Когато бях на 4 години, мама и тати ме заведоха на първото ми съзнателно море. Ходила съм и на 2 годишна възраст, но от тогава нищо не си спомнях, така че не се брои. Нощта преди да тръгнем не можех да заспя от вълнение, а когато потеглихме на сутринта по тъмно, стомахът ми се беше свил нервно. Пътувахме в една кола с наши приятели – баща и син. Не ми беше много удобно, защото не можех да се изтегна на задната седалка. Но затова пък за мен имаше цяла кутия с шоколадови бонбони, които се бяха напекли на слънцето на задното стъкло. Спомням си ги много добре, защото скоро след това прекратиха производството им, а кутията ми беше много интересна – разделена на много квадратчета с различни животинчета в тях.
От това пътуване ми е останала представата, че щом започнат да се редят широкополите тополи една след друга, а платната на пътя са разделени от чимширени храсти, значи морето наближава!!! Единственото нещо, което си спомням от самото пътуване, е че спряхме на един такъв път, за да си налеем вода от една ниска каменна чешма.
Аз бях нетърпелива да стигнем морето колкото се може по-скоро. Отвъд пътя и наредените покрай него тополи имаше само поле. Отидох с майка ми до чешмата, и докато се бях навела да пия вода, тя се беше отдалечила на десетина метра до колата. Откъм гърба ми някой каза: "Здравей, искаш ли слънчоглед?" Обърнах се и видях, че реда си за вода чака един възрастен господин (или може би другар). Беше спретнат в черното си и малко поовехтяло костюмче и с пригладената си назад коса, като по модата от 50-те години. Колата му беше паркирана отсреща и семейсвото му го чакаше. Забелязах, че не носи бутилка в себе си. Но най-много ме впечатли, че ми предложи "слънчоглед"!!! Извъднъж си помислих, че срещу мен стои един вълшебник, който ми предлага нещо чудно и прекрасно. Попитах го развълнувано, какво е "слънчоглед", а той вместо да отговори, си отвори шепата. Надникнах и... "О-о, семки!" - отвърнах разочаровано. До този момент знаех, че има само семки и тиквени семки. Не обичах семки, защото не разбирах каква точно беше технологията на обелването и изплюването на люспата със зъби. Мъжът се опита да ме попита от къде съм и на къде пътувам, но вече не представляваше интерес за мен и хукнах към колата.
От Каварна нищо не си спомням. Знаех, че трябва да прилича на Варна, но не познавах и Варна. Настанихме се в едни бунгалца, големи колкото да се поберат 2 легла, гардеробче и един хладилник. Имаше и маса и столове, но те бяха на верандата. Нашите приятели имаха в стаята си телевизор, но нямаха хладилник. А телевизорът предаваше само бял шум, така че беше безполезен. Ще си помислите за какво ми е бил телевизор, щом като бях на море.
Това беше една доста разочароваща почивка. Първите два-три дни бяха приятно топли, но после като се заредиха едни дъждове, облаци и ветрове – до края на почивката. Няколко дни не валеше, но флагът на плажа си остана черен и единственото море, до което можех да се докопам, беше локвата, която баща ми изкопа на плажа. Но въпреки лошото време, наредените в две редици малки дървени бунгала в прохладна тополова горичка, на една ръка разстояние от плажа, се превърнаха в идеал за летуване извън града.
Често ходехме до пазара за плодове и зеленчуци. (На възрастните нищо друго не им оставаше, освен да шляпат на верандата карти и табла, гарнирани с прясна салатка и домашна ракийка.) От него също нищо не си спомням, защото на 4 години бях по-ниска от масите за стока, така че виждах само долапите им.
За да разчупим скуката, отидохме да разгледаме Калиакра. Това беше второто (а може би първото???) най-вълнуващо нещо от тази почивка. Легенди, истории, пещери... Непрекъснато се оглеждах да не изникнат от някъде пещерни диваци, византийски или турски войници. Стана ми жал за съдбата на девойките, които са се хвърлили от скалите. А поредният облачен и мрачен ден подсилваше страховитата атмосфера. Имаше една пещера-кафене с рибарска мрежа вместо врата, но нямаше ток и не можеха да ни предложат почти нищо за пиене.
