|
Трябва да съм била в „индианския" ми период, значи четвърти/пети клас. Четях „Синовете на Великата мечка", „Винету" и прочие и исках да спасявам индианци. А в по-практичен план – куче. Е, исках и кон, но тази ми мечта така и си остана неизпълнена, защото конете струват скъпо, по хиляда лева, а и няма къде да го държим. Но куче получих, за две седмици.
Бари беше син или по-скоро дъщеря на Лили. Кучетата на лозето тогава бяха две, Лили и Бисер, кръстени на любимите певци на баба. Двойката безспорно беше гласовита, а иначе проскубано-кафеникаква и зла. И с право – бяха кучета пазачи, отраснали на сух хляб, за да не се разглезват. Пък и тогава нямаше кучешка храна.
Освен с проклетия Лили се отличаваше и със завидна плодовитост и в един прекрасен сивкав ден дядо се появи в къщи с две кутрета. Може да му бе омръзнало да мрънкам за куче/кон или просто да не бе успял да ги пробута на съседите, но остави животинките въпреки протестите на нашите. Аз си заплюх по-голямото кутре, бяло на ръждиви петна, а кафеникавото великодушно отстъпих на съседчето и тогава моя най-добра приятелка. После цял ден измисляхме имена и строихме къщичка, от летви и найлон. И в двете занимания ударихме на камък и нашите за отмъщение викнаха дядо. Той постанови, че кученцата всъщност са женски, но няма лошо да имат мъжки имена. И тъй като бе човек практичен, набързо им пригоди за дом един стар бял бюфет, който изрови от мазето.
Дотук добре.
Кошмарът започна през нощта. Кучетата виеха, та се късаха, от мъка по майка си или наследствена проклетия, така и не разбрахме. Към шест скимтенето прерасна в кресчендо и нали много искаше куче, нашите ме изритаха да се оправям с питомката си. Ритуалът щеше да се повтаря всяка сутрин – аз, полусънена, зъзнеща в бялата си нощница на цветенца кретам по стълбите с паница хляб. Същото прави и съседката, която трябваше и да прескочи дървения „комшулук". Намирахме любимките си полу-задушени, с увити около колчето синджири. Но пък махането на опашките, радостта... Абе, почти си струваше.
Тук малко пояснение – живеехме под наем към „Жилфонд", в един двор с още четири семейства, които ни гледаха грозно и злобно подмятаха, че само мъчим животинките. Така ли!?! След цял ден обикаляне си набавихме кожени каишки от едно миризливо дюкянче на пазара. Логиката предполагам беше да изведем кучетата на разходка, с което да им осигурим внимание, гимнастика, отдушник на чувства и хм... сещате се. А и за какво ти е куче, като никой не го вижда.
А нашите ги видяха и още как, нищо че ги разхождахме по тъмно, след училище. Палетата абсолютно отказваха да се движат, камо ли в избраната от нас посока; тръгнеха ли пък, не спираха. Изходът беше или да се откажем или да ги задушим, до гениалното откритие, че сестричките винаги се движат в пакет, след жива стръв. И така достигнахме до следния компромис – аз/съседката здраво увиваше каишите за китката си. Другата хукваше напред. Малко начална преднина и Nothing can stop us!
За упражнението обаче бе нужна дълга, права улица, а единствената такава в близост минаваше по реката, покрай централните казарми. Или: късноесенен полумрак, две спринтиращи хлапета, едното кука, другото трътла и две също трътлести окаляни палета. Кучетата вият и скимтят, войниците дюдюкат и подсвиркват през телената ограда, ние се правим, че не чуваме и тайно си се кефим на вниманието...
Издържахме две седмици, после при все сълзите ни дядо отнесе кученцата. Моето остана на лозето и впоследствие стана звяр за чудо и приказ. Правехме си кросчета, които Бари учудващо бързо започна да печели, а после четяхме Джек Лондон под един сух бадем. Погледът в онези кафяви кучешки очи е най-близкото до сбъдната мечта от детството. Виж, с близането и с окаляните лапи така и не свикнах, а и по книгите не ги споменаваха, значи се преструвах, че не ги забелязвам.
А на съседката впоследствие взеха друго куче, и още едно. Малко не беше справедливо, но и аз вече бях на друга вълна.
|
