ПРИ ВЛАДИКАТА

„Де да те видя сега, мамин сине" — каза си наум Синигера, грабна с левицата топчето — беше левак, и удари.

Клисарят биеше камбаната, увлечените играчи ши­баха с топчето.

Коцо нервно пъхтеше. Синигера удряше спокойно, самоуверено — и копчета, и писци подскачаха като пу­канки в тенекия, покорно се обръщаха по гръб. Те ся­каш му казваха: „Вземи ни! Отсега вече само при тебе ще идваме. Не щем да се връщаме при Шкембо." Но той не ги прибираше, както правеше друг път. „Нека останат за подкваса" — помисли си и продължи да уд­ря настървено.

Непрекъснато печелеше. Но реши да сдържа радост­та си и от суеверие да не би да му потръгне назад, и от желание да се покаже пред Коцо равнодушен към бла­говолението на щастието — очевидно минало вече на негова страна.

Коцо се загледа за миг в богатството си. Забеляза колко много се е стопило, изохка страдалчески. Нещо сякаш го парна през стомаха. Ръката му взе да трепери. Не можеше вече добре да улучва.

При всяко негово замахване Синигера казваше:

— Туп! — като вярваше, че с това възклицание кара топчето да удря несполучливо.

Коцо, пламнал чак до ушите, изпъшка от яд и мъка.

— Не е честно! Ти правиш магия! Затова губя!

— Прави и ти — разреши му Синигера, лукаво ус­михнат.

— Искам да играем без магия.

— Добре!

Синигера само печелеше. Алчно прибираше спечеле­ните копчета и писци с увереността, че никога вече не ще ги пусне пак да отидат в кутиите на Коцо.

Спокойно и хладнокръвно обра последните копчета на другаря си.

— Хайде да ставаме — подхвърли той предпазливо.

— Почакай! — отвърна с пламнали очи и алени бу­зи Коцо.

— Но ти вече нямаш с какво да играеш.

— Дай ми назаем!

— Стига вече.

— Дай ми назаем! — повтори заповеднически Коцо.

— Който печели, не дава назаем, защото може да му тръгне назад.

— Добре! Почакай ме! Ще караме играта докрай. Дорде имам с какво да играя. .. — пропъшка Коцо.

— Отде ще вземеш?

— Ще намеря — отвърна Коцо машинално. Поми­сли си откъде да изрязва. Вчера, за да започне играта, от която напълни две кутии, той оряза новия великден­ски костюм на баща си с надеждата, че като спечели, ще му нашие нови копчета, и щеше днес да го напра­ви. Но отде се взе тоя Синигер! Ако не си върне загу­беното, баща му ще го нажили с пръчка по седалищни­те части, че има да лежи две седмици по корем.

— Няма какво, ще изрежа копчетата от новия подрасник и панталоните на дядо поп — реши Коцо и си каза: „Дано не си е вкъщи."

— Какво? Ще отиваме ли на училище? — попита предпазливо Синигера.

— Не. Ще отидем към дядови попови.

— Защо?

— Търпи! Имам малко работа.

— Какво ще правиш там?

— Ще искам на баба попадия копчета.

— Добре...

Коцо излъга, без да мисли. Той знаеше, че баба му попадия никак не би се разтревожила от това, че е загубил две кутии копчета и писци. Тя не би му дала нито копче, дори да имаше цяла торба. Но той ще си намери... Само да влезе и за малко да остане в стаята, където е дрешникът.

Синигера и Коцо наближиха поповата къща. Чуваха се ревовете на хлебарката и трите й по-малки деца.

Попадията гледаше през прозорчето на кухнята. Бе­ше и мъчно, като слушаше писъците на хлебарката, об­земаше я страх от клетвите й. Но в същото време с умиление си представяше как новата къща на Петко хлебаря ще стане за зестра на Катерина — най-малката и най-обичаната от дъщерите й.

Докато тя гледаше как старшията разхвърля по­къщнината, Коцо се вмъкна тихо, незабелязано в стаята.

С джобното си ножче набързо изряза копчетата от панталоните и новия подрасннк на дядо си поп. После се повъртя в кухнята. Гореше от нетърпение да почне по-скоро играта. Но беше гузен и разсъждаваше, че ако веднага си отиде, баба му може да се усъмни и да провери в дрешника, където и друг път бе правил поразии. Ще забележи, че са изрязани копчетата, ще се развика... ще пропадне всичко.

