Мдаа! Помня каква еуфория бе, когато се сдобихме с един такъв от червените. Ще кажеш, че ни е дошъл редът за Лада-та - голяма радост. Предишният беше някакъв неугледен и без определен цвят, а този - лъскав, нов, червен! След години се появиха и първите с бутони, пак българско производство. Тогава въобще и не помисляхме за носталгия към шайбите. Какви ти шайби, виж - този е с бутони и писукат като ги натиснеш... Помните ли този виц:
- Ало, 444444 ли е?
- Да, кого търсите?
- Може ли да се обадите на Бърза помощ... ще ви кажа моя адрес - да дойдат колкото може по-бързо.
- Ами обадете се Вие бе, господине - имате телефон!
- Не мога - проблемът е, че показалецът ми се е заклещил в четворката. 😄

Ееее, как! Уличните телефони са си класика в забавленията. Аз си знаех даже номер как да се обадя без пари. Но да се върнем на домашния телефон. Най - много обичах да набера "190" и да слушам приказки. 🥱

За мен първите спомени от телефона са болезнени. Била съм доста малка, щом помня долната страна на полицата, върху която е стоял толкова високо над мен. Също много добре помня шнура и дърпането и как нещо твърдо ми пада на главата. От мен да знаете, това бакелитовите черни телефони са тежка работа... Като видях подобен в статията всичко си спомних, чак ме заболя )))
А разговорите с часове, със съучениците, с които преди малко сме се разделили? До ден днешен с мъжа ми се чуваме през деня за щяло и нещяло, а с най-добрата приятелка - всяка вечер.

А аз и досега не обичам да говоря много-много по телефона... Някак си много анонимно ми седи. Е - разбира се върши се работа, но както казва един приятел "Откакто купих на жената  GSM тя все си е у дома!". 😄

Всъщност имаше нещо от детството, което помня едновременно с любов и чувство на собствен героизъм, защото изключително много мразя да чакам... А именно междуградските разговори! Особено като ходехме някъде на курорт и трябваше да се свържем с дома! Всичко започваше с нахлуването в местната поща, където е пълно с такива като мен и някой от родителското тяло. Следваше дъ-ъ-ълга опашка, за да попълниш на едно такова особено листче поръчката и номера за разговор. (Спомням си, че изключително много се държеше отбелязването за чия сметка се провежда разговорът! При ония символични цени... Е-е-е-ех!) И започваше  Чакането! Час-, час и половина, два... Докато не чуеш заветното отегчено провикване: "За София, номер 89-... в еди-коя-си кабина!" И - насреща мама или баба с милите си въпроси и наставления.  Но да се върнем на Чакането... Баба ми (а най-често бях с нея  - дали в Хисаря, където имахме роднини и пощата беше особено стара, дали по морето), всячески отказваше да ме пусне да си спестя висенето, което предварително си знаехме колко е дълго, играейки с другите Чакащи деца... Интересно, но и техните баби и майки - също! В очакване на магията, да се освободи "линията" ние седяхме, хванати здраво и само си разменяхме съчувствени погледи, пълни с обещания за много игри. Е - от време на време поглеждахме с копнеж и към заветната кабина, откъдето след малко (или много) щеше да се чуе любимият глас. Но ни държаха изкъсо. Аз понеже съм си от малък furious, все намирах начин да се измъкна за ужас на баба ми. Но след няколко търсения дори и тя спря да се притеснява за мен. Защото ме намираше все на едно и също място - зяпнало да гледам в ръцете телефонистката. А тя с магически движения вадеше едни златисти вълшебни накрайници от определена дупка на чудото наречено "ТЕЛЕФОННА ЦЕНТРАЛА"  и мигновено ги пъхваше в друга. И непрекъснато повтаряше в скоропоговорка някакви шамански думи в едно доста сложно съоръжение, което и висеше пред устата. Е - може би именно тази ми любов към техниката от дете ме докара до пустото компютърно инженерсто по-късно - не знам. Знам само, че беше магическо обаждането от един в друг град!

Това, че не обичам да говоря по телефон, обаче по никакъв начин не ме спираше да изучавам и ползвам всички начини да се говори без стотинки, някои от които са приложими и до днес:

А) Жетон на конче - в 80% от случаите вършеше работа с най-старите руски апарати, при които монетата се пъхаше ребром отпред. Говориш, издърпваш и си прибираш "вечната" монета. В останалите 20%, обаче, конецът се късаше и телефонът се задръстваше. Което водеше до два различни сценария - или цялата махала се изреждаше да говори по "безплатния" телефон, или никой не говореше, с ругатни се търсеше друг апарат наблизо, а задръстеният престояваше унило в очакване на техника...
Б) При "по-новите" (някъде около 80-82 г.) апарати с вертикален тракт на монетата, незаменим уред (който ставаше и за всички асансьори с монета) беше "заетата за малко" дълга пила за нокти на мама. Работеше безотказно!...
В) Най-добрият начин, обаче, който и досега върви за телефони с МЕХАНИЧНО прекъсване на линията, беше почукването по вилката. Тъй като набирането ни беше изключително импулсно, а не тоново, само трябваше практика. Самата телефонна шайба прави това - прекъсва в определен ритъм линията, толкова пъти, колкото е цифрата, която си навъртял... Е - когато го осъзнаеш и особено, когато се сблъскаш със специалните "учрежденски" телефонни апарати без шайба (трябва да им намерим снимка) по неволя започваш да мамиш Държавното, Партийното и Профсъюзното ръководство, както и лично шефа си, почуквайки по вилката с усмивка на лице. Какви виртуози на почукването имаше, е-е-ех!... 😁

Стихове за телефона (по памет)

Две кибритени кутийки
омота с конец Антон
и като по чудо - в къщи
най-модерен телефон.

