|
~ ЧАСТ 1, ГЛАВА 4 ~
До морето оставаха някакви си два часа.
Но два часа до МОРЕТО са си страшно много време! Особено когато си на 11 и половина. И когато така или иначе не пътуваш със семейния Вартбург на Колеви.
Чавдарът бръмчеше доста измъчено и все пак леко монотонно, оставяйки след себе си завой след завой и чисто нов черен асфалт. Отстрани, край равномерно лъкатушещия второкласен път, се редуваха прецъфтели юлски треви, тучни зелени сенки, тайнствени обли възвишения. Гледката през опушените прозорци дори можеше да бъде вдъхновяваща за една градска индианска душа, каквато безспорно беше Венци. Само морето да не беше на цели два часа път оттук!
Слънцето все още беше далеч от своя връх и едва-едва се криеше зад сенника на предното стъкло на шофьора. Венци заразглежда с любопитство календарите на Българския ловно-рибарски съюз, подаващи се свенливо измежду снимките на Лепа Брена. (Е, не ги разбираше тези шофьори!) Календара за 84-та с шараните и язовир Антонивановци го имаха вкъщи, но тазгодишния баща му така и не го донесе. Що за рибар беше това! Венци се присети нещо и опипа платнената торбичка, която лежеше върху коленете му. Усмихна се дяволито и продължи да се взира този път далеч напред, в непрекъснатата бяла линия в средата на шосето. Опитваше се да прецени с каква скорост се движат в момента. Кой ги беше изчислил тези 2 часа? Не можеше да остават цели 2 часа! Ако от точка А до точка В разстоянието е 100 км, а до точка С има още приблизително 40 км, и ако вече са пътували 40 минути.... Уф, бяха се забавили поне 10 минути заради оная фръцла! Ама сега пък и баирът беше прекалено голям! В задачите по математика тези обстоятелства ги забравяха. С лодка срещу течението може, ама с "Чавдар" по баира – кой да се сети! Е, това нямаше да има никакво значение, ако сега ги возеше чичо Стамен с онази новата Лада. Ехеее! "Със 100 километра в час, аз летяяя..." – Венци се беше отнесъл и си припяваше наум рефрена, докато Камен продължаваше запалено да му разяснява причините за повредата в хипердвигателя на Хан Соло. Вярно бе, един такъв им трябваше – със свръхсветлинна! Щрак - и на мига сa в Созопол! Два пъти щрак – и ето ти го Мичурин! Когато си поискаш! Няма все да им се молиш, я! Мислят те, че си на село, а ти през деня "щрак"– и море, и водно колело, и ескимо... Или пък за риба на кея, а може и на онези скали, дето веднъж с татко...
Междувременно Камен вече беше млъкнал и надничаше с престорена небрежност зад тила на Венци. Самият Венци също едва доловимо извърна поглед в посока към съседната седалка. Юлия беше разгърнала новия брой на "Пламъче" и гордо четеше нещо на глас. Чак сега двете момчета откриха, че седалката между Юлия и отсрещния прозорец не беше празна. На нея се беше сврял някакъв почти невидим очилат дребосък, който на всичкото отгоре беше затрупан с откъснати листи от тетрадка. И наистина - освен ниският му ръст, ситно изписаните листи и очилата със странни кръгли стъкла, нищо друго в него не си струваше да бъде забелязано. Разбира се, без да броим факта, че в момента точно ТОЙ имаше честта да слуша как Юлия рецитира първото си публикувано стихотворение!
Венци се облегна рязко назад и се закашля пресилено. Камен веднага се престори, че проучва пътниците от предните седалки. Беше доста наблюдателен и изобщо не му беше нужно много време за да си направи някои изводи:
- Венци, видя ли онези двете близначки на втората седалка? Точно зад леля ти и лекарката? Малеее, какво ще кажеш! Ще си имаме работа с "клю-клю, бърза поща", а?
Двата чифта щръкнали руси опашки подскачаха в абсолютен синхрон зад преметната чанта с червения кръст.
- Другарко, другарко, пък Добролюб...