Баба му попадия излезе за малко из кухнята. Той слезе на двора, хвърли два-три пъти с прашката си по врабчетата, накацали върху курника. Помая се още малко, отвори предпазливо портата, излезе навън и об­лекчително въздъхна.

Синигера го чакаше, скрит зад голямата черница при завоя на улицата.

— Я виж! — показа му Коцо костените тъмнокафя­ви копчета.

Очите на Синигера светнаха.

Седнаха на припек до оградата на синагогата. Тро­тоарът беше чист, издухан от вятъра.

Отначало Синигера спечели три копчета. Главата на Коцо пламна. Безразсъдството в такива случаи не помага. Но тоя път нещо му потръгна. Ръката му безпо­грешно удряше точно в средата на заложените писци и копчета и те се обръщаха по няколко. И когато слънцето се издигна над синагогата, джобовете на Синигера бяха почти празни. Коцо се силеше да сдър­жи радостта си — от суеверие да не му тръгне назад. Но колкото и да потискаше обзелите го чувства, всичко наоколо му бе по-хубаво от всеки друг път. Полъхваше лек ветрец. Сенките от клоните на сливите сякаш му кимаха одобрително за всеки успешен удар. Някаква парлива вълна го обливаше отвътре и не му се седеше на едно място. Но трябваше да играе докрай.

Той не само си възвърна загубеното, ами обра и ця­лото имущество на Синигера.

Приставът привърши описа. Положил на папката изписания лист, подаде го на Танка хлебарката.

— На, подпиши, невесто! — На тебе се дава всичко под опис. Ти ще отговаряш за него.

— Нищо не подписвам! — кресна тя.

— Ще подпишеш. И ще отговаряш за всичко, що ти оставяме. Една тенджера да липсва, ще отидеш в за­твора — добави приставът меко, но предупредително.

— Ако ще и в джендема да ида, не подписвам — кресна хлебарката. Двете й по-малки деца, които пре­ди малко бяха престанали да реват, а само подсмърчаха и триеха с ръкав нослетата си, отново се разре­ваха. В тоя миг портата се хлопна и в двора влезе мъжът й.

— Какво има?

— Ние вече свършихме работата — обърна се при­ставът и му поднесе папката с листа. — Описахме по­къщнината по изпълнителния лист, представен от поп Антония. Оставям ти на съхранение всичките вещи.

Петко хлебарят изчете листа набързо, взе перодръж­ката и го подписа. Поклати глава и каза:

— Маскарата му с маскара!...

— Друга работа нямаме — каза приставът, взе листа, затвори папката, завърза я с шнура и двамата със старишята си тръгнаха.

Какво ще правим сега? — изохка Танка и закър­ши пръсти. — От него ли намери пари да вземаш! — кресна тя укорително.

— Няма нищо страшно. Ще се оправи работата. Не се ядосвай — навъсил вежди, повтаряше хлебарят, за да я успокои, но сам не знаеше как ще се оправи.

— Господ да го убие! Това не е поп, а сатана с ра­со и калимявка. Трапът да му се продъни дано!... За­що не идеш при владиката да му кажеш какъв попец си има?

— Така ще направя — удари се Петко с длан по челото, като че е имал това предвид, а само е трябвало да го подсетят.

— Още сега!

— Гледай си работата и прибери покъщнината.

— Влез при негово високопреосвещенство — каза слу­гата на владиката и отвори вратата пред Петко хлебаря.

Митрополит Константин седеше величествен зад пис­мената си маса. Той остави писалката и без да става, бавно подаде десницата си на хлебаря, който пристъ­пи, поклони се, целуна я и пак изправи глава. Влади­ката го гледаше в очите сериозен, спокоен:

— Кажи защо си дошъл.

— Дядо владика, взех през есента хилядо лева под лихва от поп Антония. Трябваха ми да си доправя но­вата къща. Не можах да върна парите. Оттогава досе­га те станаха две хиляди. Тия дни изтече срокът на полицата. Той я е протестирал, макар че снощи ми обеща да ме почака след празниците. Извадил е изпъл­нителен лист. Днес приставът описа покъщнината с къщата заедно. Ще продава всичко на барабан. Моля те, нека ми даде време да подиря пари от приятели и да не се тревожат децата, дорде мине Великден.

— Иди си вкъщи, прибери багажа си и се готви по християнски да посрещнеш и прекараш празниците. А с поп Антония аз ще поговоря — каза меко, след като помисли, владиката, ио малко вирна долната си устна, така че космите под нея щръкнаха — това бе признак, че потиска голям гняв в себе си. Хлебарят леко се по­клони, целуна десницата му и си излезе.

