|
~ ЧАСТ 1, ГЛАВА 3 ~
Дядо Стоян мълчаливо отряза парче от ароматния селски хляб с джобната си ножка и го потопи в шарената сол, после примлясквайки каза:
— Мдааааа, какво ни дойде до главата.
Венци не помръдваше, беше стиснал палци в джобовете на панталонките си и гледаше право надолу, към шарената черга на баба си.
— Стягай му багажа, аз отивам до Ангел да се обадя по телефона на баща му. Явно му е било писано на тоз калпазанин да види морето.
Венци не посмя да подскочи, само шумно въздъхна и извади ръце от джобовете си.
Нощта, черна и топла беше превзела Звездево и само тук там се чуваха щурците, които спряха песента си, когато детските крака обути в сини платненки се спуснаха през кирпичената ограда на дядо Стоян и тупнаха в двора на къщата на Каменови.
Венци Колев надникна през светещия прозорец и видя Камен, който се взираше в едно огледало с намацано със сажди лице.
Туп…, едно чукане, туп туп…., още две.
— Камене, ей Камене!
— Ииии Венци, какво правиш тука? Да не си се отказал, аз вече почти съм се приготвил, гледай как съм се маскирал като някой индиански вожд.
— Промяна в плана, леля ми Катина ме вика в лагера на Мичурин. Нещо там Асамблея "Знаме на мира", някакви германски пионери и аз съм нужен – каза, не без задоволство Венци Колев.
— Ехаааа, това е страхотно, ами сега, как ще се вмъкнем и двамата?
— Имам план, ти само кажи на вашите че заминаваш.
— А, лесна работа, ще им кажа, че е пионерско поръчение, те много се впечатляват от тия работи. Кога тръгваме?
— Утре в 9 е автобуса.
— Там съм.
Утрото на Звездево беше отдавна разпъпило и неговите жители бяха плъзнали навън, като малки работни мравки, всеки зает с важни дела. Комшията на дядо Стоян – Кольо Преселников, голям зевзек, за което му беше излязал прякора "Каламбура", се повдигна през оградата, като видя стареца с кожената чанта на рамо и малкия да крачат към селската автогара.
— Стояне, де си го повел бе, много бързо си омръзнахте, да не е забъркал някоя каша?
—Забъркали са те, такваз са я забъркали, че няма оправия. Айде като се видим довечера при Верка ще ти разправям.
Селската автогара на Звездево, където спираха само три автобуса дневно се бе напекла от ранното горещо слънце и изглеждаше пуста в този час, защото по това време обикновено не минаваше транспорт за града. Венци и дядо му седнаха на пейката и мълчаливо се взряха в шосето пред тях.
— Фюююююю.... – отекна звучната свирка на Камен, който нарамил една огромна раница, се появи откъм пътя.
Тук ще забавя малко разказа, за да опиша нашите двама главни герои в него.
Камен Кушев, момчето на комшиите на дядо Стоян, беше обигран селски хлапак. В селото нямаше рекичка, долчинка, могила, вирче и храсталак не преровени от него. Беше малко по-нискък от Венци, но мускулест и загорял от слънцето. Незнайно как, за майка му, дори и след баня винаги имаше черно под ноктите. Целия беше в драскотини, ожулвания и синини. Имаше искряща усмивка, която се белееше постоянно на мургавото му лице. Косата му – черна и права, вчесвана само сутрин преди училище, сега стърчеше безразборно, заради ваканцията. Обут в странни черни обувки, нетипични за останалото му облекло, той крачеше с леки подскоци към Венци и дядо му. Беше облякъл най-новите си панталони за училище със платнен колан от миналогодишния сбор. По-нагоре носеше зелен туристически анорак с качулка и джоб отпред, а половината от стърчащата му коса беше под шапката с пластмасова козирка "Спорт тото". На гърба си имаше рибарска раница, ужасно издута и тежка на вид. От джобовете и се подаваха прашка, манерка, фенер с метална дръжка, края на пионерска връзка, въже, шах и някаква пластмасова кутия.
— Отивам подготвен, като истински трапер! – самодоволно заяви Камен.
Дядо Стоян промърмори нещо в стил "калпазанина му с калпазанин" и пак се взря в шосето. А Венци се ухили доволно.
Венцислав Светославов Колев едвам се удържаше да не изиграе индианския танц на радостта. Отиваше на морето, и то съвсем в реда на нещата. Леля му е велика и той е голям късметлия.
