Препрочетох днес статията "Шоуто трябва да продължи" на Калата. И реших, че е време да споделя своите спомени от музикално-сценичната дейност в 12-та ЦДГ.

 

Тъй като се научих (по-точно баба ме научи) да чета много рано, партиите на разказвача не ми мърдаха - факт, с който особено се гордеех. Имах чувството, че задавам тона на цялата постановка, и тъй като тогава си падах командаджийка (това ми качество за щастие се изпари с времето), охотно стоях отстрани, казвах кой какво да прави (поне аз така ги усещах нещата) и гледах сеира на участниците.

Толкова ми харесваше да съм разказвач, че през ум не ми мина да се разочаровам, когато веднъж поради заболяване пропуснах разпределението на ролите и така Мързеливата Богданка я изигра друго момиченце. Нали и без това получих ролята на разказвача... А тази приказка, която явно е била част от задължителната програма в градините, много вълнуваше въображението ми - може би заради "битовия кът", издигнат за целта в единия ъгъл на занималнята. Представляваше огнище, а под котлето бяха нахвърляни блокчета от дървен конструктор, които представляваха стъкнат огън. Имаше черга, столчета и троянска керамика, така че изглеждаше едно уютно...

Другото, което бях пропуснала с боледуването си, беше разучаването на народния танц (явно темата на тържеството е била строго фолклорна). Нямам никакъв спомен някой да ми е показвал каквито и да било стъпки. Просто ме курдисаха на средата на лесата и... рипни, Калинке! Но явно стъпките са били съвсем прости, защото и аз с двата леви нищо не успях да объркам. А да ме тропнат точно в средата - за това беше виновна лазарската ми носия. Всички момиченца бяха с носии от реквизита на градината, само аз - в носия, изработена от баба! Риза от тънко домашно платно, боядисана в чай и обточена с широка фина дантела; вълненикът и престилката също от домашно платно, но вълнено, обточени с черно кадифе и ширити, плюс задължителните стари пари по престилката; кадифено елече и, разбира се, много лотурки и мъниста. Как да не ме сложат в средата, нищо, че не съм била на репетициите! (Чак по-късно научих лафа "Публиката не ти гледа нотите, ами как си облечен!")

На друго тържество играехме "Майчина сълза". Аз, разбира се, бях разказвач. Днес това разказче е в състояние да ме разплаче, но тогава повече ме занимаваше що е то мораво димитровче? И, разбира се, тоалетът. На онова тържество бяхме пременени с дълги, пъстри рокли - същински принцеси! Причина за това беше един танц, в който всички участвахме (освен Нели и Капка, те си имаха свое па дьо дьо, и съответно бяха в балетни пачки). Моята рокля още я помня - зелена, с дантелени буфон ръкави. Хем ми харесваше, хем не криех завистта си към Христинка, чиято бледолилава рокля не стига, че беше с брокат, ами беше и украсена с ред перли. Но нали все пак аз бях разказвачът в приказката, пък! Освен това имах и дует. Не помня коя е била песничката, помня, че я пеехме с Алинка, което беше доста вероломно от страна на другарките, защото Алинка беше много музикално дете, а на мен слон ми е стъпил в ухото; затова пък аз бях разучила хореографията на хор Антониано и се подрусвах енергично през цялото време. Така де, за какво са дуетите - единият да се грижи за звука, а другият - за картината.

На въпросното тържество момченцата играеха "Танц със саби". И там, както при носиите, имаше такива, които си носеха шпагите и ятаганите от къщи, но повечето ползваха едни черни, твърди гумени пръчки, които не знам защо стояха на склад в градината (освен че леля Цеца ги ползваше за наказателни удари, но не вярвам това да им е било основното предназначение; представяте ли си една инвентаризация: гумени топки - 15 бр., обръчи 20 бр., въженца 25 бр., пръчки за бой 17 бр.) Поради липса на портупеи репетициите на танца винаги започваха с думите:

- Всички саби в гащите! - авторитетно изречени от другарката Музикална  (в цивилния живот известна като другарката Бояджиева).

Съществуваше обаче реална опасност този номер да се провали. В една от другите групи, където поставяли същия танц, един от младите кавказци така се вдъхновил, че фраснал със сабята си грамофона и оттогава плочата прескачаше. В крайна сметка обаче всичко мина благополучно: нашият танц на брезичките, танцът със саби и танцът на снежинките (т. е. па дьо дьото на Нели и Капка). Както и соловите номера, де. Имаше едно момиченце, много активно, рецитираше с патос (най-вече "Малкият октомвриец"), играеше все централни роли и дори свиреше на акордеон. Когато за първи път си донесе акордеончето от къщи, учителките я попитаха какво може да свири и тя започна "Целувката на Ана". Другарките обаче решиха на тържеството да свири "Тръгнал кос". Хм.

На няколко пъти ни водиха в по-горни групи на представление. Оттам имам два спомена. Единият е как другарката Музикална спря да свири по средата на един много хубав танц (момичетата танцуваха с кошници с цветя в ръце, от ония цветарските кошници с високите дръжки) и се развика на едно от момичетата, че не държи кошницата както трябва. Сега като се замисля, тия представления пред по-малките сигурно са представлявали нещо като генерални репетиции, но аз тогава бях изумена от такова отношение към артистите.

Другото представление беше вече официално, по случай рождения ден на Ленин. Стояхме на двора, а по-големите деца, строени на стълбите, държаха портрети на Ленин и рецитираха "Той бащински ни гледа от портрета", а аз си мислех, че тоя чичко на снимките не го знам кой е, ама не ми се струва да ме гледа бащински.

За финал бих искала да спомена учителките, които също поемаха своите роли в тържествата. И най-вече другарката Тодорова, която беше толкова хубава в ролята на Есента. А аз бях толкова горда, че я познах. Но когато споделих откритието си с другите деца, те ме срязаха:

- Глупости! Това е другарката Есен.

Толкова.