|
Знам, малко си е рано за морския бряг. Но за спомена не е. Защото той
пътува в мислите ни, без да гледа през прозореца. На него не му
трябва шапка, за да не премръзне. Нито крем с висок фактор, за да не
се олюпи нежната му кожа. Трябва му само лек ветрец, дошъл сякаш
изневиделица и подкарал сянката на миналото. Е, и за всеки случай
една чиста носна кърпа, за да попие с крайчецата й няколкото сълзици,
премрежили очите ни.
Лятото, когато навърших тринадесет, за първи път видях морето. Много бях слушал от братовчедките ми за синьото море, жълтия гладък пясък, омесен с черупките на разноцветните мидени черупки и големите вълни, които се разбиват в краката им на самия морски бряг.
И това предстоеше и на мен да се случи .
Аз, брат ми и нашите родители заминахме на почивка в Приморско.Една лятна утрин нощният влак от София ни стовари на бургаската гара.И вече след топлите мекици пътувахме в разбрицания рейс към Приморско.
Толкова дълъг ми се стори този път. Беше разбит, тесен и чакълест. И когато морето се ширна през клоните на крайпътните дървета и храсти, си казах, аз съм щастливец .
От няколко години край минералните бани до нашето село бяха открили басейн. Там правехме с брат ми първите стъпки в плувния спорт.Но все някак си не бях готов да кажа,мога да плувам.
Под вода ми бе най-лесно,докатo веднъж в дъбокото между двете страни на басейна не бях се уплашил и затърсил дъното. Добре,че веднага ме вдигнаха едни момчета, щях бая вода да изгълтам. И сега си казвах, няма начин да не се науча да плувам в морето.За какво иначе съм тръгнал толкова далече .
Настанихме се в южния край на Приморско. Във войнишки големи палатки пo дванадесет човека наведнъж.Хранехме се в една масивна почивна станция наблизо . Вечерите гледахме светещите искрици от Международния лагер до Китен и слушахме разказите на по-големите момичета и момчета,които отскачаха често до там,където животът бе толкова различен.
Сутрин под строй цялото семейство се изнасяхме на плаж малко по на юг,до устието на Дяволската река.Застилахме два чаршафа,забивахме четири издялани пръчки от близките шубраци и баща ни връзваше още един, по–голям за четирите му края.И сянката бе готова.
Но в морето трябваше да влизаме под час.Стане ли 10 часа,чак тогава идваше отривистата команда – къпането разрешено. Голяма мъка бе да издържим до това време,но бащиния авторитет си го имаше,нямаше как.
На третия или четвъртия ден бях готов плувец.Солената вода ме държеше леко над вълните,почнах да плувам дори до шамандурата.За ужас на майка ни,която само топеше краката си на брега.Но ние с брат ми бяхме страшни.Без пояси,плавници и други глезотии. Вече морето си беше нашата стихия .
Един ден брат ми като по-голям направи едно плуване край брега,за което на никой не каза.И когато след около час се завърна в базовия ни лагер,баща ми здраво му зачерви врата с една яка тупаница. Вече двамата с майка ми бяха пребледнели и това,че го видяха да се връща невредим,
изобщо не ги трогна .
Вечерите след оскъдните вечери бяха най–сладки с редовната разходка по единствената голяма улица на селцето.С пуканки в ръка или круши в книжни кесии,четиримата май тогава от много време не бяхме толкова щастливи .
Баща ни намери отнякъде кукички и корди.Отсякохме три пръчки и въдиците бяха готови.Тази Дяволска река беше пълна с рибочета. А на мен се падна късмета да уловя най–едрата,около една педя истинска и жива риба.
Имам една снимка с нея,където съм се ухилил с най–широката и дяволита усмивка на истински победител.Само не можех тогава да си обясня защо баща ни накара и брат ми да позира с моя улов. Е,той си бе с доста по-сдържан,че даже и леко намръщен поглед .
Ама скоро след това ми се изясни всичко.И то стана тогава,когато вече знаех, толкова морета ми предстоят.Но зад гърба ми бе останало първото ми,толкова чакано и незабравимо море,както и първото и единствено мое детство,което сега ме кара да мисля за вълните, за брат ми и
Международният лагер в Приморско.
И за толкова далеч останали във времето,нашите скъпи родители.
|
