Вероятно повечето от вече порасналите днес хлапета ще твърдят, че никога през живота не са им подсказвали или не са преписвали. Това е почти толкова невероятно, колкото и това, никога тези пораснали хлапета да не са харесвали баничка с боза. Възрастните хора - особено бащите, особено те – имат някаква странна способност да забравят какво са правили като малки. Разбира се, тук не броим "зубрачите" и онези странни дечурлига, които се въодушевяваха да бъдат отговорници, ръководители и други подобни.
Тази статия, обаче, ще се концентрира само върху "пищовите". Те бяха нещо много специално – изискваха предумисъл (звучи като казано от прокурор)! Трябваше предварително да седнеш и старателно да изработиш "оръжието" си: да решиш какво да включиш в него; внимателно да планираш къде и как да го скриеш; кога да го извадиш и начина на използването му. Тъй че, в тази дейност успяваха деца, притежаващи силно развито стратегическо мислене, ловкост и изобретателност. Нещо средно между Александър Суворов, Роберт Уден (той си е най-великия фокусник на всички времена, въпреки че, малцина знаят това) и Томас Алва Едисон.

Още от съвсем дребен съм си имал проблеми, заради така нареченото чувство за чест и достойнство. То е характерно за повечето малки хора - при големите, според наблюденията ми е изключително рядко (не броим филмовите и литературни герои).
Именно заради чувството за чест ми намалиха поведението в шести клас, като преди това едва не докарах до инфаркт учителката си по български.
Когато бях хлапе много обичах височините. Без някаква особена причина. Да обичаш нещо, само защото го обичаш, е пак въпрос на чест. Сред забавленията ми, свързани с височини, беше катеренето по върховете на дърветата (страхотна гледка се открива оттам), обикаляне по парапета на покрива на блока или парапета на някоя тераса и упражнението "висене от прозорец"...