НА „МАНАСТИРСКИЯ ВИР"

Водата в „Манастирския вир", според преценката на Пачо, бе вече готова за къпане.

През онова време момчетата откриваха къпалния сезон из вировете още в началото на април — след ка­то кукурякът по припеците възвестеше със своите зеле­ни камбанки, че пролетта е на път.

По старо суеверие веднага след тая първа пролетна кръщавка в реката изкъпалият се, още гол, вземаше три камъчета и последователно ги разхвърляше по три посоки, като казваше при хвърлянето на първото: „На поп треска", при второто: „На калугер огница", при третото: „И на мен здраве". След това заклинание той беше сигурен, че нищо лошо няма да му се случи от студената баня.

А когато някое ухо се затъкнеше, за да излезе во­дата от него, изкъпалият се подскачаше на един крак и припяваше: „Гущер-пещер под бял камък вода пие." И най-после отвътре леко се пукваше застоялата кап­ка, ухото се оттъкваше и приятно парлива струйка по­лазваше по него.

Следобед Пачо, Кирил, Синигера и Цеко с по два краищника в джобовете поеха към „Манастирския вир".

Топлото априлско слънце меко припичаше. Водата шумеше и подскачаше. От двете страни на прохода на едва доловими приливи се стичаше някакъв мек шум отвисоко заедно с чистотата на планинския въздух. Тук-там тъмнозелени свърдли дълбаеха дъното на ре­ката и около тях се въртяха златисти конуси от пясъч­ни стружки.

От камък до камък снежнобели дантели от пяна ту се разтягаха, ту се късаха. А като попаднеха в самата среда на реката, накъсваха се още повече, течението бързо ги поемаше и нищо не оставаше от тях.

Тих топъл ветрец подухваше през прохода от юг. Момчетата се поизпотиха. Разгънаха пазвите си. Ска­лите се издигаха в ясносиньото небе, като че по-високи от друг път. А на запад, в далечината зад тях, се чернееха върховете на планината, защото там още не бяха се раззеленили горите. Някъде сред високите пла­нински усои тук-там още се белееше нестопен сняг. Водата шумеше на равното, бучеше по стръмното и вълните подскачаха по гладките камъни, сякаш играе­ха на гоненица по тях. В най-тихите места, зеленясали от застоя и времето, златнозелен мъх покриваше реч­ното легло като кадифе. А там, където талазите с ис­крящи езици лижеха камъните по него, те бяха бели като каймак на мляко, надигнало се в котлето.

Априлският вятър клатушкаше леко все още голи­те връхчета на храстите по склоновете от двете страни и разнасяше оттам теменужен мирис. От два-три дни по припеците, в трънаците и около храстите бе пъкнал ситен насип от сини и бели теменуги.

Воденичките безгрижно кречетяха през реката от­въд шосето. Бавно се тътреше отсреща волска кола без ритли. Напреко на потоницата бяха наредени един до друг натъпкани козиняви чували с добре застлани и плътно превързани гърла. С въжета, завързани за климиите, те бяха притегнати отстрани, за да не се изхлу­зят от клатушкането по неравния път. Коларят, изтег­нал се по гръб отгоре, изпънал корем, здраво пристегнат от кълчищения учкур на плиткодънните беневреци, спеше с полузинала уста, сякаш за да гълта топлината на слънцето. Калпакът, малко килнал се назад, откри­ваше незагорялата горна част на челото. Краката му, преметнати през страничните въжета, поклимваха от друсането. Лявата му ръка висеше отпусната от лакъ­тя надолу. А дясната, полупротегната напред, държе­ше остена в хлабаво свитата шепа.

Това бе един от тия воденичари, които през ден, през два сутрин откарват на бакалите в града царевич­но брашно за продан на сиромасите. Сега той бе за­къснял. Изтегнат юнашки на мливото, изкарваше своя следобеден сън, докато воловете, необезпокоявани от остена, по-бавно от друг път мъкнеха натоварената кола.

Синигера набързо насъбра с двете си шепи прах от шосето и се накани да избърза пред другарите си. Държеше ръцете си така, сякаш отиваше при някого да ги подлага за милостиня.

— Защо ти е тоя прах? — попита Пачо.

— Знаеш ли колко хубаво се киха от него?

— Ти ли искаш да кихаш?

— Не. Ще го сипя в устата на тоя воденичар. Я виж как хубаво е зинал.

— Ама и колко хубаво може да те наложи с осте­на си — каза Пачо и с бърз, неподозиран измах отдолу плесна шепите нагоре така, че всичкият прах се посипа по лицето на Синигера.

— Какво съм ти направил бе, Пачо?