Синът на Светослав и Мария Колеви беше русоляв и "дръглинест", както казваше баба му Гица. Високото му чело беше открито заради лизнатия перчем, който напразно се опитваше да приглади надолу откакто оная Галя му беше казала че има Ботевско чело. Лицето му имаше тук-таме лишеи от слънцето, а пъстрите му очи бяха обградени с дълги мигли. Гордееше се с белега на брадата от ролковите кънки на Вальо, които беше карал само веднъж. Облечен бе в жълта хавлиена тениска с едно влакче на нея, къси панталонки с котва на задния джоб и сандали на бос крак. Венци беше наследил таланта на баща си и непрекъснато драскаше рисунки върху всичко, което му попаднеше, така между впрочем си навлече и белята с наказанието, поради този факт ръцете му бяха постоянно омастилени от химикал. Имаше навик да се чеше по брадата, когато е притеснен или пък развълнуван.
Венци и Камен наподобяваха малко Том Сойер и Хък Фин, но никой от тях не го знаеше и по-добре, те си имаха своите тревоги и забавления. Венци имаше план винаги и за всяка ситуация, а Камен имаше безбрежно море от полезни знания за това и онова, като например как се копае окоп, как се готви боб или пък как се плете рибарска мрежа.
Червения "Чавдар" изникна пред погледа на тримата, наби спирачки и сред облак прах от вратата на автобуса се показа луничавото лице на леля му Катина.
— Чичо Стояне, Венци, айде че няма време, път ни чака. Германците са сигурно вече там, ние сме от групата на Пионерския дом, рисувача ни се разболя от заушка и по спешност Венци трябва да го замести, ами кой ще ни прави плакатите и отличителните знаци. Полудяла съм. Хайде, хайде!
— Кате, умната с тоз хубостник, обещал съм на баща му да го надзираваш строго. Дръж тая чанта, в нея има мекици от леля ти Гица и адреса на техните – дядо Стоян подаде багажа и след като разроши на Венци перчема, потегли по пътя към дома.
— Е добре бе чичо, няма проблем, той ще ме спаси от провал, а аз него от наказанието – засмя се Катина, викайки след дядо Стоян – А ти кой си? – обърна се тя към Камен.
— Амиии, той ми е на гости за цялото лято – изстреля бързо Венци – пионерско поръчение – каза докато гледаше гърба на дядо си, който вече бързаше към многобройните си задължения.
— Е, щом е поръчение, няма начин, качвай се! Назад, където намерите места момчета!
Урааааааа! Моретоооо!
Венци и Камен скочиха стремително в автобуса и се втурнаха към двете седалки отляво на петия ред. Само някакви си два часа и половина и плаж, море, никакви родители, баби и дядовци, кеф на бучки.
"Чавдара", клатейки се, пое по шосето, а момчетата развълнувано започнаха диалог за "Междузвездни войни", лазерни мечове и космически кораби. След около половин час, автобуса внезапно спря и двамата надигнаха глави да видят какво става. Бяха се отбили, за да вземат някой. "Не е интересно"- помислиха си и двамта, само че останалите пътници внезапно зашумяха. Настана бъркотия, на седалката до тях един дебеланко от пионерския хор се премести по назад и се появи..............хм............появи се едно чипоносо дългокосо създание, което щеше по-натам да промени нашите хлапаци и без малко да ги скара.
С небрежен жест Юлия отметна една от кестенявите си плитки, дълги и завързани с червени ленти и се обърна към Венци:
— Ще ми помогнеш ли с чантата?
Венци, се огледа, сякаш не ставаше въпрос за него и като изхъмка нещо неразбрано и се почеса по брадата, стана, пое синия кръгъл спортен сак с бели дръжки и го бутна над седалките.
Юлия извади една кърпичка "Българска роза" от джобчето на червения си джинсов гащеризон и избърса ръцете си в нея. После духна нагоре за да разроши бретона си и седна, кръстосвайки крак, на седалката до тях.
— Мерси – изпя тя и се загледа през прозореца, скривайки искрящите си сини очи.
Приличаше на същинско рускинче с тези плитки. Имаше една трапчинка отляво над скулата, която се появяваше само, когато се разсмееше силно. Беше дете на зъболекар и преподавателка по френски и в автобуса за Мичурин се качи, за да се присъедини към българската група, като част от кръжока по Художествено слово, тъй като имаше заложби на бъдеща актриса и определено рецитираше Ботев с вдъхновение.
Венци и Камен се спогледаха. Камен беше леко зачервен, а Венци обърна гръб демонстративно и прошушна:
— Фръцла!
До морето оставаха някакви си два часа.
~~~
|