Владиката удари пъпката на звънчето, извика слуга­та и му поръча:

— Тръгни веднага от кръчма в кръчма наред и къ­дето видиш поп Антония, кажи му веднага да дойде при мене.

Слугата бе чул за станалото с хлебаря и като сли­заше по каменните стъпала, си мислеше: „Къде ли го сърби сега поп Антония? Защо му трябваше да прави тая магария?"

Той знаеше за мнозина попове — скубани, стригани, бити или затваряни от дядо Константин в някоя църков­на килия на хляб и вода за по-малки или по-големи провинения. А като преценяваше сегашната постъпка на поп Антония, затрудняваше се и не можеше да предвиди какво ще му бъде отмерено. Луташе се в пре­смятания и догадки, най-после махна с ръка и пак си каза: „Защо му трябваше на поп Антония тъкмо сега да прави тая магария?"

Поп Антония поради общителния си характер всеки ден отсядаше поред във всички кръчми. Но слугата на владиката не тръгна да обикаля и занича навред. Той му знаеше разписанието и пресметна къде може да се е отбил ссга. И затова дори не погледна в най-близки­те до митрополията кръчми, а прекоси през средата площада и отиде направо в пивница „Драгоман".

Там на една маса в дъното поп Антония беше доял топлото бяло хлебче, напоено с дървено масло и на­тъпкано с далаче хайвер. Уталожил утринния си апе­тит, той бе минал вече на вино и само от време на време порапваше крадешком от суджука, като го из­важдаше от джоба на расото и пак го пъхваше вътре. Насред масата стърчеше шишенце с вино, до половина изпито.

— Отче поп Антоние, вика те владиката — пошепна му слугата.

— Какво?

— Дядо владика рече веднага да отидеш при него,

— Веднага ли? — сепна се поп Антония и си помисли: „Това ще е оня магарец Петко хлебарят, кой знае какво ме е клеветил пред дядо Константин!"

Похлупи дясната си шепа върху дръжката на пате­рицата и пъргаво стана. Чукиа по масата, бързо съобрази нещо. И докато дойде кръчмарят да му плати, каза па слугата:

— Ще пиеш едно шише вино от мене.. . Ама ще се забавиш, колкото може повече. Имам да отида до едно място. А ти гледай оттук и като ме видиш, че се задам към площада, тръгни, та да влезеш при дядо Констан­тин малко преди мене. Ще му кажеш, че си ме търсил навсякъде, а къде съм бил — измисли какво ще из­лъжеш. Само не казвай, че тук си ме намерил, защото ще се позабавя.

— Ама аз много се забавих, та как ще стане тая — набързо излъга слугата, за да изкара още нещо, като разбра, че поп Антония е изплашен.

— Ще изпиеш още едно шише и ще се позабавиш повече — добави поп Антония, тракна пред слугата па­рите за две шишета вино, изгълта нервно остатъка от своето. Кръчмарят дойде, той му плати. И забърза, като почукваше с патерицата по плочника пред кръч­мата.

Слугата размисли: да изпие ли двете шишета вино, или да си задържи парите. Владиката може да поду­ши, че е пил. А това не би му минало евтино, особено сега, на велики четвъртък. Реши да скъта парите. За да се позабави, поръча си една ракия и заседна на масата.

Поп Антония се досети защо го вика владиката. Бър­зо съобрази, че ще му трябва време да се преобуе и преоблече.

За да не къса панталони, той ходеше само по дол­ни гащи под подрасника. А за да не личи това, попа­дията бе му пришила за тях само долнищата от кра­чолите на едни стари панталони. Истинските обуваше само на големи празници.

Знаеше, че когато владиката вика някой поп при себе си, оглежда го от главата до петите. Понякога раз­гръщаше и расото, да види чист ли е подрасникът. И не дай боже да има я кир по калимавката, я кал по обувките! Ще пипне жезъла и ще рече: „На колене, свиньо!" — И да ти е як гърбецът! Затова поп Антония, въпреки че бе скъперник, почерпи две шишета слугата, та да спечели време за преобличане и преобуване.

Той искаше колкото може по-бързо да си отиде вкъщи. Силеше се да надвие старческата си бавност. Памагаше си с патерицата, нервно я удряше в земята,

да си дава опора за тласък напред. Макар и тромаво, щрапаше припряно, сякаш отдолу под стъпалата му пареше. И който го видеше, разбираше, че голям зор го е напекъл, за да припка така.

