Утре е рожденият ми ден. Преди да ви кажа за подаръка, ще ви предложа да се върнем малко назад във времето. Например в 1984 година. За мнозина това е ужасяващата година от романа на Оруел, но за нас, които бяхме деца през осемдесет и четвърта, това съвсем не е така. За да се върнем назад ще ни е нужна Машина на времето – уред, който ни е много добре познат благодарение на фантастичните книжки, които сме чели. За да са конкретни нещата, ще избера точно определена книжка “Сто години напред" и още по добре нейния филмов вариант “Гостенка от бъдещето". Историята в този филм, ако си спомняте, започва на 13 април 1984 г.
И ето какво сега си пожелавам за рождения ден. Пожелавам си да съм в 1984 г. и да направя едно кръгче с флаера на Коля Герасимов. Вижте как:
(моля, изгледайте докрай видеооткъса, преди да прочетете останалата част от статията
)
Разбира се, преди да се кача във фантастичния летателен апарат, ще трябва да открия в онова подземие на дом номер еди кой си известната на всички ни машина на времето. През нея във филма минаваха ученици от реалното време (т.е от 1984 г.),от бъдещето Алиса, разни космически пирати. А заедно с тях момичетата и момчетата от целия соц. блок, които през оная така невъзможно далечна 1984 г. със стаен дъх гледаха по телевизиите този филм. Сега с машината на времето ще пътувам аз. Всъщност това е едно мое много старо желание. Именно това си бях пожелал да получа като подарък за рождения си денпрез 1984 г. или поне така ми се струва сега.
Така, вече съм в машината, знам че ако случайно намеря в подземието на някоя изоставена сграда машина на времето, не бива да я използвам без позволението на възрастните. Аз обаче съм непослушен като Коля от филма. Затварям очи… Натискам бутоните…
Годината е 2010. Олелеее, колко фантастично звучи. Излизам от тайнствената сграда на Института на Времето. Именно такъв, какъвто ме виждате на снимката от профила ми.
В 2010 г. на всички ни е известно, че е настъпила космическата ера – пътнически полети до Марс, около 120 г. средна продължителност на човешкия живот; роботи, които обслужват обществените сгради (и дори съчиняват стихове). Запътвам се към Софийската Зооградина или както ще й казват през 2010 г."софийския Космозоо"."Космозоо", защото там има разни космически животни от други планети (всяко дете от 1984 г. много добре знае, че през 2010 г. нашите и съветските космонавти вече ще са открили планети с живот на тях). Пътнишком минавам покрай Народното събрание. Около него обикалят в депутатската си почивка представители на напълно победилата работническа класа – шивачки, строители, инженери, учители и други щастливи на вид народни представители. Наоколо по улицата вървят прекрасно облечени усмихнати хора. Всъщност няма да ви занимавам с добре известни неща – на всички ви е ясно, че през 2010 г. българския народ с пословичната му добрина и трудолюбие е успял да създаде един прекрасен обществен живот и да превърне България в истинска райска градина. И ето ме пред стоянката с флаерите –таксита. Качвам се в моето летящо такси. Няма нужда от билети, защото общественият превоз е вече безплатен. Издигам се над София. Какъв хубав и спокоен град е българската столица през 2010 г! Няма никакви автомобили, а от летящите наоколо флаери радостно си махат с ръка съвсем непознати хора. Из чистите и красиво залесени паркове се разхождат безгрижни граждани. От входовете на музеите и картинните галерии непрестанно излизат и влизат тълпи от хора – на всеки му е ясно, че през 2010 г. всички хора ще са много интелигентни и ще се интересуват живо от изкуство. Летейки над града, не забелязвам нито един милиционер. Така е, защото през двадесет и първи век престъпниците ще са съвсем изчезнали, ако не броим един-двама космически пирати и то довлекли се чак от безбожно далечната звездна система на Сириус.
Дааа, такъв подарък за рождения ми ден е невъзможен по две причини. Първо, защото аз така и не открих през 1984 г. машината на времето и сега съвсем, ама съвсем не приличам на снимката от профила си. Второ, защото в София през настоящата 2010 г…. знаете сами как е.
И все пак бих искал да е именно така. Именно така – аз да съм утре на колкото бях през 1984 г. и бъдещето да е като от прозореца на Колиния флаер.
Кой развали моето бъдеще? Кой ме направи така отвратително стар? Какъв рожден ден да празнувам утре аз, един съсипан от кризи и овехтял от икономически преходи човек? София е достатъчно отвратителна , за да се издигам нависоко да обхвана с поглед цялата и постдетска грозотия. Двамата с нея се променихме – аз и тя. Двамата порастнахме и се състарихме. Двамата сме си взаимно отвратителни. Цялата ми Родина, целият ми народ е ужасно стар и некрасив. Бъдещето се оказа никак не прекрасно.
Но въпреки това ще се кача във флаера. Ще полетя, но не над днешната София, не над днешния свят, а над света на детството ми. Ами да, машината на времето има и обратен ход. Машината на времето съществува, нима си помислихте че не е така. Тя е там… не, не там, в мазето на изоставения московски дом. Тя е вътре в мен. И вътре в теб също, и в теб, и в теб, във всички нас. Как да я накараме на заработи? До голяма степен това зависи от нас самите. Трябва да имаме предвид – ако ни харесват неща, които вършат космическите пирати, не се надявайте да ни провърви в Машината на времето. Ако предпочитаме да получим като награда за компромиса със съвестта си своето “жигули"*, няма да тръгне машината – може да сме сигурни в това. Машината на времето отказва да се подчинява на хора, които харесват жълти вестници и безумни телевизионни “шоута". Тя не обръща никакво внимание на хора, които могат да се разсмеят, когато чуят “шега", от която ще пламнат от срам ушите на някое дете от 1984 г. … Изобщо, Машината на времето не приема никой друг освен деца.
Нали си спомняте какво е да си дете. Затворете си очите и хубаво, ама много хубаво си спомнете. После спокойно натиснете ръчката. Не казвам, че ще стане веднага, но лека полека, дори година след година и Машината на времето ще ни връща назад и все по назад. И един ден… Това ще е един много хубав ден за всички, които наистина биха желали да са деца. От флаера ще се виждат невероятни неща. Под нас ще е един неизказано красив град, пълен с щастливи хора, а всъщност с деца. Защото там, в “прекрасното далечно" ще живеят само деца. И няма как да е иначе – само такива пропуска Машината на времето. Тогава ще е 1984 г. и това ще е една вечна 1984 г. Не, разбира се, това няма да е ужасяващата 1984 г. на Оруел, въпреки че предполагам и тя тогава да съществува някъде напред във времето, но само за непоправимо състарили се възрастни. Нашата 1984 година ще е оная на Кир Буличов. На миелофона и говорещите животни от Космозоо, на Алиса и всички деца от шести "бе", всъщност на всички деца, които искаха да идат в "прекрасното далечно" със своята светла вяра в доброто бъдеще. И именно там ще ви чакам аз на моя рожден ден. На моя честит рожден ден. Наистина честит, т.е. щастлив. И именно това си пожелавам за подарък – един Прекрасно Далечен Рожден Ден. И не само за мен, за всички, за всички, които биха искали да го празнуват.
--------
*Паралел с епизода от "Гостенка от бъдещето", в който космическите пирати изтезават Коля Герасимов да издаде къде е миелофона.
