|
Недовършен опит за роман-фентъзи, който започнах преди около 2 години. Накратко: при особени обстоятелства 35 годишният компютърен работник Дарин и тийнейджърът Косьо попадат назад във времето точно в 1985 година. Хлапето, отраснало в света на интернета, джиесемите и постоянната икономическа криза, трябва да се адаптира в обстановката на социализъм, чернобяла телевизия с две програми и строг училищен режим. Дарин има възможност да попадне в света на детството си и да се срещне със самият себе си в 12-годишната си възраст. Глава първа
магазинчето за закуски
Момчето беше на около 12 години. Стоеше на отсрещния тротоар и любопитно зяпаше към човека, облегнал се на перваза на изоставената будка. Дарин усети, че настойчиво го наблюдават и като се усмихна приятелски подхвърли:
-Чудиш се какво правя ли? Ами опитвам се да накарам продавачката да отвори.
-Не съм толкова малък, че да ме лъжете по този начин. Това е само една празна будка, в нея отдавна никой нищо не продава. Вие сигурно сте решили да я откупите за старо желязо.
-Аз пък ти казвам, че това си е съвсем истинско магазинче за закуски. Имам и доказателство, ако се приближиш, ще ти го покажа.
На хлапето явно му стана забавна шегата на възрастния и се приближи.
-Но първо ще се хванем на бас. Ако това не е никакъв магазин, както твърдя аз, ще ми купиш от отсрещния истински магазин един шоколад.
-Съгласен. Ако обаче, както твърдя аз, това е истински магазин, то ти ще ми свършиш една услуга.
-Добре де, но условието ще е, ако е магазин, до половин час магазинерката да отвори и да си купим нещо.
Хлапето не се стърпя и се разсмя на глас. Дарин го погледна с някакво снизходително изражение и потвърди:
-Така да бъде! До половин час ще си купим оттук някаква закуска и ако не се получи, ти ще ядеш шоколад. Я се приближи и погледни прозорчето. Какво виждаш на него?
Хлапето го изгледа неразбиращо.
-Какво да виждам? Това е просто рамка на вратичка, от която продавачът подава стоката и взема парите. Стъклата са избити... ами няма нищо особено.
-А не виждаш ли катинара?
-А, наистина! Колко смешно! Вратичката е заключена отвътре с катинар. Като че някой ще се опитва да я отваря. Просто са забравили катинара, когато са опразвали будката, нищо особено.
-Може да са го забравили, а може и да не са. Ти гледал ли си "Нарния"?
-Гледал съм го. Супер филм! Даже и книгата съм чел.
А така! Сега ще се разберем вече. Нали си спомняш оня гардероб? Децата влизаха в него и се озоваваха в съвсем друг свят, така ли беше?
- Точно така. Е, та какво?
-Ами какво! Тук е същото.
-Къде тук! Не разбирам нещо шегата. Ей, не се опитвай да се измъкнеш от баса с разни номера!
-Нищо подобно. Басът си остава, само че след малко ти ще го загубиш. Значи аз твърдя, че това магазинче е като оня гардероб от "Нарния".
-Абе чичко, тия номера вървят само при децата от детската градина. Аз съм ученик в 5-ти клас. Филмът за Нарния много ми харесва, но всичко в него е измислица. Такива неща като вълшебни шкафове и приказни земи не съществуват. Кажи си, че не ти се ще да дадеш шоколада.
-Там е работата, че .. Я най- напред да се запознаем. Ти как се казваш?
-Косьо. Константин де, но ми викат за кратко Косьо.
-А аз съм чичо ти Дарин. Поддържам компютърното оборудване на училищата. Това отсреща твоето училище ли е?
-Да, тук уча. Аз съм те виждал да идваш в компютърната ни зала. Сигурно е много хубаво да работиш с компютри? Аз като порасна също ще стана компютърен специалист.
-А така! Значи колеги ще бъдем? Ама ти да не би само заради игрите, а?
