Живяла съм по малко почти във всички гарнизонни градове на България. Не чувствах кой знае каква разлика. Около нас живееха все същите офицерски семейства. Играех с все същите деца на военни.
Бях на 6 години когато ни преместиха в Кърджали.
Един ден тръгнахме с мама и леля Цветкова към пазара. Не ми разрешиха да тикам количката с нейното бебенце, защото на пазара било тясно и съм блъскала хората. Разсърдих се. Освен това най-вероятно съм се отегчила и съм се изморила, та помня, че седнах на бордюра на тротоара до една възрастна кадъна, която продаваше боза от един гюм.
- Искаш ли бозичка, кузум?
Исках.
Няколко пъти.
После бозата свърши. Бабата взе да се тревожи и ме поведе из пазара да търсим мама. После ходихме да търсим къде живея...
Аз огладнях и отидохме в къщата на бабата. Беше дълга едноетажна сграда насред огромен двор, където имаше съвсем истинска (макар и счупена) каруца и истински живи кокошки. Бях във възторг от огромната порта и високата ограда с керемиди. Петелът се беше покачил чак най-отгоре и аз от сърце му завидях. Върхът на радостта ми бяха две дървета с любимото ми лакомство - узрели "барабонки" - черна и бяла черница. Земята беше осеяна с плодовете и аз понечих да си хапна заедно с кокошките, но бабата не ми разреши. Обеща по-късно да ми набере от дървото. Внучката на бабата си беше подредила "къща" върху счупената каруца и аз начаса се покатерих при нея. Куклата й много приличаше на моята Мими, но се казваше Халиде и имаше дълга до земята рокля. Питах защо и момиченцето срамежливо ми отговори:
- Защото с къса рокля е неприлично.
Онемях и започнах да придърпвам надолу своята рокля - пъстра, весела, цялата с къдрички и воланчета, но... къса. Много къса. Съвсем къса... И чак тогава се огледах - всички жени в двора бяха облечени с дълги сини ученически манти, а под тях - шарени шалвари.
За щастие ни извикаха в къщата да ядем мекици. После се стъмни и огромната порта се отвори - прибраха се от работа дядото, таткото и чичото на момиченцето. Моята нова приятелка изтича да ги посрещне. Чух я да казва на дядо си "деде", обаче после нещо се обърка и нарече татко си "баба", а той изобщо не се обиди. Вместо това всички я милваха по главата. Мъжете седнаха угрижени на миндера в единия ъгъл на стаята и тихичко започнаха нещо да си говорят. Бабата и майката на момиченцето пък тихичко шетаха около печката, а ние двете се забавлявахме да пъхаме вътре дърва. Никакво радио, никаква музика и никакви новини. Таткото дори не си прочете вестника!
Ето тази тишина и този шепот съм запомнила най-ясно. Когато дъждът затропа по керемидите, в стаята той се чуваше като препускане на цяло стадо буйни коне. Стана ми тревожно без причина. Чичото на момиченцето излезе и повече не се върна. Не знам защо това ме изплаши и седнах до малкото прозорче да го чакам. После огромната порта на двора зейна и вътре влезе
военен джип. Фаровете му осветиха къщичката. Бабата избърса ръцете си в престилката и ме поведе навън. Дъждът се лееше като из ведро и тя ми покри главата с плетеното си елече, докато чакахме татко да се приближи - огромен в светлината на фаровете зад гърба му. Той се наведе и целуна ръката на старата жена, която беще заслонила моята коса от дъжда.
- Не се тревожи, майко - каза татко ми и побърза да ме отведе на сухо в колата.
А аз се зарадвах, че си имам трета баба - кадъна.
- Утре пак ще дойда да ми набереш барабонки, бабо - обещах й аз с цялото си сърце.
Години по-късно разбрах, че цял ден са ме мислили за открадната. Какъв късмет, че тогава хората още не са били измислили страшната дума "отвличане". Имало някакви "събития" по турската граница и помислили, че моето изчезване има връзка с това. Обаче чичото на момиченцето бил достатъчно смел да отиде направо във военното подделение и да обясни, че в дома им има изгубено от сутринта дете на офицер.
На другия ден вкъщи дойде един странен чичко, който дълго ме разпитва дали наистина с бабата сме обикаляли да търсим мама и нашия блок. Уж си говорим за имената на куклите ми и току пак ме пита: "Ама наистина ли...?".
Накрая мама му обясни, че аз още от две-годишна все "се губя" - в Плевен, в Разград, в Бургас... Изглежда защото се местехме непрекъснато в непознати градове, не успявах да запомня новите адреси. Но винаги успявах да се измъкна от мама и да тръгна на пътешествие.
Ох, не ме питайте дали хората, които приютиха и нахраниха такава беладжийка като мен, не са били тормозени от властта?!

Не знам. Иска ми се да вярвам, че баща ми не го е позволил. Но казват, че няма добро ненаказано и аз никога не съм била спокойна, когато се сетя за баба кадъна, за нейната внучка и за куклата с дългата рокля.