През лятото на 1972 година моите родители след дълги митарствания
купиха къща в Еленския балкан (село Тодювци, махала Султани). Е,тогава
съм изглеждала така:
А това е моят брат, който запази от онези времена страстта си към рибарлък-а.
... и нашата бойна машина - Варшава комби. Страхотна кола - колко багаж
е пренесла, тя си знае. Вече не е при нас, но си спомням с особена
топлина за това возило.
След години мога да си сложа ръка на сърцето и да призная, че това
е най-добрата инвестиция, която са можели да направят моите родители.
Защо ли?
1. Там изживях най-хубавото детство , за което може да си мечтае едно дете.
2. Научих се да хващам червеи и да ги слагам на кукичка за стръв.
3.
Имах безкрайно много сюжети за разкази. Нали помните, че в началото на
учебната година имаше разказ на тема "Как прекарах лятната ваканция".
И докато моите съученици седяха дълбоко умислени и загрижени, и накрая
едвам снасяха по няколко реда, на мене не само, че не ми стигаше
времето, но и листите, които изписвах, бяха в пъти повече. Естествено
имах само 6-ци. 
4.Там изживях първите любовни трепети.
...и т.н.
Мога да продължавам точките.....
Имах една страхотна баба Живка, която отиваше на балкана в началото
на април, понякога даже март, и стоеше там до ноември месец. В махалата
бяха няколко баби. И както навсякъде, бабите бяха разделени на 2 лагера
и любимо занимание беше да се одумва другия лагер. Е, може и да
преувеличавам, но винаги имаше за какво да си говорят.
Във всяка
къща (освен в нашата) се гледаха много животни: овце, кози, прасета,
кокошки, пуйки, понякога и патки. И разбира се, котки и кучета - без
тях не може.
Бях съвсем малка, когато ме подгони един бивол. И досега съм убедена,
че му подействаха червените ми плувки. Спасението беше в реката. Топнах
дънцето и бивола ме заряза. Но беше страшно.
Не си спомням по кое време на лятото, но овцете се подстригваха. И в
един момент започваха т.н. седянки за чепкане на вълна. Бабите говореха
сладко-сладко, ние се кикотехме, а по някое време започвахме и да пеем.
Бабите започнаха да организират културно-развлекателна програма.
Което ще рече, че някои пееха, други рецитираха, трети изпълняваха
сценки или смешки. Бабите ни също участваха и беше много забавно.
Накрая имаше банкет (казано по модерному).
А помните ли пътуващото кино? В нашето село идваше, ако не се лъжа,
един път в седмицата - в четвъртък май беше. Даваха стари, стари филми,
каубойски. По едно време бяха на мода индийските филми ("Слонът, моя
приятел" и др.). Момичетата групово ревяха (аз се правех на велика и си
гълтах скришом сълзите, за да не изглеждам малодушна), а момчетата ги
успокояваха и тайно им се присмиваха. В киното беше много интересно,
защото идваха и лагерници. Забравих да спомена, че в селото имаше
детски летен лагер. Та ние децата от селото седяхме горе на балкона, а
лагерниците седяха долу в салона. И познайте какво ни беше любимото
занимание. Естествено, да ги замеряме със семки и дъвки.
Велики времена.
Понякога уреждахме спортни турнири между нас и тях. Футбол, волейбол,
народна топка и тенис на маса. Оттогава съм се влюбила в тези спортове.
По онези години актьорите от различни театри обикаляха из страната и
изнасяха представления. Аз съм от късметлиите, които на живо са
виждали големия български актьор Георги Парцалев. Трябва да ви кажа, че
освен велик актьор, той беше човек с голямо сърце и народна душа.
Хората го обичаха. Когато дойде у нашето село, хората го окупираха и
той обиколи къщите. И нали знаете как е на село, особено при балканджии
- тук почерпка, там почерпка, и той на никого не отказа - да не обиди
хората... Като дойде в салона за представлението, се разнесе уханна
миризма на вино и ракия. Но въпреки всичко големият актьор изнесе
представлението без проблем, дори имаше и бис (макар и на градус).
Там се научих да цакам карти. Провеждахме си турнири. През деня ходехме
на реката да се къпем. Понякога се уговаряхме и отивахме на поход до
далечни махали. Или пък да берем билки. Вечер понякога отивахме да
пазим нивите от диви прасета. То пазене му е приказката, но всъщност
беше много забавно - китари свиреха, пеехме, печахме си картофи,
царевица, риба и раци на огъня. Между другото, не опитвайте да печете
тиква на жар - трудна работа. Накрая ритуал беше момчетата да изгасят
огъня. Нали разбирате - пиш пауза.
Краят на лятото беше тъжен. Тежки раздели, обещания за другото лято и
писма, и заминаващи коли към всички краища на страната: Ямбол, Русе,
Пловдив, София, Велико Търново, Поморие, Варна, Елена, Дебелец,
Павликени, Оряхово, Хасково, Дебелец и др.
На следващото лято всички бързаха да отидат там. И после пораснахме. Аз
още си ходя всяко лято и ми е страшно хубаво там. Но... вече не съм
дете. Имам спомени, които не се умарям да разказвам на моите деца. За
моето прекрасно детство. За което съм дълбоко благо дарна на моите
родители и моето бабче.
|
