Разходките в Градската градина логистично бяха най-лесни, защото се падаше на няколко минути и две големи пресечки от училище. За престилките не помня да сме се държали като по картинките, но пресичахме лесно, вероятно защото числеността бе на наша страна. Отпред и отзад вървяха двете другарки, спретнати и усмихнати, най-добрите на света.

А колко много неща можеха да се правят в Градската!

• Да се катериш по изтърканите от подобни набези колене на чичко Ленин, който тогава пазеше алеята откъм Центъра. Или – не толкова забавно, но бива – да слушаш разкази за Великата революция и как точно същият този чичко Ленин я изнесъл на ей тия си здрави каменни плещи. След 10-ти статуята мистериозно изчезна, остана само пиедестала, целият в графити.
• Да рисуваш на асфалт, все под благосклонния поглед на чичкото с каскета. Алеи бол, тебешири също, колко му е да драснеш едно гълъбче на мира или ракета с петолъчка. Сега на децата подлагат лист на коленете, ние се прибирахме направо с шедьоврите по панталоните.
• Да събираш жълъди, шишарки и листа. После по труд и творчество правехме от тях апликации и прасенца. Последните никога не ми се получаваха, но беше забавно.
• Да се гониш край езерото. Тогава още имаше вода и си беше почти опасно. В едни по-късно години ще седя на бордюра на същото това езерце и ще чопля слънчоглед, по-нататък ще пия и бира. Засега мога най-много да падна вътре, докато оглеждам за попови лъжички.

За най-най добро поведение ни пускаха на детския кът горе. Имаше люлки и катерушки, пак езерце с каменни стъпала и две каменни слончета с дупки в средата, от същия варовик като чичко Ленин, с когото и поетапно изчезнаха, преди да успея да ги покоря.

Детският кът се падаше на хълмче, обградено откъм езерото с каменен зид. Нагоре водеха каменни стъпала, но иначе всичко беше джунгла, прорязана от знайни и незнайни пътеки. По тези „възвишения" играехме на опълченците на Шипка, което си беше пак вечните стражари и апаши или момичета срещу момчета, само че със сюжет.

От другата страна на алеята пък бе Братската могила. Там не ходехме чак толкова често, сигурно за да пестиме патоса. Мястото излъчваше спокойна тържественост, а и бе леко зловещо с паметните си плочи и бялата скърбяща жена. Под нейния поглед ме приеха за чавдарче и после пионер. Съдейки по избелелите снимки, пак там съм се учила да ходя като малка, без връзка между двете, разбира се.

От Градската градина се прибирах с джобове листа и шишарки, и нерядко драскотини и синини по краката. Веднъж един съученик успя да падне и в езерото, но случката бе по-скоро изключение от правилото. Далеч по-диво минаваха „истинските" излети.

За тях се заделяше цял ден, обикновено първа пролет. Събирахме се в двора на училището, всички класове. След спретнатите престилки изглеждахме леко мърляви, което важеше и за другарките. Всеобщото битническо впечатление се подхранваше и от факта, че найлонови торбички още нямаше, сухата храна носехме в платнени или плетени чанти, или по-късно спортни сакове, които предизвикваха всеобща завист. Много се котираха и едни особени чанти, които сгънати представляваха нещо като кръгло портмоне с цип.

Какво носехме вътре:

• сандвичи, обикновено с масло и кашкавал, на дебели резени. Ако вашите решат да те полигавят или да заслепят със статус – филе, от розовото. Иначе салам.
• краставици. По-далновидните родители ги белеха и режеха на четвъртинки. За другите оставаше варианта „моля другарко"! Най-недалновидните родители запасяваха отрочетата си и с домати. Груба грешка, салфетки тогава масово нямаше. Но пък ако разполагаш с такива, ето ти случай да блеснеш с колекцията си.
• сол и пипер или мерудия, завити в хартийки на квадратче. Винаги се изсипваха.
• варени яйца. Често се оказваха рохки, тогава молиш за салфетка другарчето. Мокри кърпички нямаше, освен особенo-туристическите, но те бяха по-скоро екзотика.
• пластмасови бутилки още нямаше масово или ако искаш вода, я носиш в голяма бутилка от лимонада, при все риска да ти се излее в торбенцето. По-корекоместите я наливаха в бутилки от уиски. Тяхната вода винаги имаше лек привкус на пърцуца.
• лятно време без абичка... Та защото народът е мъдър, всевъзможни елечета, якенца, сетренца и прочие. Олекотени материи нямаше, всичко си беше натурално.

