|
Напоследък, откакто изпълзя пролетта, все ми се натрапват едни мисли… Колко близо е детето до природата! Когато си дребен и нисък, всичко около теб е голямо, понякога даже великанско, но можеш да го видиш и усетиш, да го почувстваш. Ние не беряхме маргаритки и глухарчета. Ние плувахме в море от маргаритки и глухарчета, детелина, живовлак, лайка, камбанки, бял равнец, теменужки и разни други цветя и треви, чието "специално" приложение все още помня, но никога не научих имената им. Децата пулсират заедно с природата. Забелязват и чувстват промените в нея.
Когато дойдеше есента, ме налягаше тъга. Студ, неспирни дъждове, подгизнали обувки, а красивите жълто-червени окапали листа, за които учителките на изуст твърдяха, че правели есента най-красивия сезон, се превръщаха в кал под краката ни. Плачех на приказките по "Хоризонт" за последните листа на дърветата, плачех за горкото съкато лястовиче, оставено от майка си в "Майчина сълза" на Каралийчев, зяпах монотонния дъжд през прозореца и с нетърпение мислех за летните игри.
Но после винаги идваше някоя сутрин, в която майка ми ме будеше със "Ставай, за да видиш, кой е дошъл." И още щом отворех очи, ме заслепяваше отражението на слънчевите лъчи от първия пухкав и още не отъпкан сняг. Обожавах скърцането на снега под обувките ми, вкуса на топящия се лед, преследването на котешки следи в снега, захлупените със снежни калпаци борове и заскрежените прозорци. Сутрин, когато още по тъмно ме водеха на градина, майка ми ме завиваше като пашкул в шейната и потегляхме през тунел от снежни преспи. Над главата си виждах само зазоряващото се небе и чувах хрупкащите стъпки на мама в снега. Липсват ми портретите и въргалянето в снега, снежните човеци, лудешкото спускане на пързалките с шейни, чували, пластмасови чинии и др., геройските сблъсъци между шейните, усещането за вкочанени от студ пръсти след изтощителна борба със снежни топки и след това сладостната топлина и приспивното пукането на дървата в печката.
 />
След това снегът започваше да се топи, ние се прибирахме подгизнали от мокър и разджвакан сняг и вече нетърпеливо чакахме топлото време, за да захвърлим грейките и апрезките. Идваше пролетта с първата срамежлива тревица, със уханните цветове на джанките и черешите, и с онези жълтоцъфтящи храсти. Взирахме се в небето, за да зърнем лястовица или щъркел и да захвърлим мартениците. В горичката до нашето лозе берях бабино ушенце, камбанки, и едни цветя на розови, сини и лилави цветове, и кукуряк, който баба ми винаги изхвърляше, защото нямало да снасят кокошките.
Най-нежни спомени ми носят маргаритките. Докато бях съвсем малка ги берях, но после ми стана жал. Дори ходех при косачите пред блока да им се карам, обвинявах ги, че са безжалостни, безсърдечни и мразят цветята. Накрая дори започнах да внимавам да не стъпвам върху маргаритки и теменужки.
През това време вече джанките бяха напъпили и ние се катерехме по дърветата, за да ги ядем докато са още дребни и кисели.
После узряваха черешите в съседните дворове и дебнехме стопаните, докато скачахме под дърветата с надежда да откъснем някое зърно. Баба ми имаше на лозето си най-вкусните череши. Ах, как обичах да се катеря по тях и да си откъсна най-големите и най-узрелите черешки. Ядях докато не ме хванеше... А когато узрееха ягодите, ходех между редовете и избирах най-вкусните – лъскави, не твърде презрели и с издължена муцуна. Обичах ги напечени от слънцето. Разтварях ги, помирисвах ги дълбого и чак тогава ги лапвах.