От левия джоб на расото стърчеше опашката на един стрък праз лук. Той бе го пъхнал там само за да се види в кръчмата, додето си попийваше, но нито веднъж не посегна към него. Сега от нервната походка празът ту се показваше, ту се скриваше в гънките на расото. А в дъното на десния джоб се мотаеше половината от свинската наденица — неочакваната покана на дядо владика попречи да бъде доизядена на бързи порапки, крадешком от погледите на говеещите миряни, за мезе на виното, за услада на ситата закуска.

Още от стълбата извика:

— Попадийо, по-скоро панталоните и новия подрасник!

„Какво ли ще е на попа?" — учуди се тя, но не по­смя да го разпитва зашо бърза толкова, ами веднага отиде в стаята, разрови в дрешника, извади подрасника и панталоните и го посрещна с тях. Пъргаво като младеж дядо поп Антония хвърли от себе си расото и с пръсти, които веднага намериха копчетата, разкопча подрасника. С треперещи ръце навлече панталоните.

— Каква е тая работа ма, попадийо! — извряска той и разгърна пред себе си панталоните — те бяха без копчета.

— Оня цигански син се свира одеве. Той ще е.. . — не доизрече попадията, защото попът я пресече:

— Режи! По-скоро! Откъде намериш!...

— Какво да режа бе, попе?

— Копчета! Ще стана за кашмер пред владиката. Па кой ти гледа кашмера! Кокалците ми ще размести. Режи и пришивай на цепката!

Попадията се обърка. Втурна се в кухнята. Но вме­сто ножица бе взела машите и се засуети из къщата, не знаеше какво да прави с тях.

— Какво се щуросваш ма! — разгневи се той, заоглежда се из кухнята, забеляза ножиците, сръчно ги грабна, подаде ги на попадията:

— На! Дръж! Режи, пришивай, че я оплескахме.

Тя взе ножиците, отиде в стаята, разтарашува из дрешника. Беше й жал да реже откъдето и да било, макар че и друг път й се бе случвало да реже от здрави дрехи и после да пришива отново. Но тоя път като че нарочно се суетеше.

— Режи от всичко — закрещя поп Антония. — Как­во се трътлявиш.

Попадията, подплашена от ругатните му, зафръцка с ножиците, откъдето й паднеше: от другите долни га­щи на попа, от едно нейно елече, от една негова фла­нела. Насъбра шепа разнокалибрени копчета. И при­пряно запришива. Най-напред оправи панталоните, под­хвърли ги на попа. Той нервно ги нахлузи през обувките.

Дотук всичко бе добре. Но когато взе да ги закоп­чава, изсумтя, изруга: копчетата бяха по-големи от дупките и не можеха да влязат. Цял разтреперан от гняв и страх при мисълта за предстоящата среща с владиката, той извади джобното си ножче, поразпори дупките по цепката.

Когато облече подраеника, оказа се, че някои от коп­четата са малки и едва се задържат в дупките. Кри- во-ляво закопча го. Но пак се замисли, разкопча го — не му харесваха тия копчета. Повъртя глава, но нямаше кога да избира. Грабна патерицата и тръгна.

Едва бе отворил вратата на кухнята и по дървената стълба към язлъка изтропотиха бързи момчешки стъп­ки. Коцо пъргаво изтичваше.

След като бе си възвърнал всичко от играта със Синигера, той радостно се затича до дядови си попови, да даде на баба си попадия копчетата, като честен пла­тец, който връща заема навреме, за да се ползува с доверие и друг път. Целият засиял, изтича на язлъка. Искаше му се в първия момент да се похвали на дядо си поп за сполуката. Но бързо размисли и реши, че по-добре е само баба му да знае за тоя заем. Опита се да влезе в кухнята незабелязано покрай дядо си поп. Но той го видя, изсумтя през мустаците и брадата си. Ко­цо бе щастливо усмихнат, бузите му пламтяха като бо­жури. Тоя пакостник сияеше от чувство на благополу­чие. А това най-много озлоби поп Антония. Без да ка­же нито дума на внука си, той стисна патерицата и в първия миг мислеше да го прасне колкото му сила дър­жи. Но веднага съобрази, че след първия удар Коцо ще побегне и наистина ще му избяга. Затова най-напред побърза да го хване за ухото с лявата ръка.

— Чакай да те науча, магарски сине, как се режат копчета от панталони и подрасник на дядо. Сега ли тъкмо намери?

