Ще започна от там, че моят учител по български и литература и рисуване дойде у дома, за да ме смъмри пред родителите ми, че провалям часовете му със странни приумици. Както вече споменах, отложих хепиенда на един разказ в неговия час. Явно много ми беше ядосан, но после ядът му поохладня и той дружески се настани до масата, за да се почерпи с диня. И точно по Бай Ганьовски започна:
- Ама, тя е много сладка, вие от къде сте я купили?!
- Абе, и аз днеска взех от Мага /магазина за плод и зеленчук носеше съответно името на продавачката, както и другите подобни/, но не е същата, хич не е сладка?!
- Мъъ...! Чудесна е!
- Уж ги избирам, ама нещо не мога да уцеля.
Цялото това хвалебствено слово бе съответно озвучено с мляскане, посърбване и гарнирано с ръкомахане.
И така почти я преполови сам. И на тръгване от неудобство пред хвалебствията за динята, мама му сложи останалата за вкъщи в пликче.
Така се разминах дори с обяснение на случая. После дълго си спомняхме този случай със смях.
А, то дините наистина тогава бяха други на вкус.