Нямаше как Венци да не се усмихне отново! "Мамо, мамо, той се обижда!" - Руми му прилипсва за момент. Това, обаче, и след най-страшните индиански мъчения не би го признал на глас. Ех, сега тя си правеше кофички от мокър пясък на плажа в Созопол! Или пък се поклащаше по вълничките с жълто-лилавия си пояс от предишното лято. И никой не й пълнеше косата с пясък, и всичките къдрави и червени мидички си бяха само за нея, и можеше двойно повече пъти да се спусне по водната пързалка...
Шофьорът за втори път наби рязко спирачките. В автобуса настана лека суматоха, примесена с превъзбуден момчешки кикот. Няколко детски глави се забиха леко в облегалките пред тях. Три дребни круши се търкулиха от задните седалки и се спряха чак в краката на скочилата права докторка.
-Всички по местата! – извика тя с нетърпящ възражние глас. – Любомире, прибери си храната!
Доктор Янева всъщност беше училищен фелдшер и имаше завиден опит с въдворяването на ред сред всякакви хлапаци, на всевъзможи места, при далеч по-сериозни обстоятелства. Катина й беше много благодарна, че за пореден път се беше съгласила да стане лагерен лекар. Въпреки че всяка година и двете се заричаха, това да им е за последно. Мъжете от Пионерския дом си намираха "сериозни" партийни ангажименти и успяваха да се измъкнат винаги навреме. Но тях двете всяка година нещо ги караше наново да се захванат с организацията, с пътуването, с цялата дандания, с проблемите, с изненадите... Всъщност това "нещо" всяка година имаше поне 30-40 различни лица и "то" сега в момента "мируваше" по седалките зад тях, изпълнено с любопитство и трепетно очакване. Колкото и ядове да им създаваха, точно ДЕЦАТА бяха причината, когато дойдеше поредната лятна ваканция, двете да си опаковат наново багажа и да си стегнат здраво нервите.
Ох, ама този път дори до Мичурин не бяха стигнали и вече се почна! Катина не искаше нито да мръдне от място си, нито да си замисли какво я чака.
След минута обаче шофьорът се провикна някъде изпод автобуса:
- Слизайте всички! Гумата е - Да видим дали само с това ще ни се размине.
Катина се размърда с огромно нежелание. Тази година вече ще е за последно, то се е видяло
- Хайде, чухте - всички долу, един по един! Вземайте торбите с храната, манерките и връхните дрехи – анураци, шушляци, анцузи. И плътно до автобуса, само някой да е излязал на шосето!
От задните седалки се разнесоха весели викове. Дългият път от София и друсащият "Чавдар" бяха изтощили достатъчно иначе "примерните" активисти. Е, можеше пък и да е за добро! Катина се примири със ситуацията.
Всички се смъкнаха от автобуса за нула време – кой с каквото беше успял да се награби в ръце. Имаше трима-четирима, които си бяха помъкнали целите раници. Последни се измъкнаха Венци и Камен. Камен вече го човъркаше страхотно любопитство - най-малкото относно това каква точно е повредата на автобуса. А и с наслада предвкусваше предстоящо приключение. Той беше и един от онези, които бяха смъкнали целия си багаж от автобуса. И все пак, нищо по лицето му не издаваше неговата наслада от извънредните обстоятелства. И това заради Венци.
Защото Венци Колев просто беше съкрушен. Не можеше да повярва. Веднага щом слезе от автобуса, първата му работа беше да разпита шофьора след колко време ще потеглят отново. Бай Киро вече беше навлякал дочения гащиризон и държеше в ръцете си една купчина омазнени парцали.
- Абе, малкия! Да знаех, че да ти кажа. Два часа не ни мърдат. Най-малко. Ама кой ми е крив - от София за Мичурин съм се юрнал само с женуря и лапетии. Ей, ама една работа като не ще да стане, не става и туй то!
Направо бръкна в сърцето на Венци. Кое не щеше да става? До морето ли нямаше да стигнат? И как така "два часа не ни мърдат"? Ама той подиграваше ли му се? Нали точно след два часа трябваше... Венци мислено се закле задачи с километри, със скорости, с точка А и ала-бала да не поглежда повече в живота си! И математиката завинаги загуби Венцислав Светославов Колев за своята свещена кауза.
