Тук ще разкажа за учителката ми по история в гимназията.
За да си историк, по принцип, е необходимо да имаш добра памет – събития, дати, имена и прочее. Отделно, за да си добър историк, са необходими още много качества – аналитично мислене; способност да погледнеш и да откриеш втори или скрит план зад сухите факти и написаното в книгите; да направиш паралел между две и повече събития, личности, епохи; способност да извлечеш истинното от заблуждаващото, както и значимото от маловажното и т.н. – да не задълбавам излишно. В настоящия разказ ще се спра само на "феноменалните" способности на нашата другарка да помни имена, но не кои да е, а имената на собствените си ученици. И то не верните, а някакви, каквито самата тя бе раздала (не зная на какъв принцип).
Нека си представим, че в един клас от 37 ученици имаме 10 момчета и 27 момичета. Такъв беше нашият клас, но от съображения за краткост ще се спра само на момчетата. Кръщавам ги с примерни имена, че да не вземе някой съученик да се познае (не че е от голямо значение):
Иван, Стоян, Димитър, Георги, Петър, Борис, Константин, Марин, Севдалин и Севдалин №2.
Нашата историчка, обаче, не бе запомнила нито едно от истинските ни имена, а ни беше кръстила с нейни си: Иван беше станал Валери, Стоян беше прекръстен на Радослав, Димитър – на Божидар, Георги беше Дамян, Петър беше Иван, Борис беше Владимир, Константин беше Тодор, Марин беше Ясен... е, всъщност бе успяла да запомни две – Севдалиновците си отговаряха на истинските имена. Беше ги кръстила Севдалин и Другия Севдалин. Объркахте ли се вече?
Най-интересното беше, че нашата другарка ги беше запомнила перфектно, макар и грешно. Когато кажеше: "Да отговори Радослав!" имаше предвид именно Стоян и никой друг. В началото ние се опитвахме да си правим оглушки:
- Да отговори Радослав!... – мълчание.
- Радославе, стани и отговори на въпроса! – и го поглежда. Стоян неохотно се изправя и промънква:
- Ама аз съм Стоян, а не Радослав.
- О, извинявай! Кажи Стояне! – Стоян криво-ляво отговаря нещо по въпроса, след което учителката финализира препитването:
- Добре, Радославе, но трябваше да кажеш повече неща! Да чуем какво мисли Божидар! – тук мнимият Божидар (разбирай Димитър) започваше нервно да се върти на стола.
Най-забавно ставаше, когато препитването стигнеше до Севдалин №1 и Севдалин №2. Единият беше хитрушко, а другият – не толкова. Другарката казваше: "Да отговори Севдалин!" и не толкова хитрият Севдалин изпружваше тяло подобно на онези пустинни животинки, които се изправят на върха на пръстите си, за да се огледат наоколо, и почваше да ломоти: "Ъ-ъ-ъ, кой Севдалин, кой Севдалин?". Другият Севдалин в това време притихваше подобно на котка, която се готви за скок – по-нисък от тревата, ще кажеш, че неговото име въобще не се е чуло. Учителката вдигаше "будния" Севдалин, но понеже той никога не знаеше по история, веднага след това вдигаше другия Севдалин (хитрушкото) с думите: "А Другия Севдалин знае ли?" Нямаше как – и другият Севдалин трябваше да стане и да се опита да отговори. Той също никога нищо не знаеше по история. Аз злорадствах самотно на чина зад Севдалиновците... но напразно. Схемата беше ясна – след Севдалин и Другия Севдалин винаги идваше ред и на Ясен (сиреч аз).
Да ме пита човек защо злорадствам, като и аз рядко знаех нещо по история.
|