— Олеле, дядо попе! . . . Няма вече! . . . О-о-о-о! — квичеше Коцо. Но поп Антония не се трогваше от тия ревове, а още повече се озлобяваше, опиваше се от ярост­та си и тупаше внука си.

— Остави го бре, попе! — крекна попадията. — Не видиш ли, че баялдисва?

— Нищо му няма. Да го науча тоя магарешко как се режат копчета. Ще режеш ли пак бре, магарешки сине? А?

— Няма бре, дядо, пусни ме! Моля ти се! Ръцете ми да отсъхнат, ако вече похвана от твоите панталони копчета — обещаваше Коцо. Но поп Антония продъл­жаваше да го налага, сякаш не чуваше. В един миг си помисли, че и с него доста се позабави. И без да е на­ситил яростта си, остави го, тръгна.

Пък нещо му хрумна, сепна се, подаде му десницата си. И с чувството, че е проявил милосърдие, щом не го е бил, додето се забъкне от рев, каза:

— Ха сега целувай ръка! Има късмет, че бързам, та ти се размина леко.

Поп Антония зачука с патерицата по дървените стъ­пала на стълбището. Заприпка по двора. Понаместн калимавката си, кривната в бързината малко настрана.

А Коцо се почеса по битите места, изтри с цели ше­пи умокрените си от сълзи бузи. И след като дя­до му поп се скри зад завоя на улицата, изтича навън.

Поп Антония отиваше при владиката, а по гърба му лазеха парливи тръпки като рояци мравки. Той знае­ше защо го вика дядо владика, знаеше и как да му отговаря. Но не знаеше какво може той да намери не в ред у него. По едно време се досети нещо. Попипа се припряно по десния джоб — в бързината и суматохата бе забравил да извади из него наденицата. Ами ако дядо владика рече да го пребърка — а можеше и това да направи? Да се връща вкъщи само за нея? Нали и без това се забави? Трябваше да я хвърли. Само да не го види някой. Може нарочно да я вземе и после да приказва, че поп Антония през великата неделя се е мърсял с луканка. И без това ще се занимават с него сега, след случката с Петко хлебаря.

Главата на поп Антония пламтеше от тия размис­ли. Откъм завоя в уличката се зададе дръглив сиромашки пес.

— Кътър-кътър! Къци-къци! — подлъга го той, под­свирна му. И за да освободи дясната си ръка, окачи патерицата на лявата, но внимателно, за да не го уплаши. Бръкна в джоба и крадешком му показа на­деницата. Песът, като я видя, се приближи до него, вдигна глава, загледа го молещо с умните си очи. В погледа му имаше очакване и доверие. Поп Антония с болка на сърце ловко му я подхвърли. Кучето я лапна и веднага кривна на друга страна, сякаш се страхуваше да не се разкае попът за подаянието си и да не го дару­ва с патерицата по гърба. Поп Антония въздъхна и със съжаление, че е нахранил с такова мезе един сиромашки пес, и с облекчение, че се отърва, без да види никой, от тая опасна улика за неспазване християнския пост през страстната седмица.

Митрополит Константин съчетаваше в характера си възрожденската преданост към призванието си с похва­тите за превъзпитание, оказали се необходими в нова­та българска действителност след Освобождението. Той беше изключително явление сред своите събратя вла­дици не само между съвременниците, а най-вече между неговите следовници.

От време на време рано в неделните дни се отбива­ше по кръчмите и кафенетата и като пастир подбираше с жезъла си подранилите мъже. „Църквите празни, а кръчмите пълни, марш навън" — заповядваше той. От тия негови утринни проверки посетителите на кръчмите в неделните дни не се довършиха, но понамаляха и се научиха да бягат, когато го зърнеха, че се задава от­към митрополията.

Поповете, особено тези от селата, когато идваха в града по работа, избягваха да се срещат с него. Но той ги срещаше, защото често излизаше из улиците. Такъв селски поп ще се опита да кривне в друга улица, за да избегне срещата си с него — отде да знае какво може да е сбъркал. Но дядо Константин отдалече ще му да­де знак с жезъла и той ще спре. И ако е нечисто расото или кирлива калимавката, дядо владика ще рече: „На колене, свиньо!" И ще му разгрее плешките с жезъла.

Държеше попът да не маскари занаята си и никому не прощаваше.

Рядко оставаше празна килията при храма „Св. Ни­колай", която той използуваше като затвор за прови­нени попове. А лесно намираше вина и в тия, които бя­ха по-редовни в службата си.

Поп Антония със свито сърце влезе при владиката. Неволно се опипваше тук-таме по бедрата, където мо­жеше да го почеше владишкият жезъл.

