Заля ме мощна вълна. Но не като вълните, които те блъскат на морския бряг. Една огромна вълна, събрала в себе си водата от чешмата в нашата баня, от чешмите пред блока и съседните дворове, от кладенчето до лозето на баба, от реките, в които баща ми ловеше раци, от градските фонтани, и от локвите, в които все се опитвах да не цапам, ама така хубаво ми беше, когато го правех, от капчуците по стрехите и от чаените ми сервизи.
Заля ме мощна вълна от детски водни спомени.
Чешмата в кухнята. Когато бях съвсем малка, дотътрях стола, махах столовката, за да не се пързалям и си нагласявах тънката струйка. Поставях под нея палец или показалец и се опитвах да усетя гладкото обливане. Мислех си, че мога да откъсна от струйката гладко цилиндърче вода. Разбира се опитите бяха неуспешни. Обръщах пръст от към нокъта и го спусках отгоре на долу под водата, докато гладкото обливане се превръщаше във вълнообразно, а после се разцепваше на остри капки. После връщах в обратна посоко, и така пак, и пак, докато не ми се намокрят ръкавите и предницата на блузата.
Чешмата в банята. Тя нямаше връзка с бойлера и от нея течеше само студена вода. И винаги много пръскаше. Когато трябваше да се мия там, се мокрех цялата. Но под чучура се криеше едно съкровище - метална топчеста верижка. Промъквах се тайно, за да играя с нея - просто я държах между пръстите в опит да я отскубна. Родителите ми не ми позволяваха да стоя там, защото през зимата беше много студено. Освен това от бойлера биеше лек ток и един път ме удари от същата чешма. Припаднах като истинска дама в дълга рокля, само дето бях с вълнени терлици и анцунг.
Пред блока. Имаше една красива мраморна чешма, като много в нашия град. Едно от хубавите неща на социалистическия естетизъм. Там водата беше ту силна, ту едвам течеше. Обичахме да натискаме двата чучура, докато се събере много вода под налягане. Рязко пускахме и бягахме настрани, за да не ни залее. Някои имаха търпение и чакаха толкова дълго, че струйката им стигаше чак до покрива на съседната къща. Разбира се от блока винаги идваше някоя досадна и сърдита леличка, която ни крещеше, че сме били вандали. Ако само можеше да си представи колко е хубаво.
В годините на водна криза пред нашия блок направиха друга чешмичка. Беше ниска колкото коляното ми и най-обикновена, като дворните чешми. И беше поставена на средата на тротоара. Всички минувачи й се чудеха. Когато спираше водата, а това се случваше всеки ден и всяко лято, майка ми ме пращаше с чайника или с кофи, за да налея вода от нея. Тя беше питейна. Толкова бързах за игра, че докато тичах по етажите водата се разливаше. После прескачах стъпалата и не минаваше ден, в който да не се пързоля и да си разбия коляното. Така се запознах с новия ни млад съсед от Бургас. Беше зет в нашия вход. Хвана ме, точно когато се опитвах да спра кръвта от коляното. Заведе ме до багажника на колата си и извади аптечката. Проми коляното с реванол и залепи лепенка. После ме изпрати с дълга лекция за безопасност на движението във входа. На другия ден се повтори същото, и после пак, и пак, докато не ми потече гной вместо кръв, и той ме заведе носейки ме до майка ми. През това време вече ми се караше. Разбира се нищо не се промени. Игрите нямаше да ме чакат да слизам стъпало по стъпало. Но причината за всичко това беше чешмата на тротоара пред блока. Тя разбира се беше много удобна и за нас. Вече не ни се налагаше да тичаме до вкъщи за вода, или да се молим на съседите да ни пуснат в двора им. От там пълнехме найлони с вода и се целехме като на война. Съседите ми обичаха да причакват някой от терасата си и да го замерват или с найлони, или с яйца, или с домати, или с чушки пълнени с вода, за да гърмят при падането. Винаги се криеха, но нямаше полза. После винаги стигаше до родителите им. А всички си спомнят водните пистолети, от които подгизвахме. Още си спомням усещането да ме уцели студената струйка вода в гърба или в ушето. И до днес за мен няма нищо по-неприятно от полюшването и бълбукането на вода в ухото ми. За това и не можах да се науча да плувам. Но пък не можах да устоя на разбиващите се в мен вълни, които ме забиват в пясъка.
А локвите... Някога имах един познат, който видял две деца да джапат в една голяма локва в най-големия студ. Решил, че това е безотговорно и опасно и тръгнал да им се скара и да ги изпрати вкъщи. Но когато ги приближил и чул плясъка на калната вода и смеха им, се сепнал. Спомнил си удоволствието от това, когато е бил на техните години, спомнил си, че е само на 21 години и колко много е "чичкясала" за краткия период от 14 до 21. Обърнал се и си тръгнал.
Малките момиченца бъркаха в локвите, за да замесват кюфтета, да измият сервиза за чай или да направят кафе. Когато ги видеха, майките им се караха от балконите да не пипат мърсотии. През лятото, когато играехме в дворовете на приятелките, си устройвахме кукленските къщи до чешмите. Те придавах повече уют. Непрекъснато нещо миехме. Спомням си, че веднъж реших, че роклята, която съм облякла, е станала много кална, и реших да я изпера без да я свалям. През цялото време ми се лепеше по краката и ми правеше студ, но очаквах, че ще изсъхне от слънцето преди мама да се прибере. Да, ама навън беше облачно, а когато се прибра мама реши, че ще пере и поиска да сваля роклята. Започнах да й обяснявам, че вече съм си я изпрала сама, а тя вместо да ме похвали, ми се скара.
Завиждах на всички, които си имат двор и си поливат градината. Мечтаех да се пръскам с маркуч. Е, никога не е късно да опитам.
А помните ли водата от ледените висулки. Бяха много вкусни. Както и топките от заледен сняг. Обичах да ги хрускам, и да усещам хрупането в устата ми. Обичах да чувам скърцането на снега под обувките ми и да проследявам котешки следи. Веднъж така забравих да се прибера от училище и майка ми беше изпаднала в паника. Обичах да се гмуркам в мекия и прясно навалял сняг и да чувствам върху лицето си мекото студено пощипване, да ловя снежни парцали с език и да гледам света през паднали върху миглите ми снежинки. Обичам да го правя и сега, но хубавото да си възрастен е, че вече майка ми не повтаря "Затвори си устата, ще настинеш."
Няма да разказвам за кладенчето до лозето на баба, в което живеят самодиви, нито за чудесните разходки, на които ме водеха родителите ми до някоя река... Ах, забравих...
Те заслужават отделни разкази.
Е, приятно шляпане от мен и хубаво да се намокрите.