Най-голямата ми радост беше да видя в бушуващото и разпенено море стадо делфини, които си играеха и подскачаха доволни и щастливи над водата. Изглежда на тях не им пречеше, че времето е облачно и спасителите не пускат плувци във водата. Толкова им завиждах, скачах от вълнение, плясках с ръце, стоях на носа и им махах и виках, за да ме чуят и да дойдат до мен... Накрая се разревах от яд и безсилие, че не мога да се гмуркам и да плувам с тях, да ги прегръщам, а те да ми се усмихват.
Докато пътувахме обратно към Каварна реших никога да не ги забравям. Страхувах се, че няма да имам отново честта да видя толкова много свободни и щастливи делфини и трябваше да ги запомня завинаги.
Накрая на почивката, решихме да разнообразим програмата и преди да се отправим за вкъщи посетихме Балчик. Този път (в последния ден) времето беше слънчево и приятно. Нямам никакъв спомен от двореца, но ботаническата градина помня добре. Родителите ми смятаха, че трябва да насърчават интереса ми към природните и културни забележителности, и затова не бързахме, а разглеждахме спокойно всичко. Майка ми също е любителка на цветята, така че вървяхме по алеите и възклицавахме на всяко екзотично и странно цвете. Аз най-много се вълнувах на срещите ми с палмите и кактусите, защото много си падах по руските анимационни филмчета за живота в джунглата. Съжалявах, че в градината няма и животни, но това все пак беше Ботаническа градина – джунгла без животни.
Но когато стигнахме единия край на парка, който се извисяваше над морето, се оказа, че в един не много широк басейн плуваха 2-3 крокодила, гости на градината от еди-коя си чуждестранна зоологическа градина. Вероятно паметта ми изкривява някои детайли, защото не си спомням басейнът да е бил обезопасен с парапет. Спомням си, че клекнах, за да ги вижвам по-добре – водата вече не беше съвдем чиста и цвета им се сливаше с този на водата. Баща ми стоеше до мен и нещо се майтапехме за това, как крокодилите си плуват спокойно и как изведнъж ще кажат: "Ам!"
Към 4 часа следобяд слънцето най-накрая проби напълно облаците и решихме да се спуснем до плажа, за да се изкъпем за последно и после да се поразходим. Когато стигнахме, плажът беше пуст, а морето беше спокойно и синьо. Извъднъж чух странна реч. Обърнах се и видях, че от дясно, не далеч от нас, се припичаха една групичка НЕГРИ!!!! Не можех да спра да ги зяпам в захлас. Дори морето вече не ми беше така интересно. Все едно бях попаднала в клипчето на "Чунга-Чанга". Не си спомням колко дълго сме стояли на плажа, но когато си затръгвахме държах да ги заобиколим по-близо. Минах покрай тях и не можех да накарам главата си да гледа напред. И тогава се сетих! Кактуси, крокодили, негри и море не беше случайна комбинация. Ние бяхме в Африка!!!!!
И от Балчик нищо не си спомням, нито от пътуването към дома. Толкова се бях ошашавила от вълнение и възбуда, че през целия път се опитвах да си отговоря на въпроса, как така не съм разбрала кога сме пристигнали в Африка и от къде до къде се простира тя.
Когато есента настъпи и тръгнах отново на детска градина, само чаках другите деца да започнат да се хвалят кой къде е ходил през лятото. Чаках търпеливо докато всички се похвалят, защото знаех, че моето приключение беше най-грандиозно. И точно когато казах пред всички, с цялото си високомерие, което можех да събера, че съм ходила чак в Африка, зад гърба си чуш истеричен смях. Майка ми тъкмо била дошла да ме прибере и двете с леличката се превиваха и не можеха да си поемат дъх. Целият забележителен ефект, който очаквах, че ще предизвика моята история сред другарчетата ми, отиде на кино.
Още няколко години след тази случка се чудех, защо толкова се смяха възрастните, че чак ме злепоставиха. В действителност, когато стигнах до гениалното прозрение, че се намирам в Африка, бях убедена че това е толкова очеваден факт, че родителите ми не намират за необходимо да го споменат. Все едно да оповестиш на глас, че си на море, когато си на плажа и всички го знаят. А аз дори изпитах малко срам от себе си, че толкова късно съм разбрала, че сме били в Африка.

Ако случайно не сте ходили в Африка :) ...