-Е, не само заради тях, макар че игрите са най-интересни. Но аз искам като порасна да направя компютър, който може сам да мисли.
-Изкуствен интелект! Не е лошо като идея, само че най-добре да измислиш начин да накараш хората сами да си напрягат мозъците.
-Ами че те си ги напрягат и без мен.
-Де да беше така! Хората, особено възрастните, въобще не искат да мислят. Докато са деца имат разни хубави идеи, а после нещо оглупяват и вече не могат да мислят за нищо свястно.
-Само че, чичо Дарине, трябва да те предупредя, че вече изтекоха 20 минути. Така че ако до 10 минути не отворят магазинчето - Косьо се усмихна ехидно при тия думи, - аз печеля баса.
Дарин се усмихна някак тъжно и с особен тон изрече:
-Има неща на света, които са невъзможни да станат, но от това - ще се случат или не - зависи съдбата на може би цялото човечество. Всъщност хората са определили като невъзможни много неща, които са съвсем възможни, но за да бъдат осъществени се изисква особена мъдрост.
-И каква е тая мъдрост?
-Това ти знаеш по-добре.
-Какво знам?
-Ами това което е истински мъдро. Да си мъдър не значи да умееш да направиш свръхмодерен компютър. Мъдрост е да виждаш нещата каквито са, да задаваш правилните въпроси. А това го могат само децата.
-Добре, а как тогава ще направиш тоя запустял магазин да стане изведнаж работещ?
-Понякога и възрастните могат да бъдат мъдри. Това става, когато те много, ама много съжалят, че са възрастни и поискат също така много да станат пак деца.
-Абе не знам кой е мъдър и кой глупав, ама ти ще купуваш шоколад.
-Почакай още малко. Значи, както казах, трябва много, ама много да поискам отново...
Дарин се извърна към вратичката на будката и похлопа по металната рамка.
-Не може да не стане. Време е да се случи. Ей, ще ми даде ли някой две локумени вафли и лимонада?
Неочаквано нещо отвътре се размърда и точно така, както се сменят кадри на екрана на телевизора, някак изведнъж магазинът се промени и отвътре лъснаха рафтове, отрупани с разни вафли и кифли. Нечия ръка превъртя ключа на катинара, вратичката на будката се отвори и едно пълничко, не особено симпатично женско лице, се показа на отвора и малко троснато рече:
-Локумените вафли са ми от миналата седмица, а лимонадата свърши.
-Великолепно, ах колко се радвам! Най- после се получи!
-Каквоо?- пълничкото лице направи някаква гримаса, изразяваща досада-Другарю, вие шегувате ли се с мен. Ако обичате, отместете се от опашката, щом няма да купувате нищо, днес не е първи април. Моля, следващият!
Косьо стоеше вцепенен и гледаше всичко, което се случваше пред очите му с някаква смесица от ужас и любопитство.
-Майко мила, ще припадна! Как стана всичко това?
-Момченце, ще искаш ли нещо или и ти си решил да си правиш шеги?-продавачката се подаде доколкото позволяваше пълното й тяло през отвора и погледна строго Косьо.
-Аз... аз не разбрах как така бързо влязохте вътре и въобще всичко...
-Какво, какво? Да не искаш да кажеш, че закъснявам за работа? Я го гледай ти! Няма и метър от земята, а вече на възрастните сметка търси. Казвай, ако ще купуваш нещо.
Косьо понечи да бръкнне в джоба на ризката си, за да извади пари, когато усети че със самия него нещо не е наред. Вместо тениската с щампована емблема на NBA, тялото му бе покрито от някаква странна дреха, синя на цвят, с пришита смешна бяла яка. Дрехата се спускаше почти до коленете му и беше пристегната на кръста с тънко синьо коланче. Под яката беше завързано около шията му някакво червено парче плат.
-Леле, какво е пък това? - Косьо разпери ръце и погледна с уплаха към продавачката. - Ама аз нямам такава дреха. Аз това не съм го обличал?
