|
Първата ми любов беше балета. Вече не бях малка - 5-6 годишна, когато пожелах да ходя на балет. Тези, които ще имат това за професия, тръгват на школа от 3-4 годишни, най-често по желание на родителите си. А аз, 6 годишна, стоях пред голямото огледало в къщи, облечена в нещо като нощница - комбинезон - лятна рокличка: чисто бяло фино памучно хасе, право деколте, тънки презрамки - за мен балетна рокля, и си представях, че съм на сцена.
Не след дълго започнах да настоявам да ме запишат на балет. Майка ми не си спомня нищо подобно, което прави този ми спомен още по-автентичен, т.е. не е внушен по-късно от възрастните. И така, в предучилищна възраст тръгнах на балет в школата към Дома на транспортните работници в Бургас. Школата се помещаваше в някакви фургони буквално на гарата в Бургас. Някои кабинети бяха във вагони / например някаква канцелария, до която стигнах много трудно по високите стълби /. Подът беше застлан с балатум, стените бяха с прозорци с изглед също към вагони, стените между прозорците бяха украсени с поизбелели репродукции на балерините на Дега. Годината е 1970. Ходех в школата сама, по зададен от родителите ми обиколен маршрут през Морската градина, избягващ пресичането на големи улици. Било е есен-зима, отоплението бе ел.печка с отрити реотани. Започвахме с поклон, следваше екзерсис, преговор на наученото предния път, преподаване на нови позиции и по-късно танцови стъпки, към пролетта започнахме да сглобяваме танц. Завършвахме занятия също с поклон. Имахме бележници, в които всеки път преподавателката отбелязваше какво сме взели. Имахме оценки и забележки на кое да наблегнем внимание при самоподготовката. Всъщност такава при мен липсваше, явно поради нулев интерес от страна на родителите. Вероятно те, с трезв поглед върху нещата, вземайки предвид масивната ми конструкция и забавени реакции, са решили, че е неразумно да ме подкрепят в това начинание. Но аз копнеех за сцената. Кулминацията бе годишната продукция. В специално ушити колосани роклички, изобразяващи бели розови пъпки, със сценичен грим, под украсена с божури завеса, в началото на юни 1971 ние изиграхме своя танц пред публиката от възхитени и по-скептични, като моите, родители. Упорито настоявах да продължа да ходя на балет. Вече в първи клас, продължавах да изминавам обиколния маршрут и "да си губя времето", вместо да уча. И тогава, в първи клас, изкарах всички болести: шарки, скарлатина, ангини. Безкрайно дълго времеp рекарвах в къщи на специални хранителни режими. Когато през пролетта се явих отново в балетната школа, вече бяха почнали да сглобяват моряшки танц без мен. Преподавателката възкликна:
- Мария, какво си направила със себе си?
- Бях на диета.
Тя избухна в смях. Аз не разбирах защо. Всъщност бях минала подсилваща диета, но явно трябваше да и обясня. Все пак тя съчини за мене соловата роля-буфо на корабния готвач. Със сигурност съм предизвикала смях сред публиката, но продължих да настоявам и другата година да ходя на балет. Тогава родителите измъкнаха изпод масата коза, че не могат да си позволят такива разходи и с това балетното ми образование приключи. Остана си любовта.
В края на първата балетна година всички получихме подарък - книжки. Такава красива калиграфия не съм виждала и досега! Колко сме се мъчили с приятелките ми да копираме този почерк, неумело виейки ченгели по лексиконите...ето и надписа:
|
