Черганово, това за нас е пътнишкия влак от централна гара София, който чакахме цяла година. Вечерта, преди да заминем, с брат ми си мислехме, че не ще можем да заспим от желание да сме вече пристигнали. Купето с непознатите, които казваха винаги: "каква нежна и млада майка, а такива пораснали деца"!. Искрите от черния локомотив, които ни влизаха  в очите, търкахме ги с шепи и отново главите ни бяха навън. А всяка гара, макар и малка, я записвахме, защото ни приближаваше до нашето лято, изпълнено с такива важни събития. Всичко бе отрано премислено и преживяно, и макар че не се случваше така, както си го мечтаехме, бе още по-хубаво.

   Аз бях момчето от Голямото село-с топката. Тази кожена топка , която събираше децата дори и от крайната махала, в центъра, пред чешмата на голямата зелена поляна. Защото бе една за всички, топка с надуваем плондир, груба и тежка, но пък така кротка в краката ми - бях най-добрия. И затова всички деца ме обичаха. А когато се затичвах, вихърът покрай мен изоставаше и не можеше да ме стигне. Краката ми бяха леки, силата в гърдите ми никога не стихваше, исках още и още. Нямаше кой да ме надбяга, летях с добротата си , обичах  всички.

   Брат ми беше друг. Сдържан, моите емоции му бяха чужди. На прегръдките ми отвръщаше с досада. Но аз знаех, че държи на мен и това ми стигаше. Все още малки бяхме, заедно скочихме върху едно пораснало момче, което ни дразнеше. Бяхме заедно и това ме правеше уверен и силен. После той с книгите си, аз с топката , събирахме се когато ни водеше някъде далеч,сякаш винаги е бил там и знае какво ни очаква. Беше лидер, сам , но винаги уверен в решенията си.

    Съботите чакахме с нетърпение. Тогава с прашния рейс на площада, до църквата, посрещахме братовчедките си. Бяха толкова красиви и модерни, понякога исках да съм винаги с тях. Как е любовта, ни питаха те, сякаш нашите момчешки тела бяха готови за това. Малко се плашех от тези въпроси: не закъснявам ли вече, дали ме харесват момичетата? Та аз съм хубав, защо не ми се случват такива неща? И как ни гледат с превъзходството на своите  две-три години в повече, та това е много време, на тях всичко им е ясно.

    Най много обичахме да ходим в Казанлък. Оставахме там за десетина и повече дни, измити от селския прах, докарани с чистите дрехи и леките сандали, излизайки надвечер по "движението" , люпейки семки. Винаги имаше познати момичета покрай нас, чувствах как ми  се стяга дъха от тяхното присъствие. А лятното кино изгледано и на изхода с желанието да  си вече голям, да можеш всичко, без да знаеш какво е то…И летния двор с неузрелите кайсии, но нали сега трябва да бъдат откъснати, сега сме заедно и го искаме, защото ни е забранено. Тъмно е, няма кой да ни види и утре е толкова далеч…

    Играехме в театър. Бяхме сами всичко: режисьори, артисти, реквизитори, дори късахме билетчета и то срещу левчета, та лятното кино е така близко и филмът красив и вълнуващ. Публика разбира се че имаше и то най вярната и обичаща ни - нашите родители. Я как са го измислили децата, та кога толкова са пораснали. Помните ли " Хитър Петър"? Естествено  че брат ми в главната роля, хем хитър, че и на всичкото отгоре и Петър. А баба Марийка, ролята си идваше с името. Малката Цеца не е вече толкова малка, повече красива, за да е за тази нейна роля, но  тя ще се справи, каквато е кокетна няма да й е никак трудно. Накрая аз, кръглия в лице като питка Настрадин Ходжа, вечно засмян и оставящ се да го излъжат.  Просто щом така им харесва, нека да им доставя удоволствие, да се радват, аз си имам  вятъра, с него ще си меря силата.

    И така лятото си отиваше. Ние вече бяхме пораснали, видимо не, но го чувствахме. Резките на селския праг ще чакат и ще ни кажат другото лято, че още растем. Гуменките са вече скъсани, раните по колената заздравели, топката охлузена, но жива и колко приятели покрай нея.  Букетът с цъфналите хризантеми, носещ за малко това лятно щастие, кратките сълзи на майка ни, свареното пиле с поръсения червен пипер и завито със синя кърпа от баба ни, за да пази топлината до София. И така до следващата година.

     А топлината на спомените? На нея нищо не й трябва, тя не изстива и е в нас завинаги.