До Хамам баир има два „подстъпа", казвахме им стълбите и пътя, ясно защо. На отиване обикновено минавахме по стълбите. Бяха каменни, сравнително ниски, с площадки за почивка с дървени навеси. Обаче какво да почиваме, излетът току-що е започнал, стълбите пенсионерски се вият нагоре, а предвидливи хора са прокарали в драките преки пътечки. Една от тях водеше директно до върха, но по нея се спускахме с риск за живота на връщане.

Изкачването завършваше с ред прави широки стъпала ала Шипка и огромен паметник от вечния варовик, с издялани съветски войници. Другарките ни обръщаха внимание на честните им млади лица, но кой ще ти гледа Альоша, когато отзад има Стълби! Бяха ръждясали и подозрително скърцаха на всяка стъпенка и по платформите, а отгоре се откриваше страхотен изглед към целия град. Ето го блока ми, сочиш като Колумб и аха! да се изръсиш през паянтовия парапет.

Встрани от паметника имаше малка костница, през прозорчетата на която често надничахме, но така и не видяхме нищо. Обаче няма лошо да послъжеш и се носеха какви ли не легенди.

Всъщност крайната ни цел се падаше отзад – малка полянка, осеяна с диви сливи, леко полегата или поне нашия клас винаги се падаше на наклон. Защото и тук починът беше съревнователен, сиреч първият пристигнал представител на класа бодва знамето. Какви битки водехме само, с люти нападки и обвинения в нечестност! Накрая разпъвахме черджетата (който се е сетил да си вземе, и тогава може да поканиш и другарката, която реално и ти го е влачила нагоре). По-непредвидливите сядаха върху якетата, колкото се може по-близо до другата другарка, която в удобен случай ще почерпиш с домашен сладкиш. Или ще я помолиш да ти обели яйцето, краставичката и прочие хранителни продукти, за които ти липсва съответната техника и инструменти. Момчетата естествено носеха ножчета, естествено тайно. Сред природата може да се случи какво ли не.

След заслужената почивка пак играехме на стражари и апаши, събирахме шишарки и прочие, докато дойде време да се прибираме. Тук всичко зависеше от капризите на другарките. Можехме да тръгнем пак по стълбите и да се „пуснем" по онази, пряката пътека до Лимонадената фабрика. Или леви десни по шосето, луксът на което беше една малка площадка за гимнастика, с железен лост, греда и висилка, и нестабилните парапети над „пропастта" към града. От Сливен отстояхме на четвърт час по права линия, но се чувствахме като Паганел – ето го пак блока ми, на всеки завой. Лъжеш, онова там е, другарко, кажете му!

Обикновено избирахме стълбите.

Долу класовете се събирахме с амплитуда от минимум половин час. Учителките с въздишка ни строяваха, преброяваха и под строй ни връщаха в училището. Бързо, да не ни гледат хората. Бяхме кални, изподрани и щастливи, защото как иначе ще докажеш, че си бил сред природата. При първия сблъсък с цивилизацията едно гласче отвътре започваше да опява какви точно ще ги наприказва мама за онези петна от трева и жълтък по якето, и за изгубената лъжичка. Добре, че се сети да й набереш цветя.

На св. Георги правехме в общи линии същото, само че там стълбите бяха по-стръмни и горе нямаше паметник, а малък манастир, по онова време функциониращ като ресторант. Бонусът тук беше, че до стълбите се стигаше през една от циганските махали или финалната пряка асфалт изминавахме под подозрителните погледи на големите и дюдюканията на малките малцинства. Последните нерядко ни следваха стотина метра и разнообразяваха вечните стражари и апаши.

Не ходехме много често. Горе беше усойно.

(Към по-старите другарчета, ако се чудят, де:

Не, не е дежа-ву, фрагменти от горното преди няколко години бях пуснала в една статия за извънградските екскурзии. Там си пяхме и за Червената шапчица и плюхме термосите! А на св. Георги си изгубих чавдарчето, мда...)