-Я марш от тук, хулигани такива - магазинерката ядосано се навря обратно през отвора и тръшна вратичката. От вътре се чуваше как с приглушен боботещ глас мърмори нещо. Дарин се приближи, кимна към прозорчето и като измънка някакво извинение, хвана Константин за ръката и двамата се отдалечиха по улицата нагоре.
-Е, приятел, май че спечелих баса. Но не съжалявай за твоя шоколад, сега ще ти се случат неща, които струват повече от хиляда шоколада. Разбра ли всъщност какво стана?
-Не. Нищо не разбирам. Как се навря оная в магазина и как така той изведнаж се напълни със стока? И какви са тия странни дрехи по мен, до преди малко си бях с моите дрехи?
-Ами аз вече ти обясних. Случи се както с онзи дрешник от "Нарния". Тия неща по принцип са невъзможни, но в определени ситуации...
-Ама какви ситуации? А може би това е халюцинация? Четох за тия неща, учените са измислили такива машини - струва ти се че виждаш нещо, а то не съществува. Някакви холограми ли бяха, какво ли там. Ти сигурно имаш у теб такава машинка и сега си правиш с мен "скрита камера".
- Не, Косьо, нещата са много по сложни. Направо ще ти го кажа - ние с теб вече не се намираме в тоя свят, в който живяхме до преди малко. Я се поогледай наоколо.
Косьо хвърли един поглед в страни и с учудване установи, че улицата и къщите по нея някак са се променили. Точно срещу тях трябваше да има голяма двуетажна къща. Там живееше съученикът му Гошо. Само че сега на нейно място се издигаше едноетажна къща, а пред нея вместо лъскавия опел, който имаха Гошови, стоеше някаква лада, каквато почти вече никой в града не караше. Впрочем по улицата бяха спрели много такива старинни автомобили – лади, москвичи и някакви други, които въобще не знаеше каква марка са. Нормалните автомобили някъде бяха изчезнали, нямаше нито един. В този момент от къщата пред тях излезе самият Гошо, облечен в същата смешна синя дреха и без въобще да погледне към Косьо тръгна нагоре по улицата.
-Ей, Гоше, що се правиш,че не ме виждаш бе? - Косьо му препречи пътя и го тупна леко по рамото - Абе, Гоше, ние с теб нещо сме се дегизирали като за театрално представление, а?
- Извинете момченце, - неочаквано се намеси Дарин, като доста грубо дръпна Косьо и му затисна устата - моят племенник е отскоро в града ни и се опитва да завърже запознаства.
-Като иска да се запознава, да го прави като хората. Аз не съм никакъв Гоше, а сега бързам и нямам време за запознанства.
Момчето отмина. Дарин почака да се отдалечи достатъчно и отпуши устата на хлапето, което явно се опитваше безуспешно да каже нещо. Косьо си взе въздух и ядосано рече:
-Какво си позволяваш? Да не мислиш, че като си подръжка на компютрите в училище, имаш право да затискаш устата на учениците? И защо каза, че съм ти бил племенник и че не съм от тоя град? А Гошо нещо ми се е разсърдил и се прави, че не ме познава, ама не мога да разбера... Аз наистина вече нищо не мога да разбера. Защо Гошето е със същата смешна дреха? И как така се промени всичко наоколо? Признай си, че правиш някакъв експеримент с машина за холограми.
-Не, Константине, никакви холограми няма. Това всъщност не беше твоят съученик Гошо, това е ...ти няма да повярваш, но.. това е бащата на Гошо. Само че не е още пораснал. Всъщност ние се намираме 20 години назад във времето .Попаднали сме в миналото.
-Какво?
-Няма шега.Ние с теб успяхме да отворим прозорчето на онова магазинче, което беше затворено именно на тоя ден, но преди двадесет години. Казах ти, че някои невъзможни неща се случват, ако човек ги желае от все сърце. На мен много ми трябваше да се върна назад в миналото, трябва да се срещна с едно дете. Неочаквано в цялата история се намеси и ти, и ето ни сега твърдо стъпили в един отминал период от историята.