От едната стая Иво вика:
Ало! Кой е там?
Весело Антон отвръща:
Никой, братче. Тук съм сам!

Добавих още снимки след картинните коментари на Вили и Надя. За онези магични неща, с които се осъществяваше връзката. Снимките са от музея в Златоград.

Имахме този червеният. Постоянно го наобикалях и се правех че говоря по него с някой. Сега обаче... не обичам да говоря по телефона. Тогава беше голяма еуфория. 

А като бях вече по-голяма на 7-8 грабвахме с приятелите указателя и въртяхме на избран номер и говорехме детски щуротии като

"моля изкарайте си слона от балкона, защото ми изяде фикуса"  🤣

На мен любим номер ми беше 180 - ТОЧНО ВРЕМЕ!

Ще бъде 14 часа 38 минути и 40 секунди! ТЪННН!
Ще бъде 14 часа 38 минути и 50 секунди! ТЪННН!
Ще бъде 14 часа 39 минути и 0 секунди! ТЪННН!

И все се чудех, чий е гласът на жената, която съобщава колко ще бъде часът и се чудех, как тази жена издържа толкова дълго време да седи пред микрофона да говори едно и също, с една и съща интонация и така... до безкрайност!

Krista, мисля че това с подухването в микрофона е някаква градска легенда. Така, както го описваш, свързването най-вероятно е ставало с номератори като на снимките от музея в Златоград. Когато се вдигне слушалката, за да се заеме линия, на телефонистката й светва лампичка и тя се обажда на абоната. И го свързва с другия номер. Това става с едни шнурове, разбира се трябва да изпрати повикване на другия номер, за да разбере той, че е търсен. Това става с едно ключе.
Приказките по телефона бяха с номера 173 и 177. Имам запазен телефонен указател от 1998 година, 🙂
tkpopov, а благодареше ли на леличката? Мои колежки са ми разправяли, че техните деца казвали "Благодаря" на леличката с точното време, 🙂

О, дааа! Винаги бях благодарен, но и до ден днешен се чудя чий е този глас!

Хаха,с това благодарене на леличката за "Точно време",се сетих в последните години,че смениха номера на справки.Майка ми звъни на 122,но оттам се включва електронен оператор или там както се казва: "Номерът   справки вече е 144". И майка казва "Благодаря!" 🤣 Голям смях падна...

Вкъщи в коридора все още стои черният бакелитов телефон ,гордо ,гордо се е изпъчил.Не че някой говори по него де (щото много ,много не се чува оттам) но пък звъни като за световно,чак съседите от първия етаж го чуват,а не като тези сега дето звънят едно "дискретно"😄

Tony0808, такъв телефон ми е падал на главата! Затова сега пазя домофона с голямо уважение ...
Гласът на 180 (точно време) беше на една от тогавашните ТВ говорителки.
А баба ми веднъж поръчвайки събуждане (май 142) откровено си попита :
"приспиване ли е?))))

Аз пък, като започнах за пръв път работа, попаднах на страхотни колеги и по цял ден се чудехме (точно като децата) какъв майтап да спретнем. Моят номер беше (понеже по него време работех на телефонната централа) да набера например рецепти по телефона (191 или 181 - не помня точно ) и да го прехвърля на някой нищо не подозиращ колега. Скъсвахме се от смях, докато стане ясно, че от другата страна гласът е на запис.

Когато ми беше скучно го отварях и търсех хора със смешни имена - и до ден днешен си спомням "Фъртункова", например:). Сещам се и за приказки по телефона - абсолютно забранено от мама и естествено заради това още по-интересно.
С благодарности на Надя за съдействието.

Какво ти, този указател беше нашият едновремешен Фейсбук  😏 Беше революция като излезе - телефонен указател на ДОМАШНИ ТЕЛЕФОНИ!!! Трябва ти телефон на някой, в който си влюбен... На момчето от съседния клас - знаеш му бащиното име и фамилия... И тогава започва истинското разследване на страниците на указателя, защото телефонът се записваше в указателя на името на този, на който е регистриран. Обикновено баща ти, понякога на майките или друг - ако родителите ти са разведени... Или майка ти е с моминското си име... Имаше вътре и адрес по местоживеене - та като бонус ти става ясен и адресът на обекта на обожание... Татко например, беше единственият с това първо име на тази фамилия... А на една приятелка всички с нейната фамилия в указателя й бяха роднини - просто имаше непопулярна фамилия. Дори помня, че се криехме от родителите си като ровехме с моята приятелка в указателя, защото беше ясно, че има нещо зад тоя нездрав интерес към него :)))) А и не всеки телефон можеш да намериш там, защото включването в него беше доброволно - обаждат ти се от БТК или всъщност както се казваше тогава и ти си даваш съгласието да те включат. Трябва да питам татко дали не се е подписвало нещо като декларация, защото на онези времена се съмнявам да е ставало само с питането по телефона "Искате ли?" и с отговора "Да". А мисля имаше и срок, до който да се включиш.