Намираха се в Градската градина, в средата на езерото с лебедите. Всяка вечер през лятото беше едно вълшебно представление от музика и светлина. Напълно безплатно. Помня, че първо чувах музиката. Фонтаните не се виждаха още, но музиката ми казваше че те са близо, и че само след няколко минути ще чуя плясъка на водата и ще видя водните струи, облени в светлина. Ето ги! Пейките около езерото бяха пълни с хора, дошли просто да се порадват на вечерната прохлада, да се видят с приятели и да се разтоварят. През тези времена (края на 70-те и началото на 80-те) само тираджиите имаха стерео уредби. За нас беше чудо на чудесата да се потопим в морето от звуци. Тогава не знаех какво е surround sound, но днес си мисля, че вечерните разходки до пеещите фонтани са най-точното определение.

В малка дървена колибка до езерото се намираше командното табло за фонтаните. Винаги се чудех какво ли има вътре. Едно е сигурно: човекът, който пускаше музиката и контролираше фонтаните имаше артистична натура. Тъжните бавни песни бяха съпроводени от самотна водна струя, най-високата сред фонтаните. Светлината беше синя или лилава, в пълен синхрон с меланхоличното настроение на музиката. Бързите песни бяха луд танц на малките фонтани с извиващи се струи, окъпани от червени, жълти и зелени светлини.

А музиката! Всички любими групи и песни от гореспоменатите години: АББА, Иръпшън, Бони Ем, италианска естрада, българска естрада, всички можеха да се чуят на пеещите фонтани. Когато дойдеше време да се прибираме, музиката ме изпращаше. Фонтаните бяха скрити зад дърветата, но музиката все още се чуваше и моите крачки следваха ритъма и. Не след дълго музиката заглъхваше, и оставаше само спомена за вълшебството на лятната вечер.

В края на 80-те лебедите изчезнаха, езерото беше обезводнено, а фонтаните замлъкнаха. Езерото се превърна в бетонен кош за отпадъци, пълен със счупени бутилки и графити. Аз мечтая да се върна там, да видя фонтаните, и да чуя музиката. Може би ако достатъчно хора си спомнят за фонтаните, тази мечта ще се сбъдне.