- Не е истина, нали! Виж , чичо Дарине, ще се откажа от шоколада и дори аз, аз ще ти дам шоколад, но да спрем вече с тия фокуси.
-Там е работата, Косьо, че не можем вече да спрем.
Дарин клекна до малкия си приятел, пооправи му яката и се усмихна.
-Какво сега, не искаш ли да живееш в Нарния? Че ти даже и книжката си чел. Нищо страшно няма. На мен тук всичко ми е познато. Всъщност това е светът на моето детство. Сега ние с теб ще влезем в училището, защото докато аз върша наоколо каквото трябва, ти ще трябва да учиш. И запомни, дрехата с коята си облечен, въобще не е смешна. Това е ученическа престилка. Кажи ми сега как се казва бащата на твоя приятел Гошо.
-Чичо Светлин.
-Точно така. Само че, както видя, той не е никакъв чичо. Всъщност той ми е съученик. Искам да кажа –беше. Накратко - ти ще учиш точно в неговия клас.
-Чичо Дарине. Но нима всичко това е вярно?
-Ама аз какво ти обяснявах до сега? Това, което виждаш е самата истина.
-Но нима може човек да се върне назад във времето.
-Разбира се, че не може!
-Но тогава ние къде сме?
-Ние сме в 1985 година. Ако не се лъжа, днес сме точно 7 април 1985 г.
-Но нали каза, че не може назад във времето?
-Да, защото самото време не е нещо като пътека, по която да тичаш нагоре -надолу. То е по -скоро като кълбо прежда, която се намира вътре в нас. Ако се постараеш, би могъл да развиеш кълбото. Всъщност ние с теб в момента дори не сме мръднали от оная изпотрошена будка. Как възприема човек света - чрез мисълта си. С нея той успява да установи, че нещо се е променило в него и около него, тоест, да усети как времето тече. Но човек може с мисълта си да напусне своето време и да се пренесе в света на своите спомени, при това съвсем реално. Тогава тялото му остава там, в неговото време, а мисълта му се пренася, така да се каже, в хранилището на спомените. Не е лесно да се обясни.
-Ама аз нямам никакви такива хранилища! На мене нищо тук не ми е познато. Виж, много ти се моля, спри вече с тия холограми! Ти си всъщност от телевизията нали? Аз се отказвам, ако давате някава награда... отказвам се, разбираш ли!?
- Косьо, не съм от телевизията. Дори и на мен не ми е съвсем ясно всичко. Всъщност аз исках да пристигна тук сам, а това, че и ти се оказа в миналото... не ми е съвсем ясно. Така или иначе ние сме тук, в миналото сме, разбираш ли?
Малкото момче го гледаше с широко разтворени очи и чакаше всеки момент Дарин да се усмихне и да каже, че това е някаква шега. Гледаха се така в продължение на около една минута без да мръднат. В съзнанието на Константин все по-ясно започна да се очертава истината за това, което му се бе случило.
-Леле, ами сега какво ще стане с нас?- гласът на Косьо затрепера.
-Сега най-напред ще влезем ето тук - Дарин посочи сградата на училището, която се намираше от другата страна на улицата- и ще се се запознаем с господин... всъщност с другаря директор Трайков. И запомни нещо: когато разговаряш тук с възрастните, трябва да ги наричаш " другар" или"другарка". Защото ако се обръщаш към тях с "господин " или "госпожо", доста ще ги разгневиш.
-Ама как така? Та те не са ми никакви другари! Каква е тая глупост?
-Дааа, глупост е, като си помислиш.- Дарин се позасмя и сякаш си спомни нещо, което го накара да въздъхне.- Ще се убедиш,че наоколо е пълно с глупости. Също така има неща, които тук ги правят много по–умно, отколкото в нашето време. А сега няма какво да се бавим повече.
Дарин побутна пред себе си хлапето и двамата се запътиха към входа на училището.
|