— На мене нищо. Ами щеше да направиш на воде­ничаря.

— Какво от това? Закачам ли те, та ме засипа с прах?

— Нищо ти няма. Нали ще се изкъпеш.

Още по-отдалече, откъм самата каменна врата на прохода, се зададоха две магаренца, натоварени с дър­ва. Прави и гладки цепеници бяха наредени за показ отвън, а отвътре — криви, майсторски замаскирани, за да се излъже окото на купувача. Магаренцата, гъвка­во огънали гърбове под товара, леко се клатушкаха напред, пъргаво ситняха. Тънките копитца ритмично чаткаха по каменния път, техните плочици святкаха на слънцето като дънца на чаши. Отзад магаретарките бързаха на едри стегнати крачки, мятаха вълненици наляво-надясно. Задянали на гръб пеленачетата си в шарени цедилници, мушнали хурки под мишница, те ходом предяха, сякаш дояха на тънки струйки бухна­лите къдели. И си приказваха високо, без да се обръ­щат една към друга — всякоя загледана в нишката и вретеното.

Само на Цеко бе тъжно. Вървеше замислен, с на­ведена глава. Не можеше да разсее мислите си, да забрави това, което стана в техния дом. Все още си представяше как майка му изтрива с престилката очи­те си и кърши пръсти, как братчетата му реват и тър­кат с ръкави нослетата си, като я гледат. Макар че баща му ги успокои, след като се върна от владиката, той все още си мислеше, че някой ден пак ще дойде приставът със старшията и пак ще вземат да прехвър­лят и описват покъщнината им.

Момчетата скоро стигнаха до „Манастирския вир".

Водата във вира като че беше заспала. Дошла от толкова далече — горе от планината, дълго скачала от рид на рид, от склон на склон, от камък на камък, — тя се бе спряла тук, сякаш да си почине и поспи.

— Кой ще се хвърли пръв? — огледа Пачо дру­гарите си като командир, който изпитва готовността на своите войници преди боя.

Кирил, застанал по-назад, бързо се заразкопчава. Синигера, още по-бързо, с едно дръпване откопча блу­зата си, метна я настрана върху един камък. Но ветре­цът му се видя студеничък. Кожицата на гърба му се понаежи. Той трепна. Побави се да почака другите. Це­ко мълчаливо бе съблякъл палтенцето и рубашката.

Всеки очакваше друг пръв да се хвърли.

— Мечка страх, мене не — заяви тържествено Пачо и леко прекърши кръст, наведе се да изуе панталоните. Каза това, за да си даде кураж. Но като погледна во­дата, тръпки преминаха по голия му гръб.

Цеко замислено гледаше вира и се разтриваше по лактите и над тях. Кирил най-отзад наблюдава някол­ко мига другарите си как зъзнат и разбра, че трябва пръв да се хвърли. С няколко решителни поритвания отхвърли настрана панталоните, мушна се между дру­гарите си. Спря се върху ръба на камъка, изгладен от водата и от стъпките на кой знае колко поколения. За­

жумя, за да не гледа водата — от което му ставаше студено. Това трая само миг. Мислено се укори, че не е достойно да си затваря очите. Погледна водата, видя, че до половината на вира беше тъмносива — там се отражаваше гористият стръмен склон, а останалата половина — ясносиня — там се отражаваше небето. Подклекна леко, за да скочи по-навътре, в най-дълбокото, най-чистото от камъни. Стрелна се с главата на­долу и цамбурна. Като че бръснач го рязна през ко­рема, после през цялото тяло отгоре надолу. Но той бързо порна към отсрещния бряг. Показа се на повърх­ността, погледна пред себе си. Излезе на пясъка, тръс­на глава — водата от косата му се отърси на множест­во дребни пръски.

Другите бяха наскачали веднага след него.

„Аз скочих пръв" — помисли си той, като ги гле­даше как се гмуркат и разбиват водата на пяна и пръ­ски около себе си. И някаква особена радост го обзе. Всички наизскачаха на пясъка. Заподскачаха, запляскаха се по бедрата, за да се постоплят. Зъбите им тра­каха от студ. Но бяха изпълнени с чувството на облек­чение. Дали за това, че отхвърлиха от себе си тежест­та на отминалата зима, или че имаха смелостта да се хвърлят първи през тая пролет в още студената река?

Подскачаха на слънце, докато изсъхна водата по тях. Още голи, с посинели устни, се изправиха край вира, за да произнесат заклинанието, което по преда­ние, кой знае откога, минаваше от поколение па по­коление.

Пачо изгледа строго другарите си.

— По колко камъчета взехте?

— Три!

— Три!

— Три!