После идваха дудите. Леле, колко се омазвахме. На детската площадка имаше най-различни дървета – дуди, орехи, кестени и една гостоприемна върба, върху която нямахме къщичка, но това не ни пречеше да си я въобразим – имахме си диванче, легло, маса... Всеки си имаше място върху нея. Дудовете бяха точно над детската къщичка. Покатервахме се по тях, от там стъпвахме върху покрива и се спускахме по него, като се приземявахме със скок или катурване върху полянката. А помните ли игрите на магазин? Черешовите листа служеха за левчета, а на акацията – за стотинки. Имаше едни треви, които продавахме като лук,
други - като джоджен и магданоз, а кюфтета правехме от кал. Белият равнец май беше сирене, а листата на глухарчето бяха краставици (не ме питайте защо).
Имаше едни дребни цветчета, наречени овчарски торбички, с малки колкото топлийка и сърцевидна форма листенца, които дрънкаха, като ги разклатиш. Други пък с много дебело и жилаво стъбло и накацали по него сини цветове образуваха едни пъпчици, които ядяхме незнайно защо. А цветовете на детелината
 и люцерната бяха леко сладникави на вкус. Състезавахме се кой ще издуха глухарчето отведнъж, и кой ще изстреля стреличката на живовлака най-далеч. Замеряхме се с чички, които се омотаваха в косите ни и беше голяма мъка, докато ги извадим от там. Приплъзвахме между дланите си едни треви-осили, подобни на житен клас, докато не ни влезеха в ръкавите. Денем гонехме гущери между приготвените дърва за зимата и дупките в стените, а вечер, когато слънцето се скриваше зад планината, гонехме майски бръмбари. Слагахме си ги до ушите и слушахме бръмченето им в шепите си. По-смелите пъхваха няколко в пазвата си, за да ги гъделичкат. Когато хванехме калинка, брояхме точките и й пеехме "Калинке, калинке, покажи ми накъде ще се оженя." Дебнехме скакалците, щурците и други бръмбари. А светулките бяха като малки феи в нощта.
Спомняте ли си игрите на "жмичка" и криенето в храсталаците, по дърветата, въргалянето и лазенето в детелините и тревата, опитвайки се да стигнем незабелязани и да изкрещим "Пу за мене". Играехме на дама, на тунел, на ластик или просто си приказвахме под миризливите липи, люляци и орехи, а майките ни крещяха от балкона "Махни се от сянката, иди на слънце!". Тичахме голи под слънчевите лъчи без да ни е страх, че ще изгорим. На същото място пред блока имаше и една круша, с жълти медено-сладки плодове. Хвърляхме пръчки и парчета тухли, за да ги обрулим, а бащите ни крещяха "Ще ударите колата!" Пълнехме пазвите и тениските си с круши и сядахме на ливадата, за да ги изядем със семките. По лактите ни се стичаше сок, който бършехме в тревата и продължавахме. Като огладнеехме, тичахме до вкъщи, а майките ни бутаха в ръцете по някоя филия намазана с шипков мармалад или лютеница, и пак хуквахме като бесни. Най-обичах сурова чушка, пълнена със сирене. Момчетата не бяха претенциозни – достатъчно беше един домат в едната ръка, и парче сирене и хляб в другата. Ако някой се прибереше да вечеря вкъщи, после слизаше с по един резан диня (или любеница по нашенски), чийто сок се стичаше по брадата, по шията, по лактите.
И после отново идваше есента и ние тръгвахме по бригади да берем шипки, глогинки, орехи и кестени. Събирахме жълъди и шишарки, за да си правим разни фигурки от тях. Пръстите ни позеленяваха и покафеняваха от зелените обвивки на орехите, а когато минавахме под кестените все подритвахме изпопадалите бодливи топки, за да оберем вкусните кестенчета. Изяждахме ги веднага сурови, но ги обожавахме и варени и печени.
И така животът си вървеше, докато постепенно престанахме да забелязваме залезите, бавното поклащане на облаците, промушващите се през клоните слънчеви лъчи, престанахме да се радваме на лястовичите гнезда по прозорците ни, захвърлихме мартениците си още на първата седмица, без да се интересуваме от щъркели, и не посегнахме повече към глухарче.
|
