Доста интересна е тази снимка, ако човек се загледа в детайлите. Ето моята версия на събитията:
Училището е по-скоро неголямо - 2 етажа, но пък оркестърът е стабилен. Всеки е заел позиция и чака своя ред - кой с тръбата, кой с приветствие към госта. Гостът би трябвало да е мъжът с тъмния шлифер. Хубаво облечен, модерна прическа, пък и ръкомахането му е малко ала др. Живков. Само без усмивката. Нормално. Големите си позволяват усмивки, по-малките трябва да са по-намръщени, поне докато пораснат в йерархията. Отляво, белокосият нисичък другар ще да е директорът на училището. Не гледа към госта, а към събраните пред тях ученици - да не би някой да се изложи с нещо. Директорът е човек, здраво стъпил на земята. При него няма шест-пет. Повече строг и от време на време справедлив. А как му се иска да извика: "Ей, Стоянова! Оправи си момчетата в класа, че ако дойда...!" Но не смее - заради госта. Отдясно, плешивият другар гледа малко разсеяно. "Не съм оттук и съм за малко!" Всъщност донякъде има право. Това би трябвало да е кметът. Носи известна отговорност, но не е директор - има кой да обере пешкира ако нещо не е като хората. Кметът е учен човек. По-скоро обвързан с идеалното, отколкото с практическото. Дори сега сигурно си мисли нещо съвсем различно. Някакви негови си мисли, които нямат нищо общо с посещението. После е важното, после. Като си тръгнат и пристигнат в кметството.
На заден план учителят по физкултура подрежда закъснелите оркестранти. Тъпанът и барабанчето още не са намерили своите музиканти. От това и от факта, че му се налага да облича костюм, вместо удобния анцуг, учителят е още по-изнервен. Въпреки всичко, празненството върви по план. А каква е истината - очакваме Дани да разкаже.