— Вземете още по едно.

— Защо?

— После ще видите.

Тримата навзимаха още по едно камъче.

Пачо взе от лявата си шепа с три пръста първото камъче, вдигна десница, като че ще благославя някого надалече:

— Повтаряйте след мене!

Тримата направиха като него.

— На поп Антония треска!

— На поп Антония треска! — повториха малко раз­бъркано тримата.

— Да пукне нощеска!

— Да пукне нощеска! — повториха по-дружно тримата.

— На калугер огница!

— На калугер огница! — хорово повториха тримата.

— И на мен здраве!

— И на мен здраве! — в един глас повториха три­мата.

След като произнесоха това заклинание с внесено­то от Пачо допълнение, момчетата се почувствуваха застраховани от настинка, облякоха се и си тръгнаха надолу по шосето.

Пачо вървеше, загледан пред себе си. Мислеше не­що. И в отговор на някои от тия мисли вдигна глава:

— Аз на поп Антония... — закани се той с една псувня, която бе чувал от по-големите си братя... — той трябва да ни запомни... — завъртя заканително глава и пак се замисли: — Аз ще му изтроша прозор­ците нощеска.

— Ще помисли, че е тате — възрази Цеко.

— Аз друго не знам, ама днес видях, че под стряха­та му висят луканки... — не доизказа Синигера мисъл­та си, а само наведе многозначително глава, сякаш оставяше другите сами да се досетят какво има да се прави.

След като прехвърлиха през паметта си всички ви­дове възможни и невъзможни пакости, които може да се направят на поп Антония, момчетата си дадоха ду­ма да не му прощават — където го срещнат, където го видят, където и с каквото им падне.

Ускориха вървежа си.

Унесени в мислите си за това, как ще отмъщават на поп Антония, те гледаха пред себе си, но виждаха са­мо поразиите, които ще му причиняват. А всеки си има­ше свой план, в който участвуваха всички — с точно разпределение на ролите.

От тая тяхна замисленост ги изведе внезапно и ряз­ко изтрополяване. Те се обърнаха. В двора наляво ед­на от двете селянки стоеше пред магарето си. А от­страни бяха се сринали от самара до краката му дваснопа цепеници, преди малко развързани от селянка­та. Тя се отмести зад магарето, плесна го с тояжката и то се измъкна из двете купчини дърва.

Воденичарят, когото момчетата срещнаха заспал на чувалите, се събуди, щом воловете по навик спряха пред първата кръчма в града. Оттам те се спираха пред всички кръчми до центъра и той притуряше по шишенце. И когато стигна до дюкяна на Коритара, бе­ше вече достатъчно весел.

Пред дюкяна на Коритара имаше халка, забита в тротоара. За нея бе завързан катърът па варджията, който всеки ден докарваше с него вар в града и го оста­вяше тук, докато си пиеше ракията в пивница „Драго­ман".

Само по това, как воденичарят преграбчи чувала на коленете си, за да го свали от колата, и по това, как подвря чебреняка(здрав дървен лост) под куката на кантара, дядо Йорданчо Коритара разбра, че много е прехвърлил мярка­та, но не му каза нищо. Като премериха брашното, се­лянинът го изправи близо до катъра.

— Не го оставяй до него, добиче е, ще направи ня­коя пакост — предупреди го Коритара.

— Няма нищо страшно — отвърна небрежно воде­ничарят. Сякаш за да му възрази, катърът се извъртя заднишком, ритна чувала и го повали.

— Казах ли ти? — профъфли добродушно Коритара.

— Нищо му няма — възрази воденичарят. Но катъ­рът и тоя път, за да опровергае твърденията му, се вдигна на задните си крака и с предните бързо задрапа като котка по чувала, отвори хлабаво застланото гърло, зарови там и разсипа брашното.

-Я виж, че нещо му има — каза Коритара. Воде­ничарят тоя път нищо не каза. Изсили се и коварно перна с пестник катъра по муцуната отстрани. После взе чебреняка, издигна го бавно и го стовари тежко върху задницата на животното. То, изненадано, стрес­нато, се разтрепера. Чебренякът се стовари с още по-силен измах втори, трети път. Коленете на катъра се разиграха, кожата на бутовете му се набърчи. Той цял се разтрепера, полуклекна на задните си крака и из­веднъж подля половината тротоар. Като видя пенлива­та локва, воденичарят го остави на мира. Купувачите, станали неволни зрители, дружно се изсмяха:

— Брей как уплаши добичето!

— И лудо от пияно страх има.

— Наръси пред дюкяна на дядо Иорданчо.

— И на тебе да се стовари такова кросно, и ти ще поръсиш.