха, докато колата се изгуби долу при завоя.

Веспасиана хукна към къщи:

— Отивам да пиша писмо на Силвето.

Огнян пооправи свлечената шапка на Снежния Човек и също хукна към къщи.

Нелчето и другарят Спасов останаха сами на улицата, загледани в посоката, в която се изгуби колата.

— Сякаш осиротявам след такива раздели! — въздъхна тежко Нелчето и изтри очите си.

— Аха — съгласи се мъжът.

Двамата не помръдваха от местата си.

— Антоне!

— Ммм?

— Трябва бързо да намерим начин да се върнем в обичайното си ежедневие. Иначе...

Другарят Спасов я погледна и ѝ се ухили:

— Следобед в четири без петнадесет ще те чакам пред първа зала на кино „Родина“.

— Какво ли ще дават?

Той вдигна рамене:

— Ще се изненадаме на място. И няма да гледаш във вестника.

— Няма — обеща жената.

— Ще погледнеш, нали? — наведе се над нея мъжът.

— Да — призна си тя.

— И аз — разхили се той и посегна за ръката ѝ.

— Знам! — пъхна ръката си в неговата.

Двамата се спуснаха по стръмното баирче към входа на блока.

1. Книжките от сцена 321: Трънакът и Кой знае защо

2. Портретът в сцена 323 е по детска снимка на моето другарче :)