Наред със сладоледа, прескачането на крайбрежната морска пяна, пясъчните замъци, "аеробиката за зъбите", бухването под вълните, варената царевица, копаенето на тунели, боевете с водни пръски и хилядите други плажни занимания, едни от най-любимите ми бяха
н а д у в а е м и т е
и г р а ч к и.
Всъщност стопроцентова играчка си беше само топката.
Топки имахме най-различни - огромни, големи и малки. По-красивите и по-модерните бяха от онзи тънък и гладък материал, от който ги правят и днес. Мой фаворит обаче си остана една малка топчица, по-грубичка на пипане - като тази тук, обаче с кафяви и бели сектори, а на белите - някакви рисунки в стил Илия-Бешковите карикатури. Върху друга топка, малко по-голяма, но също толкова стара, се редуваха вишневи отрязъци и картинки на моми в български народни носии - никъде другаде не съм виждала подобна.
Предвкусването на морето започваше веднага с първото по-осезателно затопляне. И това обикновено се случваше далеч преди 21 юни. Със сестра ми планувахме, фантазирахме, мечтаехме... Прекрасно усещане - лятото тепърва предстои, очаква ни предълга ваканция, с една дума - животът е пред нас! Три месеца, разбира се, нямаше как да досаждаме на роднините в морските курорти, нито да отидем на тримесечна почивка, но затова пък мечтите са безплатни. Молехме татко да ни свали от най-горния шкаф "надуваемите", разпъвахме ги из апартамента, представяхме си, че сме на плажа, и че плуваме...
А плуването се оказа най-трудната ми мечта, макар че не ми е липсвало нито желание, нито тренировъчна база. Още във втори клас имахме по програма по 1-2 часа седмично. В обратната смяна ни водеха до единственото училище в града, разполагащо с плувен басейн. Отначало беше забавно - екипирани с плувни шапки (моята - оранжева, на розички), ние слизахме по стълбичката, държахме се за парапета, пускахме се и правехме звезда - обожавахме да правим звезда! Но дойде денят, в който учителката ни нареди в колона до трупчето за скачане и хвърли един обръч във водата. Задачата беше всеки да скочи в обръча, а като изплува - скача следващият. Проблемът беше, че задачата трябваше да се изпълни в дълбокия сектор. Аз, като най-ниска, стоях на края на опашката и гледах как съучениците ми скачат, изчезват под водата, изплуват и се отдалечават. Никой не се поколеба, а аз все повече умирах от страх. Дойде и моят ред. Качих се на трупчето и... там си останах. Просто се вцепених при вида на водата, дълбоката, студената, там долу, далече, далече... Учителката ме подканяше, а аз стоях като статуя, без даже да кажа, че не мога, не искам или не знам. След дълги и напразни увещания и заплахи, тя ми каза да сляза от трупчето и да скоча от края на басейна. Слязох, колкото да се закова на новото място. Последното предложение беше да седна на ръба, да се оттласна и така да скоча в обръча, като аз пак само първата част изпълних - сядането. Бях сигурна, че ако потъна в тая вода, никога повече няма да изплувам на повърхността, а върлината на учителката, която стигаше до средата на басейна, не ми се струваше особено надеждна за спасяване на удавник. Накрая учителката изгуби търпение и ме прати в съблекалнята. На другия ден ме освободиха завинаги от плуване - май с медицинска бележка, не помня.
Аз продължавах да искам да мога да плувам, но минаха години, докато преодолея страха си. На морето даже поясите не ми помагаха,
защото аз или се измъквах без да искам от тях, или ме обръщаха по гръб и вълните ме търкаляха насам-натам. Сестра ми имаше пояс-пате и си шляпаше спокойно с него на дълбокото, а аз - този важен-важен, почти като истински корабен, спасителен, с въженце отстрани... Полза от него - никаква.
В шести клас си купих книжката "Научи се да плуваш" от Шандор-някой-си. С кориците я изядох, но само сухите тренировки ги правех без грешка. Затова пък картинките много ме вдъхновяваха. Наумих си и се запасих с ето тези приспособления, които видях в Спортния магазин:
И те не ми помогнаха. В края на краищата се научих да плувам най-случайно сам-сама в осми-девети клас. Без пояси и книги  .
Като говорим за "надуваемите", няма как да не споменем възглавничките,
както и дюшеците, върху които обичах да легна, а татко да ме тегли по водата. Моят любим детски дюшек изглежда така:
Е, признавам, домързя ме да го надуя. Но и така си личи колко е прекрасен. Първо - цветовете! Второ - цялата му изработка. Личи си чак по запушалките! Всички надуваеми изделия имаха все едни и същи, най-обикновени капачки, които нацяло се изваждат...
... или както почнаха да ги правят после - без да се изваждат, но все така едни и същи (например като на жълтите ми "плавници" по-горе). Обаче запушалката на дюшека ми беше тотално различна (забележете и 30-годишния пясък по нея ;) )!
И никъде по него не пишеше Завод "Капитан Дядо Никола" - Габрово...
... защото той не бе обикновен дюшек, ами вносен! 😉 Вносни бяха и двуметровите дюшеци на родителите ми - направени от някакъв гумиран плат и с "вградени" възглавнички, прегъващи се като буквата Л, но те бяха ужасно тежки, съхнеха бавно, а и цветовете им едни такива възрастни... нищо интересно, затова и не ги снимах.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Сега ще надуя моето лято с мечти и ще пожелая на всички дечица - плуващи или не чак толкова, с пояси или без топки, на море или на планина, едно
усмихнато и слънчево лято!!! 🌞
(ама не прекалено горещо 😄 )
А на онези, които днес отбелязват не началото, а средата на лятото - (знам със сигурност едно момиченце, а подозирам и още две 😉 ) - красив и цветен
Midsommarfest!!!
|