- Тръгваме да търсим най-близката поляна. – Леля Катина вече беше влязла в обичайната си роля на отряден ръководител - След 2 часа ще сме пак тук. Хайде, в редици по двама, ходом марш! Придържай се вляво! Любо, дай тон за песен!
"Пред нааас са блес-на-ли житааа-та...."
Какви ти жита! На кого са му притрябвали жита! До никаква песен не му беше на Венци. На рамото му висеше платената торбичка с безценната макара вътре в нея. При въдицата бяха и мекиците от баба Гица, и стъкленото шише с водата. Анцуга беше вързал на кръста си. Вървеше със строя, но мислите му летяха точно в обратна посока. Брадата го засърбя. Не беше свикнал нещата така да му се изплъзват от ръцете!
Камен - напротив, чувстваше се съвсем на място – гори, поляни, задаваха се приключения, нови приятелства. Морето толкова години го беше чакало, щеше да го почака още малко.
Съвсем скоро свърнаха от пътя и поеха право нагоре. Поляната беше само на десет минути от шосето, но то остана скрито зад малкото възвишение, което току що бяха изкачили. Отвъд поляната започваше прекрасна гъста гора, за която дори и нацупения Венци нямаше как да не признае, че го привлича.
Катина спря разтеглилата се колона.
- Стой на място. Строй се в две редици по височина!
Най-отзад доктор Янева подканяше изоставащите и разсеяните.
Докато си търсеха местата в редиците, Венци и Камен успяха да поразучат своя нов отряд. Съвсем бяха забравили за Юлия. А, ето го и оня шишко Любо, точно пред Камен се падна. На Венци взе да му става интересно. Най-отпред, на първа линия, беше естествено дългуча Добролюб. Физиономиите около тях взеха да им се струват все по-познати, както и гласовете, и смехът.
- Другарко, другарко...
На опашката най-отзад бяха двете Румита и сега спореха помежду си коя от двете е по-висока. Венци съвсем се отпусна. Можеше пък всичко да си се нареди. Я виж само каква поляна! А пък и някой си беше взел футбола.
- Имате час и половина свободни занимания! Не сядайте направо на тревата. – Катина вече беше набрала скорост.
- Другарко, а кога ще ядем? - Ти кога си спрял, бе Любо! Добре де, който си носи сандвичи, може да ги извади. На чист въздух се огладнява, знам. То и без това се е видяло, че ще изпуснем обяда в лагера.
Камен остави най-сетне раницата си на тревата. Венци му подаде една от своите мекици. И двамата обаче бяха вторачили погледи в различни посоки. Камен се взираше в гората в другия край на поляната, а Венци се мъчеше да открие по слънцето от коя посока би трябвало да дойде оня морски повей, който така ясно беше усетил в Звездево. Посоката беше същата, от която щеше да се спусне и вечерният здрач. Но дългият юлски ден все още го държеше далеч от себе си.
Всичко лека полека се нареждаше. - Катина искаше да гледа положително на нещата. Тя ако не беше оптимист, кой друг! Малко свеж въздух, малко игра, после може пък дори да се поуморят и да се кротнат в автобуса.
Да, всичко наистина се нареждаше. Всичко, с изключение на една многo малка, направо незабележима подробност. Нито двамата приятели от Звездево, нито Юлия, нито леля Катина, нито дори доктор Янева - никой все още не беше усетил липсата на онова дребно, почти невидимо,очилато момче. То също беше напуснало автобуса, както всички останали, дори беше измъкнало оттам огромната си раница. Сега обаче в началото на една горска пътека лежеше лист от тетрадка, ситно изписан със странни думички. Измежду думичките някой по-запознат веднага би разпознал индианските имена, указанията за правене на бивак, знаците при разчитането на следи, способите за безшумно пълзене... Запознати се намираха, само че Невидимата Стъпка (както сам Станислав наричаше себе си), беше много напред с материала.
Двата часа отново предстояха, мирисът на море съвсем се беше изгубил, от малките кръгли очила нямаше и следа, а юлският ден се беше изтегнал мързеливо и изобщо не бързаше да си ходи.
~~~
|