Митрополит Константин го прие учтиво. Това не за­радва поп Антония, той си помисли, че го чака нещо по-лошо от обикновено мъмрене.

— Знаете ли защо съм ви повикал, отче поп Антоние? — бавно попита владиката. Но поп Антония раз­бра, че под тоя спокоен тон той само прикрива гнева си за приличие и във всеки случай не за негово добро. Той се обърка. В него се бореха два гласа. Единият го съветваше да си признае, че знае, защото това може да облекчи положението му. Другият му нашепваше: „Кротувай си, нека той каже за какво те вика." Кой от тях да послуша? Ако се преструва, това лицемерие ще му струва много. Да каже, че знае — и това бе не­удобно за него: все едно знаел е какво върши и пак го е извършил. Реши нито да признае, нито да не при­знае, че знае, и каза:

— Ваше високопреосвещенство винаги и за всичко може да ме извика.

Отговорът беше хитър. Но тъкмо това не хареса на владиката. И той отново попита:

— Отче поп Антоние, знаете ли, че Христос ни учи да обичаме ближния си?

— Христос ни учи само на добро, ваше преосвещен­ство — поотдъхна си поп Антония. Той схвана този въпрос на владиката като отклонение от главния, стра­шния — въпроса за Петко хлебаря.

— Отговорете ми, отче поп Антоние, трябва ли да обичаме ближния си?

— Трябва, владико свети — наведе смирено глава поп Антония.

— Но вие може би ще ми възразите, че не всеки човек ни е ближен?

— Всички честни християни са ближни помежду си — отвърна изтръпнал поп Антония. Той вече чув­ствуваше, че владиката все повече стеснява кръга на въпросите.

— Как мислите, Петко хлебарят ближен ли ви е? Честен християнин ли е?

— Ближен ми е. владико свети.

— И аз така мислех. Как няма да ви е ближен, щом сте му дали пари назаем, да си доизкара къщата?

Владиката загледа право в очите поизплашения поп Антония.

— Кажете, отче поп Аитоние, нали сте направили добро на тоя човек, като сте му услужили с пари?

— Аз мислех за добро, ваше високопреосвещенство. Той ми обеща да ги върне преди Великден. А не ми ги върна.

— И за това му се полага да продадете на бара­бан покъщнината му заедно с къщата?

— Но той не устоя на срока, владико свети!

— А вие не можахте ли да му продължите срока, отче поп Антоние?

Поп Антония трепна. Той знаеше, че когато влади­ката упорито и последователно изрича напълно „От­че поп Антоние" и когато му говори на „ви", това означава прикрит гняв, обмислен удар, с който ще го стегне изневиделица. Но все пак си даде кураж, поми­сли си: „Мечка страх, мене не", и добави:

— Какво да го правя, владико свети... като не ми върна парите. Има закони. Той ми е подписал полица. Не мога да го оставя да протака борча си.

— Вие спазвате ли великденския пост, отче поп Ан­тоние?

— Ако не го спазваме ние, владико свети, миряни­те трябва да станат поганци.

— В такъв случай, щом не сте могли да продъл­жите срока на полицата, нали можете да удължите ве­ликденския пост до края на Томина неделя?

Поп Антония вътрешно изохка. Това означаваше, че ще го затвори в една от килиите при катедралата. И през великденските празници, когато всички честни християни след дългия пост ще ядат повече, отколкото трябва, ще се веселят, той ще кукува затворен. Ще му подават само хляб, маслини и чиста вода. А вино — ни­то за комка няма да лизне.

Сякаш някой му бръкна в червата.

— Сега идете в килията на храма „Св. Николай", отче поп Антоние... И на отиване кажете на клисаря да ви приготви легло. Там до Възкресение Христово ще ви се поднася чорба от боб. А после ще получавате и маслини. Пожелавам ви честно покаяние... и пълно очищение от греховете, каквито бог е наспорил у вас в голяма мяра. Нека благодатният пост и смирението ви помогнат да изживеете тия дни на молитви като до­бър християнин.

— Владико свети... — помисли поривисто поп Ан­тония да се помоли за отсрочка на поста. Но веднага размисли и вместо това с лукаво смирение, с мисълта, че лъже и владиката, и бога, промълви:

— Да бъде волята ти, владико свети.

И отдръпна ръката си, напразно протегната да поеме десницата на владиката, за да лепне на нея смирена целувка. Гузно поглади брадата си отгоре надолу, взе патерицата и бавно излезе.