В малкия провинциален град, от който съм родом, има една улица, която води извън града право в дебрите на Стара планина. Минавайки по нея, любителят на планинските разходки едва ли ще забележи двора със старата 60-годишна сграда в самия край на града. И наистина, за какво да се обръща внимание на някакъв грандомански социалистически строеж, при това умело скрит зад високи смърчове. А отпред вече се показват прелестите на обраслите с букови гори склонове на Балкана. Както се пее в една песен,  по-хубаво нещо от планините са само ония планини, на които човек все още не е бил. И аз съм заклет планинар, но има, струва ми се, нещо по-хубаво дори и от необходените от мен планини. Всъщност - направо да ви кажа - няма нищо по-хубаво на тоя свят от децата. Дори и планините са по-долу от тях.
Сградата, за която става въпрос, е Домът за деца, лишени от родителска грижа "Люба Тенева" в града Берковица. Не помня вече кога за първи път влязох тук. Помня обаче как ме посрещнаха. През отворения портал на двора се слиза по разнебитени циментови стъпала. До входа на Дома води пътечка, постлана със стари циментови плочки. От двете страни на пътеката се зеленеят поляни с дървета и беседки. Там бяха децата. Съгледаха ме веднага, щом станах на портала, и се спуснаха към мен. Приличаха на животинчета от занемарен зоопарк, които провират муцунки през клетката, щом се появи някой от редките посетители, с надежда да  получат някоя вкусна бисквитка. "Бисквитката" в случая бях аз. Наобиколиха ме, хванаха ме за ръце, да ме "водят", едно-две ме прегърнаха... А в очите им една такава НАДЕЖДА, една такава..., от мрамор да е сърцето на човек, пак ще се размекне. "Ти си дошъл да бъдеш татко на някой от нас, нали?"- никога няма да го забравя този въпрос. Запита ме едно от наобиколилите ме деца и тонът, с който зададе въпроса, беше така детински уверен, че отговорът ми по никакъв начин не можеше да бъде "не". Детското ято ме вмъкна в сградата, понесе ме по един дълъг коридор, после по някакви стълби  и накрая ме "достави" пред врата с надпис "Директор". Всъщност именно директора търсех. Т.е. директорката, Анелия Петрова. А иначе - "nelka" от "Нашето детство" - един от първите щедри дарители на проекта ни. Подари ни още в началото на сайта папка с пазените от нея двайсет години вестници "Септемврийче", "Другарче","Славейче"... Пак тя по-късно взе интервюто от Павел Попандов (Слави Фотев от "Васко да Гама от село Рупча").  А иначе Нели е педагог. Зад гърба си има няколко осъществени проекта за работа с деца, една фондация (пак беше нещо за деца), един "Детски център". Въобще Нели е берковската Мери Попинс. Съгласи се (наистина я молеха за това) да стане директор на Дома след поредния скандал там (няма да го коментирам), след който предишната директорка беше уволнена. Накратко: след като една година "Мери Попинс" се бори с нечовешки усилия за по-добър живот на 60-те деца в Дома (резултати: няколко западни фондации-спонсори, около 60 000 лв. дарения, "ЧРД"-партита, екскурзии с децата...), накрая някой чиновник "от горе"реши да я глоби и изпъди... За тая простотия не ми се пише. И без това с  админ Влади достатъчно изпонаписахме навремето.
"Простотията" беше повода да дойда за пръв път в Дома. После идвах втори път, трети... Нужно ли е да ви казвам, че децата могат всичко? А най-главното - могат да направят щастлив който и да е възрастен. Достатъчно беше Диана* да ми се усмихне, Камен само да ме погледне с доверчивия си поглед... Калина ми рисуваше принцеси с големи сини панделки и надпис в долния ъгъл: "За Дани".

 

 

 Нищо не струва за мен "Мона Лиза" на Леонардо пред тия флумастерни Камелини принцеси! Мила така хубаво ми рецитираше стихотворения и никак не се притесняваше, ако се обърка (На Новогодишната програма в Читалището се запъна на втория куплет и обяви на цялата зала:"Я пак отначало". После стоически изрецитира при всеобщия смях на публиката цялото стихотворение и с победоносна усмивка се поклони на бурните аплодисменти). Е,понякога се случват и проблеми. Например когато пътувахме с децата за Коледно представление в София (ама насред площад "Славейков" я изнесохме тая програма), почти всички  ги хвана "морска болест". Като се започна едно повръщане по лъкатушните завой на Петроханския проход... Калина (седеше на седалката до мен) пълни три пъти пликчето и го препълни , та вече се чудех за четвърия път дали да не й поднеса шапката си. А как само ме спипаха в първия ден на новата 2008 г. Рано-рано насред центъра ме наобиколи цяла сурвакарска група деца от Дома, а портфейлът ми съвсем празен (защото Новата година я празнувах с тях и паричките отидоха за разни подаръчета :)

 

 

. И още да ви разказвам - как ходихме при старите хора от село Бистрилица, за партитата в централната градска сладкарница, за блога на Дома, дето го направихме с Влади, за Васко, който спаси Дома от закриване (с негова помощ Нели отиде чак в Лондон и се върна оттам с един куп пари за децата). По няколко пъти в седмицата ходех в Дома. Децата свикнаха с мен и аз с тях. Когато детето свикне с някой възрастен, в знак на доверие му открива най-ценните си неща: любимата играчка, колекцията от лепенки или любимия си футболен отбор. Децата от Дома ти доверяват и още нещо: колко им липсват мама и татко. За някои от тия мами и татковци е страшно да се говори. Повечето от децата имат живи родители и въпреки всичко ги обичат.За мен е трудно да си представя как може да се обичат такива хора - оставили децата си, подписващи се в графата "родител", само за да получават месечната помощ. Впрочем някои от тях са наистина зле материално. И още едно "впрочем"- и те са били някога дeца - затова и за тях ми е жал. Но децата ги обичат без никакво "впрочем". А може би единствено децата умеят да ОБИЧАТ. Без задни мисли, без баланс "приходи-разходи". Да обичат по детски безкористно. Да обичат всеки, да прощават всичко, всеки грях на възрастните да покриват с любов.
Сега си мисля, че именно тяхната обич е това, което ме караше да изминавам разстоянието от моя дом до Дома. Обичта им, която сгряваше сърцето ми така, както нищо друго не може да го сгрее. Приличах на оня великан от приказката на Оскар Уайлд, който пуснал децата в градината си и те пропъдили вечната зима в нея.
Сега живея далече от  града, за които ви разказах. Провинциалният град, в който има улица, водеща право в дебрите на Стара планина. Ако се върна там някой ден за по-дълго, ще тръгна по улицата, но няма да стигна до планината. В самия край на града в голям двор се намира Дома. Дом, пълен с деца, които могат да обичат така, както никоя планина не може. И които искат и тях някой да ги обича. Ако се случи и вие да идете там, децата ще ви забележат още на портала. Ще се скупчат около вас като зверчета от занемарен зоопарк, които чакат да получат... не, не бисквитка. Обич за обич.

 

 

 

 

 

 

 

-----------

 Децата на празничната коледна програма 2007 г. пред Столична билблиотека, София.

 

Новогодишното представление в детски център "Камбанка", Берковица.

 

Демонстрация пред "медиите"(т.е. пред чичо Дани от НД) на новогодишни картички - собствено производство.

 

Децата като артисти. Спекаткълът "Червената шапчица".

*Тук и по-надолу имената са сменени с псевдоними